Вадим Кожевников
Щит и меч (40)

40.

Откритите шахматни турнири, при които едновременно се играе на много дъски и които победоносно уреждат титулуваните гросмайстори и бившите световни шампиони, като се състезават с нетитулувани майстори, мечтаещи за почетна титла в шахматната йерархия, будят общо възхищение. А и как да не се възхищаваш от виртуозната способност на човешкия ум да демонстрира на такова състезание силата на паметта, блясъка на светкавичните комбинационни решения и също тъй мигновеното отгатване на начина на мислене на противника и на психичните му особености!

И ако при такъв турнир шампионът дори губи срещу някого, това се преценява като снизходителен подарък за партньора, като насърчение, почти като акт на кралска милост.

Разбира се, високата титла на шампиона действа хипнотично на противниците му, потиска волята им за победа и дава възможност на шампиона да наложи ту тактиката, ту системата от ходове, които в съответен брой варианти предварително е подготвил и наредил в багажника на паметта си.

А Йохан Вайс трябваше всеки ден и всеки час да води опасен турнир с много противници и достатъчно беше да изгуби само срещу един от тях, за да заплати тази загуба с живота си. Тоя двубой на един срещу всички продължаваше вече много месеци. Безброй пъти се меняха арените, противниците, комбинациите, начините и средствата за борба. И колкото повече продължаваше тоя двубой, толкова повече изникваха нови, неочаквани положения. Вайс трябваше да ги разрешава неотложно и често при непредвидени и толкова различни помежду си условия колкото са различни хората.

Дресировачът, който излиза на цирковата арена с комбинирана група хищници, е длъжен да знае не само злобните навици на всеки звяр, не само да задържа най-опасните от тях на определено разстояние. Като влиза в клетката, той никога не трябва да забравя, че освен яростта, изпитвана към човека, хищникът е готов да разкъса всеки звяр от друга порода. И да се намери между борещи се хищници е много по-опасно, отколкото да остане насаме с който и да е от тях. Нещо подобно усещаше Вайс в моментите, когато трябваше да бъде свидетел на нестихващата борба за пълна власт между различните германски разузнавателни служби.

Голямото контранастъпление на съветския народ в битката край Москва посочи на целия свят силата на първата в света социалистическа държава, която и най-хитрите служби на германския шпионаж не бяха могли да узнаят.

Поражението, което армиите на Вермахта претърпяха край Москва, беше едновременно и съкрушителен удар върху престижа на Абвера, и тържество на СД, тържество на Химлер и Хайдрих — двамата злорадстваха от унижението на Канарис, който не бе успял да открадне от болшевиките съкровените тайни на тяхното могъщество.

Органите на Абвера желаеха да се реабилитират в очите на фюрера и се стремяха да създадат сега плътен разузнавателно-диверсионен обръч непосредствено в задфронтовата зона, да покрият с разузнавателни резидентури всички главни съобщителни възли, които съединяват фронта с индустриалните центрове, за да може да се следи постоянно как се прехвърлят на фронта войските, бойната техника, боеприпасите, снаряженията и т.н.

Но осъществяването на всички тия начинания от голям мащаб изискваше много време и упорит труд. Тук нямаше надежда за незабавен, светкавичен и шумен успех. Канарис разбираше добре това.

Наплашени от поражението край Москва, германските управници използваха средствата на тайната дипломация и с нова енергия започнаха да търсят възможности за сближаване с империалистическите среди на Англия и САЩ. А със средствата на тайните служби те разработваха провокации, които биха могли да станат причина за неотложно въвличане и на Япония, и на Турция във войната срещу СССР.

Лансдорф започна да проявява силен интерес към японската Квантунска армия — Йохан забеляза това не само по книгите и справочниците, по географските атласи и картите, които започнаха да изтикват романите от миналия век в библиотечния шкаф на стареца.

Дитрих започна отново да обикаля лагерите, като търсеше подходящи кандидати, които да бъдат прехвърлени за дълго време в съветския тил. И когато подбраните от него хора пристигаха в разузнавателно-диверсионната школа, разпитваше ги лично Лансдорф, което преди никога не правеше.

Необикновената поръчка, която задължаваше Вайс да възстанови душевното равновесие у дъщерята на репресирания полковник, беше в пряка връзка с всички тия събития. Беше му заповядано да използва всякакви средства за свръзка и всеки ден да долага на Лансдорф за самочувствието на повереницата си.

Веднъж Вайс стана свидетел на един твърде откровен разговор между Лансдорф и Герд. Ротмистър Герд изказваше сърдито и високомерно пред всесилния представител на СД недоволството си от неуспехите на Източния фронт.

— Аз смятам — казваше Герд, — че фюрерът има нужда от военни изпълнители, а не от съветници, каквато роля се опитваха да играят Бломберг и Фрич. И Химлер го постави на мястото, нищо повече. Интересите на германските индустриалци и генерали са били винаги общи. Ние заложихме на фюрера.

— На Адолф Хитлер, когато още не беше фюрер.

— Повтарям, на фюрера — натърти Герд. — На диктатурата на личната власт. Що се отнася до личността като такава, това е въпрос на вкус. Круп, например, мисли, че Хитлер прояви всъщност повече политически способности, отколкото ни се струваше в началото. Но те можеха да бъдат и по-малко.

 

 

Въпреки цялата търпелива учтивост на Вайс, спътницата му, на която трябваше да внуши най-добри представи за моралния лик на абверовския сътрудник, се държеше крайно враждебно.

Тя седеше в леката кола, притиснала се към облегалото на седалката, и стискаше с пръсти дръжката на вратичката така, сякаш всеки миг беше готова да изскочи на пътя.

Вайс попита:

— Искате ли да разгледате Варшава?

— Защо?

— Може би ще пожелаете да си купите нещо в магазините, а?

— С ваши пари?

— Не, с ваши. Командването ви отпусна доста голяма сума за пътуването.

— Тогава дайте ми ги.

Вайс извади връзка райхсмарки от един плик.

Момичето ги взе и попита:

— Наистина ли е голяма сума?

— Да, много голяма.

Момичето спусна решително страничното стъкло и изхвърли парите.

Вайс не спря и дори не намали скоростта. След няколко минути то попита разтревожено:

— Видяхте ли, че изхвърлих парите ви?

— Да — каза Вайс, — но те не са мои, а ваши.

То се позабави и предложи:

— Можете да се върнете и да ги вземете за себе си.

— Благодаря — рече Вайс. — Но аз съм навикнал да давам пари на жените, а не да вземам от тях. Може би това не е прието в Русия, а? — Той успя да улови ръката й и да я отклони от лицето си. След това каза, без да отпуска ръката й: — Хайде да се договорим: вие не ми се харесвате във всяко едно отношение, аз на вас също. Аз съм принуден да ви придружавам, вие сте принудена да бъдете моя спътница. Вие ще ми се подчинявате и срещу това в рамките на позволеното аз ще се съобразявам с вашите желания. Съгласна ли сте?

То не отговори нищо. Но ръката му, стисната от пръстите на Вайс, се отпусна.

Във Варшава в един от най-добрите хотели за тях беше запазен двустаен апартамент.

Без да си сваля палтото, момичето седна демонстративно на един стол сред стаята и мълчаливо, изпитателно заследи Вайс.

След известно време той предложи:

— Хайде да слезем долу в ресторанта и да вечеряме.

— Никъде няма да отида.

— Вие се съгласихте да сътрудничите с нас — строго рече Вайс, — а се държите крайно чудно с един германски офицер.

— Нима сте офицер? Вие сте само унтер.

— Аз съм сътрудник на Абвера и съм в течение на всичките ви работи.

— Аха, така! — извика то. — Значи са ви разрешили да дрънкате, че съм се съгласила да стана ваша разузнавачка?

— Не викайте — помоли Вайс, — могат да ви чуят.

— Нима командването не е намерило офицер, за да прави компания на дъщерята на един началник-щаб на армия?

— Съветски — напомни Вайс.

— Да, репресиран съветски полковник — гордо заяви момичето. Сви рамене и заповяда: — Да вървим!

— Къде?

— В ресторанта.

Вайс стана и покорно тръгна след момичето, като се опитваше да отгатне какво още може да направи.

В ресторанта то се държеше нескромно. Сложило чаша до устните си, така втренчено гледаше в очите на един възрастен полковник, който седеше при съседната масичка, че очите на съседа заблестяха мазно. По келнера полковникът им изпрати бутилка старо „йоханесбургско“, а след това и сам се приближи до масата им. Поиска позволение да седне при тях.

Момичето не знаеше добре немски и не разбираше съвсем точно какво му говори полковникът. А той я взе за полякиня. И започна да превъзнася хубостта на полските жени в лицето на най-прелестната им, както се изрази, представителка.

Момичето каза обещаващо на полковника:

— Много бих искала да ви убедя, че имате право.

„Ама че работа!“ — помисли си Вайс. И като сложи нежно ръката си върху ръката на момичето, бързо предупреди полковника:

— Тя е моя годеница с разрешението на оберщурмбанфюрера от Гестапо Вили Шварцкопф. — И прибави: — Осмелих се да ви кажа това, за да не се появят каквито и да е неясности между сътрудниците на Гестапо и доблестния представител на Вермахта във ваше лице.

Вайс прибягна към тая отчаяна стъпка, след като момичето се съгласи да се разходи в лека кола с полковника из града.

Той знаеше, че военнослужещите предпочитаха да не се свързват със сътрудниците на специалните служби. Полковникът се отказа благоразумно от поканата си. И това спаси Вайс. Иначе момичето сигурно би използвало положението, за да се изплъзне от опекунството му.

Когато полковникът се оттегли, след като се поклони учтиво на момичето, то гледа дълго в очите на Вайс, а след това попита с гримаса на погнуса:

— От какво ви е страх? Ако ме загубите, ще ви разстрелят ли за това или ще ви изпратят на фронта?

Хората от съседните маси ги гледаха с любопитство. Йохан забрави, че до него седи младо и хубаво момиче, което привлича вниманието. Той помоли примирително:

— Ако вече сте се нахранили, да вървим, а?

— Къде?

— Бих предложил да отидем във вариете „Коломбина“ — там има отлична програма.

— И таз добра! — презрително отговори момичето. — Ще се мъкна по кръчмите.

— То не е кръчма, то е нещо като естрада — бързо обясни Вайс и веднага прибави: — Там играе една гимнастичка. Ще ви бъда много благодарен: толкова рядко успяваме да се видим с нея!

— Добре — намръщено се съгласи момичето. Попита: — Германка ли е тя?

— За съжаление да, фолксдойче.

— А вашите знаят ли за това?

— Не. Но се надявам на вашата почтеност.

— Вие се държите като страхливец дори към любимата си.

— Ето виждате, аз съм искрен с вас, макар че това може да ми докара после неприятности.

Като се ядосваше на себе си, Йохан мислеше колко е трудно да спечели доверието на това момиче. Както изглежда, то е неврастеничка, способно на всякаква крайност. Но кой го е докарал до това състояние — германците или нещастието, постигнало баща й? А сега е трудно да се установи доколко това нещастие го е довело до решението му да стане изменница.

— И моля ви се — помоли Вайс, — не ме гледайте така злобно, иначе всички ще помислят, че сте ми любовница и че ми се сърдите за нещо.

Олга се изчерви, прехапа устни и престана да дразни Вайс, като очевидно разсъди, че да обижда един хладнокръвен абверовец, който всъщност съвсем не се засяга от всичките й обиди, е под достойнството й.