Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Щит и меч, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Вадим Кожевников. Щит и меч

Редактор: Петър Япов

Художник: Рачо Буров

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Върбинка Младенова

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца 1970 г.

Държавно военно издателство, София 1970 г.

История

  1. — Добавяне

13.

Горката госпожа Дитмар! Как се разшета, как не можеше да си намери място от скръб, когато научи, че Вайс заминава. Това известие сякаш я разстрои не по-малко от раздялата с Фридрих. Очите й бяха влажни от сълзи.

През деня Йохан успя да прескочи във фирмата „Пакет-аукцион“ и, помнейки думите на майора за маргарина, които още тогава подействаха угнетително на Херберт, заяви безцеремонно, че не е дошъл за маргаринови изделия, а за хубава дамска плетена блуза. Но веднага започна да успокоява Херберт и му показа портфейла си.

Вайс не знаеше сигурно дали при отчитането може да впише тая сума в графата „специални разходи“. Но той реши да направи това, като мислеше, че в краен случай, няма що, счетоводителят ще удържи от работната му заплата сумата в десеторен размер за неоправдан преразход на чужда валута.

Но той не можеше да се отблагодари на госпожа Дитмар за всичките й грижи. Тя беше искрено внимателна към него. Освен това познанството с нея му принесе доста голяма полза и кой знае за какво още ще му служи по-късно.

А когато госпожа Дитмар премерваше топлата плетена блуза и казваше, че не смее да приеме толкова ценен подарък, по руменината на страните й и по червените петна на шията й се виждаше колко е щастлива.

Но колкото и да бяха трогателни тия минути на сбогуване, Йохан не забрави да поиска от госпожа Дитмар позволение да пише писмо на Фридрих и да му поблагодари за гостоприемството. Госпожа Дитмар му даде номера на военната поща на сина си, като го предупреди, че Фридрих не обича да пише много писма. И обеща, че пак ще пише на Фридрих колко добър човек е живял в стаята му.

Точно в определеното време Вайс пристигна в хотела. Изнесе куфарите на майора и ги постави в багажника.

Когато пристигнаха до една гориста местност, патрулът спря колата. Майорът подаде документите си, извади значката — не помогна. Подофицерът доложи учтиво, че минаването на отделни коли е забранено, защото в гората са се скрили полски терористи.

— Позор! — измърмори Щайнглиц. Слезе от колата накрай гората, започна да се разкопчава и каза на подофицера: — Трябва да ги бесите по дърветата като кучета. Колкото дървета имат, толкова бесилки да има!

— Имате право, господин майор. Трябва да се бесят.

Но самият Щайнглиц разреши на патрулния офицер да вдигне бариерата едва тогава, когато се събраха над десетина армейски коли. И заповяда на Вайс да кара колата посред колоната, зад един бронетранспортьор, като сложи на коленете си пистолета. И изруга Вайс, задето не извади веднага бомбата от брезентовата чанта.

Късно през нощта, когато до Варшава оставаха най-много тридесет километра, Щайнглиц заповяда на Йохан да завие от шосето. Приближиха до някакви сгради — очевидно това е било по-рано имение, — заобиколени с висока ограда и двоен ред бодлива тел. Прожекторите на наблюдателните кули по ъглите на оградата заливаха всичко наоколо с ослепителна мъртвешка светлина. При вратите ги спряха. Охраната провери много внимателно документите на майора и пусна колата едва след като караулният офицер получи по телефона разрешение за това. В двора Щайнглиц бе посрещнат от цивилни. Той изкозирува учтиво и всички заедно се отдалечиха. На Йохан дадоха легло в общежитието близо до гаража, където имаше много нови коли — най-добри германски марки.

Тая част, загадъчна, усамотена, която по външност напомняше и затвор, и лагер, не беше нито затвор, нито концлагер. Но тук бяха съсредоточени най-усъвършенстваните охранителни технически средства: ток с високо напрежение, включен в оградата от бодлива тел, тръбни спирали „Бруно“, система от метални мачти с прожектори, която позволяваше да се залее във всеки миг с безмилостна светлина цялото бивше земевладелско имение или да се освети което и да е негово кътче, невидими лъчеви бариери, отбелязващи чрез светващи сигнални лампи всеки, който влизаше в сградата или излизаше от нея; всички събрани тук постижения на човешката мисъл служеха точно и съгласувано за една цел — да откъснат напълно това късче земя от външния свят.

Само войниците от охранителното поделение носеха военна униформа. Ония, на които те се подчиняваха, които заповядваха тук, бяха в цивилно облекло и само по степента на уважението към тия цивилни можеше да се определи колко е висока длъжността, която заемат.

Всяка сутрин в заградения с бодлива тел участък идваше един дресировач на кучета с помощника си.