Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (42)

XLII

Разказ за пътуването на кораба „Джизъс“ през 1583 г. до Триполи в Северна Африка, в който приключенията и бедите на неколцина англичани са вярно описани от Томас Сандърс

Това пътешествие беше уредено от достопочтения сър Едуард Осбърн, първи търговец в компанията за търговия с Турция, и капитан Ричард Стейпър, които наеха един кораб на име „Джизъс“ с водоизместимост сто тона. Ковчежник-домакин беше Уилям Томсън, син на притежателя на кораба. Агенти на компанията бяха Роман Сонингс, французин, и Ричард Скегс, човек на споменатия капитан Стейпър. Собствениците на кораба сключиха с търговците договор за наемането му срещу хиляда марки, като се уговориха гореказаният кораб с божия помощ да се отправи за Триполи, на брега на Северна Африка, т.е. най-напред от Портсмът до Хавър в Нормандия, оттам за Сан Лукар, още познат като Сейнт Лукас, в Андалусия и оттам за Триполи, и след това обратно до Лондон. Собствениците на кораба изпратиха някой си Ричард Даймънд за капитан, а той си избра помощник някой си Андрю Дайър. И тъй около 16 октомври лето господне 1583 споменатият кораб се отправи на път. Лошото време ни закара до Фалмът, където останахме до първи януари. Тогава излезе благоприятен вятър и ние отплавахме оттам; на 20 януари пристигнахме благополучно в Сан Лукар. Около 9 март отплавахме оттам и към 18 март стигнахме в Триполи на африканския бряг, където беят на тази страна, както и обикновените люде ни посрещнаха много добре. Оттам се изнася главно зехтин; понеже и беят също се занимава с търговия, агентите на компанията купиха зехтин от него, така че не платиха износно мито и го натовариха на корабите.

В гореказания град имаше един човек на име Патроне Норадо, оставен от брат си като заложник срещу дълг от четиристотин и петдесет крони, дължими на един тукашен турчин за стоки, изпратен в християнския свят с един негов кораб. Разправяха, че след като пристигнал в християнския свят, брат му попаднал в развратна компания, проиграл кораба на комар и повече не се върнал обратно.

Същият Патроне Норадо, понеже нямал никаква надежда да се завърне в страната си, като видял, че се открива възможност да избяга с нашия кораб, се уговорил с агента Сонингс да доплува до брега на един от островите по крайбрежието и когато корабът е извън опасност, капитанът да го вземе и откара в Тулон, който град е в провинцията Марсилия.

Корабът бе подготвен за отплаване на 1 май и преди да вдигне ветрила, нашите агенти отидоха да се сбогуват с бея, който твърде любезно им пожела добър път. Когато се качиха на борда, те наредиха на капитана и моряците бързо да изкарат кораба от пристанището. Капитанът им отвърна, че това е невъзможно, защото вятърът духа в противна посока и е прекалено силен. Тогава се заехме да изтеглим кораба с въжета, обаче след малко беят изпрати лодка с трима души да се качат на кораба и да наредят на Сонингс да слезе на сушата. Когато агентът отиде при него, беят поиска да му се заплати износно мито за зехтина. Сонингс му отвърна, че негово величество бе обещал да го даде без мито. Въпреки това беят, като истински поганец, който не изпитва боязън от бога, нито държи на думата си, макар да заема такава висока длъжност, не устоя на обещанието си и принуди Сонингс да заплати митото до последната пара. След това му нареди да замине бързо, защото иначе еничарите щели да го накарат да свали зехтина на сушата.

Тези еничари са войници на султана и тяхната власт е по-голяма от властта на бея. И тъй споменатият агент напусна дома на бея, дойде до брега и извика лодка от кораба, с която доведе на борда Патроне Норадо. Моряците бяха любопитни да узнаят кой е този човек, на което Сонингс отвърна, че бил негов сънародник, пътник. „Дано не даде господ — рекоха моряците — да си навлечем беля с тоя човек.“ Тогава Сонингс възрази гневно: „Какво ви засягат моите работи? Ако се случи нещо лошо, аз отговарям за всички.“

Турчинът, комуто Патроне Норадо дължал пари, открил, че заложникът му го няма, и предположил, че е на нашия кораб. Незабавно отишъл при бея и му рекъл, че неговият длъжник Патроне Норадо сигурно е на английския кораб. Тогава беят изпрати при нас лодка с трима души, които наредиха на Сонингс да слезе на сушата. Без да спомене нещо за Норадо, той отговори, че незабавно ще дойде със собствената си лодка, но щом те си тръгнаха, нареди да продължим да теглим кораба с въжета и заяви, че ще слезе на сушата, когато види онези негодници обесени. Като видя, че Сонингс не слиза на брега, а продължава да изтегля кораба, беят веднага заповяда на канонира на крепостта да даде три изстрела по нас без гюллета. Тогава всички се обърнахме към Сонингс и го попитахме защо стрелят по нас, а той отговори, че еничарите искат зехтинът да бъде свален на сушата и затова трябва бързо да отплаваме. Беят, след като нареди да дадат три изстрела без гюллета, заповяда на всичките си канонири да се опитат да потопят кораба ни, но те не можеха да ни улучат, поради което той изпрати да обявят в неговото банио (така наричат тъмницата, където държат пленниците нощем), че онзи, който може да ни потопи или да ни принуди да се върнем, ще получи свободата си и сто крони. Един испанец на име Себастиан, който някога бил прислужник във Фландрия, се обадил и заявил, че ако това обещание се изпълнело, той се наемал или да ни потопи, или да ни принуди да се върнем обратно; казал, че залага живота си, ако при първия изстрел не направи на трески горната част на кормилото, с втория не ни удари под водолинията, а на третия, с изстрел от тежкото оръдие, не свали мачтата ни. Точно така и стана: и когато се видяхме с отнесено кормило, пречупена мачта и пробойна под водолинията, бяхме принудени да се върнем обратно.

А този Себастиан нито получи свободата си, нито стоте крони, обещани му от бея за усърдието му, а след като си свърши работата, бе отново върнат в затвора; от това може да се съди колко турчинът-неверник държи на думата си, макар че можеше да изпълни обещанието си, още повече че беше бей.

Тогава нашите търговци, като не виждаха друг изход, слязоха на сушата заедно с петима от екипажа, а от крепостта престанаха да стрелят — дадоха всичко на всичко тридесет и девет изстрела, без да ранят никого.

И когато нашите търговци слязоха на сушата, беят заповяда да ги оковат заедно с останалите моряци с най-големите вериги, тежащи по 40 оки, на групи по четирима. Когато пристигнахме, повече от стотина турци се качиха на кораба, претърсиха го и ни свалиха дрехите от гърба, разбиха сандъците ни и ограбиха всичко, което носехме; а се намериха и християни-негодници, които също се качиха на кораба, разграбваха стоките ни и се държаха така лошо, както турците. Помощник-капитанът държеше в ръка една библия, печатана в Женева, и както ми я показваше, главният канонир на бея се доближи и му я взе. Тъй като аз знаех езика им, отидох при ковчежника на бея и му заявих, че божията воля е била да попаднем в ръцете им, но те би трябвало да ни оставят да изповядваме вярата си, както позволяват на испанците и на хората от други страни да следват своята вяра; той се съгласи, че е така. След това му съобщих, че главният канонир е взел една библия от един от нашите хора и ковчежникът отиде начаса да му нареди да върне библията, което той и стори.

След това пристигна пашата, който държи пленниците на бея, да ни свали на сушата и тогава, като си спомних тежката участ на нещастните пленници, докато се намират в робство у тези неверници, отидох до моя сандък и извадих една делва зехтин и напълних една кошница със сухари. Пашата ми рече: „Дай ми делвата със зехтина и когато дойдеш в тъмницата, ще ти я върна“, но повече не го видях.

На 1 май 1584 година влязох в баниото, т.е. тъмницата, и видях нашите търговци и останалите от екипажа във вериги; а като знаех, че и нас ни очаква същото, помислих си: може ли да има толкова кораво сърце, което да не ни съжали при гледката или разказа за тъжната ни участ?

На втория ден на май беят и съветниците му се събраха да ни съдят. Първи изправиха пред тях агентите и капитаните и беят ги попита защо не слязоха на сушата, когато той ги повика. А Роман Сонингс му отвърна: „Ако някой е нарушил закона, аз единствен съм виновен и никой друг.“ Тогава беят начаса отсъди казаният Роман Сонингс да бъде обесен на северната кула. От него премина към споменатия вече Патроне Норадо, а след това се обърна към помощник-капитана Андрю Дайър, но не говори много с него и също го осъди да бъде обесен на западното укрепление.

Тогава другият от нашите агенти на име Ричард Скеге коленичи пред бея и рече: Умолявам те, ваше височество, или помилвай нашия помощник-капитан, или ми позволи да умра вместо него, защото той няма никаква вина за тази работа. И тогава тукашните хора, на които държанието на Ричард Скегс се понрави, помолиха бея да помилва и двамата. Тогава той изрече следните думи: „Ето, заради тебе помилвам помощник-капитана.“ При тези думи турците започнаха да викат и да крещят: „Отведете помощника, да не стои повече пред бея.“ След това той се върна в тъмницата, където се намирахме, разказа ни за случилото се и всички много се зарадвахме за щастливото избавление на Скегс, който спаси и себе си, и нашия помощник-капитан, като се застъпи за него.

Но скоро след това радостта ни се превърна в двойна мъка, защото междувременно беят промени решението си, тъй като един от неговите хора го посъветва иначе: докато помощник-капитанът не умре, нито корабът, нито стоките могат да се конфискуват, нито пленниците да се обърнат в робство. Затова беят отново нареди да изправят помощника пред него и макар че го бе вече помилвал, го осъди на обесване.

Когато Роман Сонингс видя, че го очаква неминуема смърт, той обяви, че е готов да приеме тяхната вяра, като по този начин се надяваше да си спаси живота. Тогава турчинът рече: „Ако приемаш вярата ни, кажи словата, които следва да се изрекат“, и той ги изрече. Но те му казаха: „Сега, щом си възприел турската вяра, ще умреш като турчин“, и тъй стана, както турците, които присъствували на екзекуцията, ни разказаха. А Патроне Норадо, който преди беше свободен и не правеше нищо, бе осъден на вечно робство.

Беят осъди всички ни на вечно робство на султана, а корабът и стоките бяха конфискувани в полза на султана. Тогава ние всички коленичихме и отдадохме благодарност богу за тъжната участ, която ни сполетя, и изцяло поверихме съдбата си в ръцете на всевишния.

Но нека най-напред да опиша унизителното робство, мъките и глада, защото на всеки пет души отпускаха хляб за по пет аспри на ден, което се равнява на две пени — съвсем малко пари за издръжка; спяхме на голи дъски, като се завивахме с по едно просто наметало; насила, твърде грубо ни бръснеха както главата, така и брадите. Само три дни след като ни затвориха, аз и шестима от другарите ми заедно с осемдесет италианци и испанци бяхме изпратени на една галера да пленим един малък гръцки кораб — кармозела, който идваше към Африка да отвлича негри. Излязохме от Триполи и се отправихме към мястото, където той се намираше — на двеста и четиридесет левги от Триполи. Оковаха ни по трима на гребло и гребяхме голи до кръста. Боцманът на галерата се разхождаше зад мачтата, а помощникът му отпред и всеки един от тях държеше в ръка бич от изсушена волска кожа. Обхванеше ли ги дяволското им лошо настроение, биеха християните без всякаква причина. Даваха ни по половин хляб на ден без нищо друго освен вода. А когато наближихме мястото и видяхме кармозелата, не ни оставиха нито игла, нито шило, нито ножче или каквото и да било оръжие, ни денем, ни нощем под заплахата от хиляда удара по петите с тънки пръчки. Бяхме жестоко оковани, така че не можехме да си раздалечим ръцете повече от един лакът и всяка нощ по три пъти преглеждаха веригите ни, за да проверят дали са здраво заковани. В продължение на три часа преследвахме кармозелата и след това я пленихме; загубихме двама души в боя. От гръцка страна загинаха петима и четиринадесет бяха тежко ранени, а здравите бяха обърнати в роби и оковани за греблата. След петнадесет дни отново се върнахме в Триполи, където ни използваха като роби за всякаква работа. Мене пратиха на една каменоломня да троша камъни, други ги пренасяха, трети теглеха коли с пръст; някои бъркаха хоросан, а други изкачваха камъни, тъй като по това време турците строяха своя джамия; тъй ни използваха като роби за всичко.

Скоро след като ни хванаха, писах писмо на баща си в Англия, който живееше в Тависток, в Девъншър, като подробно му описах бедите, които са ни сполетели. Също писах в Константинопол на нашия посланик. И двете писма бяха предадени, както беше обещано. Когато баща ми получил писмото и разбрал за нашето нещастие, каква се е случило и как сме наказани, той се обърнал към негово превъзходителство херцога на Бедфорд, който в скоро време уведомил нейно величество за тази история и тя като твърде милостива владетелка се заела с нашето освобождение. Тогава достопочтеният сър Едуард Осборн изпратил с най-голяма бързина писмо до английския посланик в Константинопол да осигури освобождаването ни; последният издействувал разрешение от султана и го изпратил в Триполи по капитан Едуард Бартън заедно с един съдия на султана.

Щом узна за тяхното идване, беят нареди на началника на тъмницата никой от англичаните (като имаше предвид нашата компания) да не се изпраща на работа. След това заповяда да извикат капитан Бартън и останалите хора от неговата свита и попита споменатия капитан Бартън какво известие носи. Съдията отвърна, че неговият повелител, султанът, ги е изпратил, защото бил уведомен, че някакъв английски кораб на име „Джизъс“ бил конфискуван от казания бей преди около година. „Сега — рече той — моят повелител ни изпрати тук с нарочно послание до теб, да освободиш казания кораб и стоките и също да пуснеш на свобода англичаните от същия кораб, които си заловил и държиш като пленници.“ Така съдията предаде султанското послание на бея, който, след като прочете посланието, нареди английските пленници да бъдат доведени пред него и заповяда на началника да ни свали веригите. Когато това беше извършено, беят рече: „Вие, англичани, знаете, че нарушихте законите на тази земя и според същите тези закони някои от вашата компания бяха, както знаете, осъдени на смърт, а вие на вечно робство. Независимо от това, като виждам, че тъй е угодно на моя повелител, султана, да опрости вашите престъпления и да ви върне свободата, ето, аз ви предавам на този благороден англичанин.“ И тъй той предаде на него онези от нас, които бяха оцелели. Освободиха ни на 28 април 1585 година, за което следва да възхваляваме всевишния цял живот и както изисква дългът ни, да се молим за дълголетието на милостивата ни кралица, за грижите й за нас, нейните нещастни поданици, за това, че тя поиска и осигури освобождаването ни, а също да благодарим на нейния почитаем държавен съвет. Аз лично винаги ще се моля особено за благополучието и доброто здраве на достопочтения херцог на Бедфорд, който наскоро почина и чиято душа несъмнено е в рая при всевишния, който желае да приеме там всички ни, защото той понесе най-ужасна и позорна смърт на кръста, за да изкупи греховете ни и за да може светът да живее навеки. Амин.