Вадим Кожевников
Щит и меч (65)

65.

Веднъж Йохан спря колата си край полусрутена къща и видя плачеща с глас жена, опърлената коса на която падаше като пепел от главата. Тя беше простряла обгорените си ръце към пленниците и викаше осъдително:

— Че кога ще дойде вашата армия? Кога?! Боже, дано по-скоро!

Един от пленниците я успокояваше по немски:

— Ами ще дойдат, скоро ще дойдат… — Погледна към своите и каза по руски: — Чухте ли? Излиза, че ние сме виновни.

— Не разбирам! — извика жената.

Пленникът помоли на немски:

— Не трябва да викате, госпожо, вие виждате с какво сме заети.

Жената промълви през сълзи:

— Защо ни спасявате?

— Вие сте хора, и ние сме хора! — отговори военнопленникът.

— А после ще ни пратите всички в Сибир?

Върху лицето на пленника, което лъщеше от заздравелите изгаряния, се появи усмивка.

— Не — каза той. — Не. Ваш дом е вашата земя. Наш дом е нашата земя. И край. Ние не сме фашисти.

 

 

Хайнрих успя да фотографира картата, която се пазеше у Вили Шварцкопф. Като даваше снимките на Йохан, той каза:

— Но аз измислих друга схема за фотографиране. Оригинална. И ето, излезе сполучливо.

— Браво! — похвали го Йохан. И прибави: — Това ти е навярно по наследство: изобретател, метнал си се на баща си.

— Как мислиш, ако баща ми беше жив, как щеше да се отнесе към това, че станах съветски разузнавач? — попита Хайнрих.

— Щеше да преживява, да се вълнува, както и баща ми — тъжно отговори Йохан. — И щеше да се гордее със сина си, както се гордее и баща ми. — Обеща: — Непременно ще те запозная с него.

Но когато Йохан занесе на професора фотокопието от картата, излезе, че наименованията на пунктовете, в които са разположени тайните бази за терористичните групи, не съвпадат с данните, добити от документите, които Йохан има веднъж случая да зърне у Дитрих. Йохан каза смутено:

— Значи или картата е зашифрирана, или документите. А може би и едното, и другото. И без ключ всичко това става безполезно.

— Вие сте прав само наполовина — усмихна се професорът. — Документите, които ви е показал Дитрих, са наистина зашифрирани, затова и той ви е позволил да ги зърнете. А картата е ключът на шифъра. Нищо, нашите специалисти ще се справят — утеши той Вайс. — Те са решавали много по-сложни ребуси. Всичко е наред. — Сложи ръка върху фотокопието от картата и помисли малко. — Всъщност всичко това означава, че терористичните актове, които оцелелите фашисти се готвят да извършат, ще бъдат предотвратени. Ние ще спасим живота на много наши войници и офицери, и на още по-голям брой германци — ония, които ще строят нова Германия. Така че можете да смятате: вие и вашият приятел Хайнрих Шварцкопф вече поработихте за бъдещето на германския народ. Тъкмо стана дума, не смятате ли за нужно да представите другаря Шварцкопф за правителствена награда?

Йохан светна от радост.

— Съставете шифровано съобщение — делово каза професорът. — То ще бъде предадено.

 

 

Няколко денонощия подред съюзническата авиация бомбардираше непрекъснато Берлин. В една от тия страшни нощи, когато се връщаше с колата у дома си на „Бисмаркщрасе“, Йохан видя Зубов. Той вървеше бавно по улицата, като отиваше явно към мястото, където се намираше тайната служба. Недопустимо нарушение на конспиративността! Зубов нямаше право да се показва не само по тая, но дори и по близките улици.

Йохан подкара по-бавно, изравни се със Зубов и пооткрехна вратичката на автомобила.

— Качвай се!

Без да поздрави, Зубов се качи покорно в колата.

Йохан се понесе с голяма бързина, като гледаше да се отдалечи колкото може по-скоро от тоя район. Той мълчеше, но целият кипеше от яд. А Зубов изведнъж се сопна:

— Накъде караш? Завий към къщи! — И прибави настойчиво: — По-бързо! — После махна с ръка. — А сега вече е все едно… Няма къде да се бърза.

— Да не си пиян? — попита Йохан през зъби. — Миришеш на бъчва.

— Може и да мириша — съгласи се Зубов.

— Значи си пиян?

— Бих искал, ама не върви.

— Но какво ти е?

— Бригите… — Зубов едва изговаряше думите. — Два дни беше още жива, после умря. Е, съвсем умря, разбираш ли? Не. Цяло денонощие седях край нея. А после не можах повече. Тоест бих могъл — Прошепна: — А пък тя, знаеш, не умря сама — заедно с детенцето. Само още два месеца и щяхме да си имаме син или дъщеря. Тя страдаше най-много не от това, че самата тя умира, а че детенцето ще загине. Разбираш, много искаше да остане жива, за да роди. Аз й казвах: „Не ходи без мене на улицата, не ходи.“ А тя: „Вредно е да не ходя.“ Някакво парче я улучило — е, колкото парченце от ножче за самобръсначка. Докторът го извади, хвърли го в легенчето — дори не може да се забележи.

Стигнаха до къщата и се качиха в жилището на Зубов.

В първата стая на масата лежеше Бригите в ковчег.

Зубов попита шепнешком:

— Слушай, а не може ли да я скрием, а после да я откараме?

— Къде?

— Ами у нас, в родината. Разбираш, аз все мислех, мислех: как да направим това? Дали може, а?

Лицето на Зубов беше бледно. И Вайс се реши на недопустима постъпка: обади се по телефона на професор Щутхоф и го помоли да дойде веднага.

Щом професорът влезе и видя Зубов, строгото му лице се смекчи. Той седна до него и внимателно, без да го прекъсва, го заслуша какво мърмори, като за всичко се съгласяваше с него. После извади спринцовка и му направи инжекция в ръката. Зубов като че ли не забеляза дори това, но постепенно очите му станаха сънливи, клепачите му натежаха, главата му клюмна.

Професорът помоли Вайс да му помогне да пренесе заспалия Зубов на канапето и каза:

— Ако дълбокият сън не помогне и той не успее да се окопити, ще трябва да го заведете някъде. А още по-добре кажете му, че ни предава всичките.

Сутринта Зубов само кимна мълчаливо в отговор, когато Вайс повтори пред него тия думи.

И издържа целия погребален обред, а после прие съболезнованията на Бригитините роднини и познати.

След един ден Вайс посети Зубов. Ако се съди по угарките, разхвърляни около стола, той не беше ставал от мястото си дълго време — може би цялата нощ и част от деня.

Зубов стана мълчаливо, вдигна раницата си от пода и каза:

— Да вървим.

— Къде?

— Никога няма да се върна тук — заяви Зубов.

— Не — възрази Вайс, — ти трябва да живееш тук.

— Защо?

— Аз заповядвам. — И Вайс прибави по-меко: — Това е нужно за всички ни, Альоша. Нужно е, разбра ли? И заради Бригите също. Ами ако ти избягаш от къщата й сега, едва-що е умряла, ти ще оскърбиш паметта й.

— Вярно е това — съгласи се Зубов. — Ти улучи точно, дето трябва. Аз съм длъжен да остана. Вярно е. Сега вече няма да избягам никъде от нея чак до смъртта си. Разбираш ли, тя знаеше…

— Какво?

— О, не всичко, разбира се, но знаеше кой съм.

— Защо мислиш така? — попита Вайс.

— Разбираш ли — бързо заговори Зубов, — аз като че не се досещах, а само чувствах понякога: знае. А виж, когато вече съвсем наближи смъртта, тя ми направи знак с ръка да се наведа към нея, сякаш по цялото й лице се разля усмивка и ми прошепна по руски: „Добре, благодаря, здравейте!“ Очите й изведнъж се разшириха така ужасно — и край. За това отидоха последните остатъци от живота й, за да ми каже, значи, че знаеше. Това е всичко. Живееше и знаеше. — Махна заплашително с юмрук пред лицето на Вайс. — А ако знаех, че тя знае, щях да бъда, разбираш, ли най-щастливият човек на света. А то се мъчех: като че ли съм фалшив с нея, но аз истински я обичах. Разбра ли?

— Ти се готвиш да отидеш на гробищата? — попита Вайс.

— Да.

— Ще дойда с тебе.

— Да вървим — каза Зубов. — Благодаря ти.

Край гроба на Бригите той запита:

— После ще може ли да се напише допълнително върху надгробния камък на руски, че тя е Бригите Зубова?

— Разбира се — отговори Вайс, — че как другояче? Ами тя е твоя жена.