Вадим Кожевников
Щит и меч (59)

59.

След срещата с Хуго Лемберг и Герд нищо не се промени за Вайс. Той продължаваше като преди да изпълнява простите поръчки на Густав, ползваше се от относителна свобода и това му даде възможност да се свърже с Центъра. Той осведоми подробно за новото си положение, получи съответни напътствия, а също така узна, че му е възложено да поддържа и занапред връзката с резидента на съветското разузнаване в Берлин.

За мястото на конспиративните срещи беше определен един салон за масажи близо до щабквартирата на Валтер Шеленберг на „Беркаерщрасе“.

Процедурите в салона предписваше професор Макс Щутхоф. Той лично преглеждаше всеки нов пациент, но масажираше само избрани посетители, а при най-високопоставените отиваше по домовете им със старомодния си „Даймлер“, украсен отвътре с махагон.

Когато влезе в кабинета, Вайс видя белокос възрастен човек с лице, покрито с доблестни следи от дуели. Както по-късно узна, тия белези му бяха направени с голямо майсторство от един съветски хирург.

Вайс каза паролата, получи отговор и очакваше, че професорът ще приеме веднага сведенията му и ще му предаде инструкциите си. Но Щутхоф го покани да се съблече и го прегледа грижливо. Като попълваше медицинския картон, той отбеляза с доволен вид, че след раняването, което беше получил при инцидента с танка, Вайс трябва да мине наистина курса по масажиране. Укори го: пренебрегвайки здравето си, той е изтощил непозволено нервната си система. Предписа лекарства и препоръча съответен режим.

— Слушайте — нетърпеливо каза Вайс, — не трябва да правите от мене жертва на вашите съмнителни познания.

— Защо съмнителни? — обиди се Щутхоф. — Аз, драги мой, съм започнал да практикувам още тогава, когато вие сте носили пионерска връзка. И тъй като вашите родители са се безпокоили много пъти за здравето ви, аз получих като лекар непосредствено нареждане от Центъра да се заема най-сериозно с вас. И ако стане нужда, дори да ви настаня в болница.

— Само това липсваше! — разсърди се Вайс.

Професорът се усмихна:

— Не забравяйте, че тук имам голямо влияние и нищо не ми струва да съобщя на някой управник, че имате нужда от лекуване. И вас като нищо ще ви сложат в лечебницата ми по нареждане дори на тоя същия ваш Густав. Аз му помогнах да възстанови напълно функционирането на колянната става, която беше повредил навярно при някоя бандитска операция. Така че, моля, бъдете крайно учтив към мене. А сега идете, моля, при касиера. Внесете съответната сума, ще ви обслужат, а после ще ви изслушам, както се следва.

След като се подложи на различни лечебни процедури, с които се славеше заведението на професор Щутхоф, Вайс се върна приятно изнемощял в познатия му вече кабинет, предаде сведенията и изслуша инструкциите. На раздяла професорът каза:

— Не забравяйте да покажете на Густав, че сте се записал в нашия салон, а също така да рекламирате между колегите си лечебните свойства на процедурите, през които сте минал тук. Не е задължително да се срещате с мене при всяко ваше посещение на салона. По-уместно ще бъде да се намери за свръзка с вас другар, който разполага с по-големи възможности от мене за различни пътувания. Имайте пред вид: моето заведение дава значителен доход и е от голяма полза на някои мои клиенти. И би било много нежелателно, ако поради някакви причини не бих могъл да продължавам дейността си толкова успешно и плодотворно. Затова нашите срещи трябва да бъдат крайно редки. Сега слушайте внимателно. Днес сред управниците в Германия са се образували групи, които са установили връзки с някои управляващи среди на САЩ и Англия и водят тайни преговори с тях. Целта е сключване на сепаративен мир. В замяна на това Германия поема задължението да смени фирмата, носеща името на Хитлер, като все тъй се стреми да осъществи военно-политическите му цели на Изток, но вече при подкрепата на съюзническите армии или най-малко със съюзническата икономическа помощ. Като компенсация за това Германия ще се съгласи да направи редица отстъпки на Запада. Всяка група си има свои варианти. Но същността на всички е една. Изобщо това не е нищо друго освен заговор срещу народите от антифашистката коалиция. Наш дълг е да представим неопровержими документални доказателства за изменническите действия на ония, които въпреки съюзническия дълг и волята на народите си влизат в тайно съглашение с нашия общ противник, като нарушават грубо задълженията, подписани от ръководителите на своите правителства. Следователно единствената и най-важна задача на вашата дейност тук е да се сдобиете с такива документи. И всички, които бъдат свързани с вас, ще изпълняват тая задача. Тук се изисква най-голяма предпазливост, защото всяка прибързана постъпка ще бъде сигнал, че съветското разузнаване действа в тая насока. А сега, за да разберете цялата важност на задачата: ние разполагаме вече с такива данни за тия преговори, че ако дори една част от тях стане известна на Хитлер, той ще заповяда веднага да екзекутират много и много най-близки свои сподвижници, които са се свързали тайно от него със съюзниците. Може би всяко друго разузнаване би постъпило именно така. Но ние виждаме винаги пред себе си висшите цели. Искаме да предотвратим заплахата, надвиснала над бъдещето на цялото човечество. Тия документи трябва да бъдат представени от съветското правителство на правителствата на нашите съюзници. Във всеки случай на техните лидери.

— Все пак не може ли поне едно непотребно копие да се покаже на Хитлер?

Професорът се усмихна, заплаши го с пръст и прибави сериозно:

— Хитлер се опитва също да води тайни дипломатически преговори със съюзниците. Но с работите на имперската канцелария по всяка вероятност се занимават други наши другари. Разбира се, в рамките на доверието, оказвано им от приближените на фюрера.

Вайс вдигна учудено вежди.

Професорът каза мечтателно:

— Ако при бъдещия парад на победата нашите другари можеха да минат в строй по Червения площад със своите германски мундири… те биха изглеждали, навярно, като внушително поделение. — Професорът млъкна, замисли се и изведнъж лицето му светна. Той стана, изпъна се по войнишки и заповяда шепнешком: — Капитан Александър Белов! По поръка на командването съобщавам: за героична работа в неприятелския тил вие сте награден с ордена на Отечествената война първа степен.

— Служа на Съветския съюз! — каза Йохан, като се изправи пред професора.

Професорът допря длан до гърдите му.

— Ето — рече той развълнувано. — Вземи го в сърцето си и го носи. — Прегърна Йохан, засумтя тежко и го отблъсна. — И върви, върви си по-бързо. Аз се разчувствах тук с тебе, а сега трябва да масажирам една отвратителна мутра. Палач, гад! Иска ми се да го удуша, а му изглаждам бръчките на сурата и на шията. Хайде, дигай се! На добър час!

 

 

След няколко дни Вайс получи заповед да посрещне пътник на Темпелхофското летище и да го откара по сто и девети маршрут в окръга Темплин, в имението Хоенлихен, където се помещаваше болницата за есесовци. Той знаеше вече, че това не е никаква болница, а щабквартирата на райхсфюрера Химлер.

По пътя трябваше да спре в градчето Вандлиц и да покани госта да закуси в ресторант „Ам зее“ на третата маса отдясно, като се брои от тезгяха на бара.

Пътникът излезе представителен мъж. Държеше се твърде непринудено и не намираше за нужно да замаскира англосаксонската си външност и обноските си на чужденец.

Никак не се учуди, че Вайс знае английски език. Щом седна в автомобила, веднага предложи на Вайс уиски и американски цигари.

— Слушай, момко, можеш да ме наричаш Джо — познавах наивници с такова име. Самият аз съм наивник — представи се пътникът и заповяда с тон, който не търпи възражения: — Най-напред ме повози по вашето голямо село. Интересно е да се види къде нашите момчета са натрошили най-много камъни.

Вайс каза:

— Заповядано ми е да вървя по маршрута.

Джо бръкна в джоба си, извади стегнато с ластиче снопче долари и предложи:

— Можеш да си вземеш няколко картинки с портрета на президента.

— Не — рече Вайс.

— Слушай, пиленце, аз не се занимавам с дребни работи и бъди спокоен, нямам нищо общо с военното разузнаване. Ти ще ме фотографираш с фотоапаратчето ми върху фона на развалините — нищо повече. А после ще бутнеш апарата на вашите, нека те сами проявят лентата и извадят снимки от нея. Аз зная вашите обичаи не по-зле от тебе.

— По маршрута ще има подходящи развалини — каза Вайс.

— Е, тогава карай — съгласи се Джо. Отпусна се на седалката и попита: — Е, как е със здравето вашият фюрер?

— А как е със здравето господин Рузвелт?

— О, хитър момък си ти! — разсмя се Джо. И веднага предупреди грубо: — Само че не го усуквай с мене. За тебе зная точно толкова, колкото ми трябва да зная. Ти си работил във военното разузнаване, което се занимава с Изтока. Хайде, бързо! Как преценяваш русите?

— Те са ваши съюзници и вие трябва да ги познавате по-добре.

— Така ли те учиха да ми отговаряш? — сърдито попита Джо.

— Добре — примирително рече Вайс. — Сега ще бъда съвсем откровен с вас: русите твърдят, че първи ще ви протегнат ръце на Елба.

— През вашите глави?

— През нашите трупове.

— Значи, ще се биете с тях до последния войник?

— До последния германец. Така каза фюрерът.

— Как русите гледат на това, че няма втори фронт?

— Те казват, че вече има. Сега наричат втори фронт партизанското движение и движението на съпротивата в европейските страни.

— Значи, ако някои не побързат, русите ще се надяват само на тоя „втори фронт“?

— Поне те така го наричат.

— Това е интересно, момко! Е, и какво следва от това?

— Попитайте Рузвелт.

— Аз те питам тебе, германеца!

— Тогава помолете да ви приеме фюрерът — той е първият германец на империята.

— Сега той не се котира вече на нашата борса.

— Фюрерът готви Вермахта за ново настъпление и тогава вие ще заговорите другояче.

— Аз не съм от ония, които разчитат на повишаване курса на акциите му.

— А у вас има ли такива?

— Имаше… Но за какъв дявол ми задаваш въпроси?

— Само от учтивост — рече Вайс, — за да поддържам разговора.

— Е, тогава дрънкай — съгласи се Джо.

— Във Вандлиц ли ще чакаме вашия шеф?

— Както е определено. — И веднага Джо запита учудено: — А кой ти каза, че придружавам шефа?

Йохан не беше чул това от никого. Просто разбра, че Джо не е човекът, когото биха могли да чакат в Хоенлихен. Дори видни есесовци трябваше да имат специален еднократен пропуск, за да попаднат там. Цялата зона около Хоенлихен минаваше за забранена. Той се убеди в предположението си, щом напипа с лакът дръжката на пистолета-автомат под мишницата на Джо: снабден с големи пълномощия човек не би носил оръжие.

Вайс не отговори на въпроса му и каза:

— Нищо, един ден сам ще станеш шеф. У вас в Америка това става бързо.

— Е да, разбира се! — извика Джо. — Аз лежах вече два пъти ранен в болница след такива пътувания. — Както изглежда, той се примири веднага, че Вайс отгатна длъжността му, престана да се прикрива и се оплака откровено: — Нима при такива условия може да се отговаря за безопасността на шефа?

— Не заслужава да се безпокоиш — утеши го Вайс. — За шефа ти ще се погрижим не по-зле от всичките ви служби, взети заедно.

— Затова и обещаха да ми дадат такъв момък като тебе — рече Джо, — от Абвера, а не от Гестапо.

— У вас смятат, че Абверът работи по-добре?

— Не, просто шефът не иска за безопасността му да отговаря Гестапо. Да бъде под охраната на военен разузнавач е много по-почетно, отколкото под охраната на гестаповец. Шефът не желае да има работа с тая фирма от политически съображения. Връзката с Гестапо може да му навреди в родината. Обикновените избиратели са настроени решително срещу Хитлер, срещу нацистите, гестаповците и разни ваши фашисти. Те плащат данъци, те служат в армията — трябва да се държи сметка за тях.

— Е да — каза Вайс. — Очевидно, шефът обича толкова избирателите си, че е дошъл да моли да не ги щипят много силно на Западния фронт.

— Пази по-добре собствената си глава! — разсърди се Джо. Забеляза язвително: — Не можеш да се скриеш под каската от нашите „летящи крепости“.

— Е, ние ще ви научим да воювате — усмихна се Вайс.

— А русите ще ви отучат!

— Така е — съгласи се Вайс. — Ето защо вие се страхувате да не би русите да стигнат до Ламанш преди вас.

— Отде ти щукна това?

— Ами от това: искате да се отървете със сепаративен договор.

— Всичко това не е така просто, момко.

— Точно така — отново се съгласи Вайс. — Затова вие с шефа трябва да се страхувате повече тук от агентите на Рузвелт, отколкото от Гестапо.

В градчето Вандлиц Вайс зави наляво по тясна, потънала в люляк уличка и спря пред ресторант „Ам зее“.

Определената за тях масичка беше вече сложена.

През време на закуските Йохан повече мълчеше, но в замяна на това Джо говореше непрекъснато. Келнерът, ако се съди по внимателното му съсредоточено лице, запомняше всяка дума на Джо, която успяваше да чуе. Персоналът, който обслужваше посетителите в ресторанта, се състоеше от сътрудници на Гестапо.

Почти целият път до Хоенлихен минаваше през гора. Тук имаше ловни зони и на няколко пъти млади елени прекосяваха пътя пред колата.

Джо скоро заспа. Шосето беше пусто, но Вайс не превишаваше набелязаната му скорост. При Средногерманския канал ги задмина бясно летящ автомобил, непробиваемите стъкла на който имаха синкава отсянка.

Тайните полицаи при решетъчните железни врати не им поискаха да си покажат документите: те имаха снимките на Вайс и на Джо.

Хоенлихен, тая тайна крепост на Хайнрих Химлер, имаше вид на обикновено богато имение. Цветарници, дълбоко чисто изкуствено езеро, огромен гараж. В гъсталака от дървета — къща с висок керемиден покрив, тераси, балкони. Спокойствие, тишина.

Много учтив цивилен човек взе куфара на Джо и го поведе по покрита с каменни плочи пътечка към ниското двуетажно крило, а на Вайс посочи с очи помещението, предназначено, както изглежда, за охраната. Там един есесовец посрещна Вайс, придружи го до една от стаите и му каза да чака тук по-нататъшни заповеди.

На другата сутрин на Вайс беше заповядано да закара Джо в концентрационния лагер Равенсбрюк, който се намираше на тринадесет километра от Хоенлихен, и там да изпълни всички желания на американеца. След това да отведе Джо в Берлин и да му покаже всичко, което поиска да види, а после да го закара на летището.

Собствено, в самия лагер Джо не получи достъп. Комендантът го прие в канцеларията, където седяха на столове няколко охранени жени в затворнически дрехи. Вайс разбра веднага, че те са преоблечени германки надзирателки.

Джо ги фотографира и им зададе няколко въпроса, на които отговори комендантът. Но когато излезе от канцеларията и тръгна към колата, през лагерната врата влезе малка група затворнички, придружени от охрана. Джо се оживи и каза на коменданта, че иска също да ги фотографира.

Комендантът му забрани категорично това. Тогава Джо се ухили и предложи:

— Свалете лагерните им дрехи и им дайте обикновени, с една дума, преоблечете ги, както направихте с ония, които току-що фотографирах с ваше позволение. — И като видя, че комендантът е непоколебим, намигна и каза: — Можете да бъдете спокоен, тия снимки ще свидетелстват само, че германските жени са крайно изтощени от войната. Уверявам ви, като видят такъв фотодокумент, много наши сенатори ще се просълзят.

Комендантът беше съобразителен гестаповец. След известно време затворничките, преоблечени в гражданските дрехи на пазачките, бяха строени край канцеларията.

Джо попита коменданта дали няма да се намерят в лагера няколко дечурлига със също така будещ съжаление вид като тия дами.

— Децата са винаги нещо трогателно — обясни той.

И тая негова молба беше изпълнена.

Докато Джо се луташе, като караше жените и децата да стоят не в строй, а в свободна група, Вайс го фотографира със своята „Лайка“ върху фона на лагерната ограда, погълнат от това занимание.

На другия ден Вайс посети салона за масажиране и предаде на професор Щутхоф негативите на снимките с Джо през време на мошеническите му манипулации. След като изслуша Йохан, професорът каза, че ще препрати бързо негативите в Москва, а оттам по всяка вероятност ще ги изпратят на съветското посолство във Вашингтон. Там знаят какво трябва да се направи с тях, ако шефът, на когото служи Джо, се опита да използва тия фалшификати.

 

 

Вече два пъти Вайс беше прекарал пътници през границата — един път през швейцарската, друг път — през шведската. Но задачата му не се ограничаваше с това.

Касата в неговия „Опел“ бе напълнена със златни отливки със знак на германската райхсбанка.

Златото трябваше да се вложи в една швейцарска банка в сейф, нает от СД.

Според законите на Третата империя изнасянето на злато извън райха се смяташе за държавна измяна. Опитът да се изнесе нелегално от страната злато или валута се наказваше със смърт.

И пътникът, и товарът, които Вайс трябваше да отведе със своя „Опел“ отвъд границата, го излагаха еднакво на смъртна опасност, макар че това ставаше със знанието на самия Химлер.

Вайс беше снабден с охранителни документи. Но ако Гестапо проявеше законно любопитство и откриеше в колата му пътник или товар, същият Химлер щеше да подпише заповедта за екзекутирането на Вайс, без да се замисля нито за миг, и Шеленберг щеше да представи неопровержими доказателства, че Йохан Вайс — Петер Краус не се е числил никога в кадрите на чуждестранното разузнаване на райха. Още повече, че Вайс принадлежеше към специалната група на Шеленберг, картотеката на която се пазеше в личната му каса.

Всеки нацистки лидер имаше в чужбина своя мощна и солидна агентура, която ръководеше задкулисните му финансови операции. Върху раменете на Вайс легнаха най-трудните задължения — той стана куриер, който доставяше валутни ценности.

Веднъж при преминаването на границата започнаха да го преследват гестаповци. Той прие боя с тях и макар че колата му беше повредена, все пак достави благополучно товара си. И когато всичко свърши, Йохан само се зарадва, че с благоволението на СД е получил възможност да пречука няколко гестаповци, като е действал при това строго по инструкцията.

Ето защо се обърка малко, когато след като се върна на „Бисмаркщрасе“ и постави пробитата си кола на мястото й, в гаража започна поклонение. Сътрудниците разглеждаха дупките в колата с такова възхищение, като че това бяха орденски отличия, и възторжено хвалеха Вайс. От донесението на Гестапо те знаеха вече, че при преминаването на границата „неизвестен човек застрелял трима сътрудници на Гестапо и тежко ранил двама, а самият той очевидно бил убит в схватката“.

Густав, който също дойде в гаража, каза замислено:

— След това вие можехте да се пишете съвсем спокойно за умрял. Можехте да си купите някакви документи в Швейцария, да внесете златото и валутата в швейцарска банка на новото си име и да отскочите в коя да е неутрална страна — и там всички щяха да се радват на новия милионер. — Густав погледна изпитателно Вайс.

Вайс съсредоточено преглеждаше набързо запушените дупки в колата и очевидно затова не се отнесе достатъчно внимателно към думите на Густав. Само се оплака:

— Швейцарците поискаха такава цена за ремонт на колата, че не ми оставаше нищо друго, освен лично аз да стана в гаража им и бояджия, и тенекеджия — иначе трябваше да се връщам с разбита кола.

— Вие карахте един милион, не по-малко. Забравихте ли?

— А какво общо имам с него? — сви рамене Вайс. — Нищо.

След случая на швейцарската граница Вайс направи няколко рейса със също такъв товар до Швеция.

След поредното пътуване до Стокхолм той посети салона за масажиране и умърлушено доложи на професора:

— Разкарвам се като колар. Върнах се почти към това, от което започнах тук. — Предложи не съвсем уверено: — Може би вашите хора ще ми устроят нападение, а? Ако ме ранят грижливо, възможно е да се отърва. Валутата и златото ще ви свършат работа. А аз съм готов, моля ви се, само заповядайте.

— И това го казва възпитаник на Баришев! Ц-ц-ц! — смъмри го професорът. — Надежда на райха и изведнъж такъв песимизъм… Не, драги мой, повече търпение. Повярвайте, рано или късно СД ще оцени вашите заслуги. Вие просто скромничите.

Вайс въздъхна:

— Значи, както преди, да шофирам?

— Да — заповяда докторът. — И при това да избягвате схватките с ония, които стоят на стража пред законите на империята.

— Та те ме обстреляха!

— А вие сметнахте за унизително просто да избягате, нали?

— Но нали това са гестаповци!

— Занапред забранявам.

— А при самоотбрана? Дори по нашите закони това е позволено. А ако бандити нападнат?

— Трябва да бъдете разумен страхливец, Белов.

— Добре — съгласи се Вайс. — Ще се опитам.

Професорът съобщи на Йохан, че през отсъствието му в скривалището, определено за Хайнрих Шварцкопф, постъпили няколко важни материала. Те потвърждават, че създадените в Германия във връзка с поражението на Източния фронт опозиционни групи си поставят за цел да отстранят насилствено Хитлер. После ще следва установяване на военна диктатура в страната, образуване на военно правителство и сключване на компромисен мир със съюзниците на СССР при условия, приемливи за германския генералитет и за индустриалците. Капитулация на Западния фронт и ново настъпление на Източния при подкрепата на САЩ и Англия.

Ето защо, както преди, главна за Вайс остава задачата да достави документи, които свидетелстват за преговорите между представителите на управляващите среди в райха и съюзниците — документи относно условията за сключване на сепаративен мир.

Колата на Йохан още не беше ремонтирана, нови задачи не се получаваха и тъй като съвсем нямаше какво да прави, той поиска позволение от Густав да посети Шварцкопфови. Но Густав му отказа. Наистина при това той някак си загадъчно се усмихна и каза, че почивката е най-голямата награда за човека в толкова бурно и тревожно време.

Няколко дни Вайс не излиза от вилата на „Бисмаркщрасе“, след това Густав го покани неочаквано да идат двамата на риболов.

Йохан се облече подходящо и когато седна в колата, Густав огледа костюма му и се усмихна едва забележимо:

— Аз и не подозирах, че сте толкова опитен риболовец.

Отидоха не към езерата, а в Шмаргендорф.

— Какво значи това? — попита Вайс.

— Открива се щастливата възможност да ви доставя удоволствие, като ви запозная с един колекционер.

Вайс погледна въпросително Густав.

— После сам ще узнаете всичко.

Оставиха колата пред входа на един малък ресторант с фирма „Златен елен“ и продължиха пеша. Вилата се намираше нейде в дъното на една градина и през дворчето и градината ги преведе един служител. След него важно вървяха двама цивилни, които държаха десните си ръце в джобовете на саката. Преди да стигнат до вилата, Густав каза, че ще почака Вайс на пейката в градината. По-нататък само служителят придружи Вайс, но и той се спря във вестибюла и рече полугласно:

— Първата врата в ляво, втората стая. Вашето място е в креслото при прозореца.

Йохан отиде в посоченото направление. В стаята нямаше никой. При прозореца се намираше кресло, оградено с тежка маса във формата на буква „П“, а малко по-далече — друго кресло и масичка с телефони. Върху облегалото на това второ кресло Йохан забеляза редица разноцветни квадратни пластмасови бутончета: очевидно те служеха за някаква сигнализация.

Той се отпусна покорно в креслото при прозореца и зачака. Мина повече от половин час, но никой не идваше. На Йохан му омръзна вече да разглежда великолепно поддържаната градина, в дъното на която важно се разхождаха пауни. И тогава той чу меки бавни стъпки.

В стаята влезе човек на около тридесет и пет години, със среден ръст и възслаб. Беше облечен в сив плътен костюм „рибена кост“, а под сакото, въпреки горещината, носеше черен пуловер. Седна безжизнено в креслото, уморено отпусна встрани ръце и втренчено погледна Вайс с черните си, дълбоко хлътнали очи.

Вайс се понадигна в креслото си, но тоя човек махна нетърпеливо с ръка. Вайс седна отново, като даваше възможност на непознатия да го разгледа изпитателно, и от своя страна също така изпитателно го заразглежда.

Тъмна гладко сресана коса, големи хрущялни уши, тънък, гърбав нос, прищипнат между очите от строги бръчици. По-дълбоки бръчки се спускаха от краищата на носа към ъглите на силно стиснатите устни. Остри скули, хлътнали бузи, под очите кафяви сенки. Жълта кожа, но не от загар, а такава, каквато имат хора с болен черен дроб. Сливайки се, тия черти придаваха по-скоро привлекателен вид на непознатия, отколкото отблъскващ.

Йохан можеше да се ограничи и с по-малко белези, за да установи кой е пред него. Беше лично Валтер Шеленберг, бригаденфюрер от SS, генерал-майор от полицията, началник на Шести отдел на Главното имперско управление на безопасността. Но той продължаваше да разглежда Шеленберг с искрено любопитство, като отгатна безпогрешно, че това може да бъде само ласкателно за него.

— Но вие сте млад — каза Шеленберг без усмивка.

— Ако това е недостатък, с течение на времето ще го оправя.

— И смел — прибави Шеленберг.

— Виноват, господин бригаденфюрер! — Вайс скочи, застана по войнишки.

— Седнете! — заповяда Шеленберг. — Имах пред вид поведението ви не тук, пред мене, а на границата.

— Аз имам достоен пример, който бих искал да следвам — рече Вайс и погледна твърдо в очите на Шеленберг.

Той се усмихна слабо.

— И при това честен. Не е ли твърде много за един човек?

— За човек, който служи на вас, не! — Лицето на Вайс не трепна.

— Находчив сте. — Прибави: — Вили Шварцкопф беше крайно учуден, че не сте сметнали за възможно да споделите с него впечатленията от новата си служба.

— Разговорите за службата са ни забранени най-строго, господин бригаденфюрер.

— От кого?

— От самото съдържание на работата ни — бързо се справи Вайс.

— И харесва ли ви тя?

— Служа на райха!

— В такива случаи е прието да се отговаря — на фюрера.

— Точно така, господин бригаденфюрер.

— Е, няма що, вие, изглежда, сте схванали отлично тънкостите на службата ни — многозначително каза Шеленберг. Попита след късо мълчание: — Имате ли въпроси към мене?

— Щастлив съм да ви видя, господин бригаденфюрер!

— Това ли е всичко?

Вайс не отговори.

Шеленберг обяви изведнъж, като гледаше втренчено в очите на Вайс:

— Запомнете още един ваш псевдоним — „Фред“. Той ще съществува само за мои лични разпореждания. — Помълча, после подаде на Вайс сложено в пластмасова корица удостоверение и заповяда: — Прочетете!

В удостоверението пишеше:

Приносител, ръст 178 см, тегло 72 кг, сиви очи. Има право да пътува по всички пътища на райха, генералгубернаторството, Франция, Белгия, Холандия, да влиза в забранени зони, концлагери, гарнизони на войски от SS и Вермахта с всякакъв автомобил, в гражданско или военно облекло и с всеки пътник (или пътници). Удостоверението важи само при наличие на снимка.

Подпис: райхсфюрер на SS (Химлер), началник на Гестапо (Мюлер), началник на ОКВ (Кайтел), началник на СД (Калтенбрунер).

— Могъщ документ — рече Вайс, като връщаше почтително удостоверението.

Шеленберг го хвърли небрежно на масичката, понадигна се, подаде ръка на Вайс и каза:

— Надявам се, ако и занапред бъдете също така изпълнителен, че вашата снимка, възможно дори в най-близко време, ще дотрябва за тоя документ.

Вайс стисна протегнатата му ръка, поклони се и тръгна към вратата.

Внезапно беше спрян.

— Защо не донесохте на партията за някои престъпни действия на капитан Фон Дитрих? — попита Шеленберг.

Вайс се обърна бързо и отговори решително:

— Защото моят началник господин Фон Лансдорф не ми даваше никакви напътствия за това.

— Вие не изпълнихте нацисткия си дълг.

— Аз се ръководя на първо място от служебния си дълг.

— Искате да кажете, че има някаква разлика между дълга пред партията и служебния дълг?

— Не съм казал това — отвърна Вайс.

— Но аз ви разбрах така.

— Вие искате да ме разберете така? — попита Вайс.

— А вие не искате да ви разбера така?

Йохан знаеше, че отношенията на Шеленберг с Химлер са отлични, а с Борман — почти враждебни. И се реши на безумно смела постъпка.

Направи крачка напред и заяви:

— Да, вие ме разбрахте правилно, господин бригаденфюрер.

Шеленберг стисна устни, острите му скули изпъкнаха още по-рязко на жълтеникавото му лице. Той мълча дълго, без да снема изпитателния си поглед от лицето на Вайс, след това се усмихна неочаквано и каза дружелюбно:

— Господин Фон Лансдорф е мой приятел и неговият доброжелателен отзив за вас послужи като допълнителна причина от днес да фигурирате в личния ми списък като „Фред“. И аз ще отговоря с доверие на вашето доверие. Не е изключено, че в най-близките дни фюрерът може би ще подчини Абвера на райхсфюрера на SS. По тоя начин вие ще получите възможност да се срещнете отново с някои свои предишни колеги, включително и с капитан Фон Дитрих. — И Шеленберг стисна отново ръката на Вайс, тоя път многозначително, по-твърдо.

Йохан намери в градината Густав, който по лицето му отгатна веднага резултатите от срещата с „шефа“ и също решително, дори с известна разпаленост, му стисна ръката.

В ресторанта „Златен елен“ Густав настоя да изпият в чест на Вайсовите успехи бутилка старо, отлежало вино. И сам я плати, макар че такова разточителство не беше прието дори между най-близки приятели: офицерите от разузнаването бяха навикнали в такива случаи всеки да плаща за себе си.

 

 

Хуго Лемберг покани пак Вайс у дома си и пак го прие в бащиния си кабинет. Йохан забеляза, че от книжните рафтове бяха изчезнали материалите и книгите за Съветския съюз.

Тоя път Хуго беше по-откровен. Говореше за трагичното положение на Германия. Каза, че според данни на Абвера в сравнение с есента на 1942 година наситеността на съветските войски с бойна техника е нараснала пет-шест пъти, съответно е нараснал и бойният им опит и че сега Германия не може да спечели войната с военни средства.

— А какви средства са необходими, за да не изгуби войната? — попита Вайс.

— След отделните неуспехи на фронта фюрерът свали много наши прославени пълководци от постовете им — рече Хуго. — И с това един вид стоварва върху генералитета отговорността за провала на кампаниите.

— А сега тия пълководци в оставка се опитват да стоварят върху фюрера вината за всички военни неуспехи — жлъчно забеляза Вайс.

Хуго каза злобно:

— Паулус капитулира изменнически в Сталинград, опозори мундира на германския офицер. Но ако така би постъпил германски генерал на Западния фронт, това ще бъде акция, извършена за спасението на Германия от катастрофата на революционното въстание.

— Значи да се открие фронтът на Запад не е измяна, а услуга на райха?

— Да, ако не искаме да изгубим империята. Ако искаме да спасим Германия от комунистическата опасност.

При тия думи на Хуго в стаята влезе един офицер, външността на когото порази Йохан със строгата си съсредоточеност. Приятното лице не се загрозяваше дори от черната превръзка, която прикриваше лявото му око. Слаб, спретнат. Вместо дясна ръка — протеза с велурена ръкавица, на лявата липсваха два пръста.

— Запознайте се — рече Хуго, — граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, полковник от генералния щаб. — Обясни: — Графът беше ранен на туниския фронт, току-що излиза от болница. — Прибави не без отсянка на завист: — Получи в Берлин поста началник-щаб на резервната армия. — Обърна се към Щауфенберг и каза: — Оберлейтенант Йохан Вайс, както вече ви говорих, работеше в Абвера, специалист по Русия. — Обясни на Вайс: — Аз и полковникът имаме различни гледища по руския въпрос, както впрочем и по някои други въпроси, но това не пречи на дружбата ни.

Щауфенберг каза, като сядаше в креслото срещу Вайс:

— Както знаете сега, аз воювах в Африка. Но живо ме интересува нашия главен противник, русите.

Вайс го предупреди:

— Аз не съм бил на Източния фронт.

— Но службата ви е налагала да общувате с руските военнопленници, вие сте ги изучавали, осведомени сте за нелегалните организации, които те създават в лагерите: всичко това представлява интерес за мене. Разкажете всичко, което е възможно — помоли полковникът.

В началото Йохан говореше много сдържано. Но после, когато Хуго излезе, въпросите на Щауфенберг станаха по-откровени. В тях прозираше не само любопитство. В тия въпроси Йохан долови дори известна отсянка от одобрение на героичната борба, която руските военнопленници водят в концлагерите.

Йохан разказваше всичко това така, сякаш искаше само да обясни колко трудна и сложна е работата на Абвера с контингента съветски военнопленници. И говорейки за съпротивителната способност и за непреклонната политическа убеденост на военнопленниците, той като че едновременно оправдаваше недостатъчните успехи на Абвера в работата с агентите.

Особено впечатление направи на Щауфенберг съобщението на Вайс, че съветските разузнавачи спасили четирима осъдени на смърт германски военнослужещи. Не по-малко го развълнува и разказът за бягството на група затворници, които работили в един германски завод. Когато ги заловили, те дори при най-страшни мъчения не издали германските работници, с помощта на които извършили бягството. А все пак вместо ония, които им помогнали да бягат, те биха могли да кажат имената на които и да е други германци, работили в завода, които щяха да бъдат екзекутирани заедно с тях. Това щеше да избави русите от мъчения и щеше да им даде възможност да отмъстят на германците като на свои палачи.

Щауфенберг слушаше Вайс крайно съсредоточено. Умореното му лице с тъжни бръчици в ъглите на устата изразяваше искрено вълнение и същевременно някак си се смекчаваше. Той запита:

— Вие предполагате, че военнопленниците и чуждестранните работници вече имат някаква организация на съпротивата?

— Може би.

— В такъв случай те сигурно са свързани с германското комунистическо нелегално движение.

— Тия въпроси са в компетенцията на Гестапо — рече Вайс.

Щауфенберг сякаш не го чу и забеляза замислено:

— А пък ония непременно са свързани със съветското командване.

Ако в това време не беше се върнал Хуго, може би Вайс щеше да добие по-определена представа от какво е предизвикан интересът на Щауфенберг към военнопленническите организации на съпротивата. Но като видя Хуго, полковникът промени мигновено темата на разговора. Обърна се към него и каза:

— Оберлейтенант Вайс е много опитен разузнавач и аз извлякох доста полезни неща от разговора с него. — Загледа втренчено Вайс и забеляза насърчително: — Вашите методи за завербуване са наистина оригинални.

Малко слисан, Вайс кимна несъзнателно: той не беше казал нито дума на полковника за методите на завербуването.

На раздяла Щауфенберг подаде лявата си ръка на Вайс и рече:

— Ще ми бъде много приятно да се срещна пак с вас.

Но никога вече не им се случи да се видят двамата.

 

 

Доста дълго време Йохан изпълняваше функциите на куриер в пограничната швейцарска или шведска зона. Всеки път някакъв човек, особено доверен агент, се приближаваше до автомобила му, сам скриваше пакета в касата, монтирана в автомобила, и я заключваше с ключа си. Вторият ключ се намираше у Густав. Третият ключ Вайс получи от професора, след като успя да снеме отпечатъка: уж от любезност той бе взел ключа от ръцете на един агент и отключи вратичката на касата.

Сега Вайс беше посрещан по маршрута си от хората на професора. Той отваряше касата, в движение предаваше пакета и малко по-бавно продължаваше пътя си. В определен пункт го настигаха и също така в движение му връщаха пакета. Неоправдани закъснения можеха да събудят подозрение: Вайс знаеше, че в автомобила му е монтиран уред, който записва на лента всички спирания. Знаеше също така какво го чака при каквато и да е непредпазливост в техниката на отварянето на пакета и на изваждането на документите от него. Знаеха това и хората на професора. Но Йохан не успяваше дори да разгледа лицата им — толкова бързо ставаше всичко. И само веднъж свръзката, с бясна бързина настигнала Вайс на мотоциклет, успя да пошепне, че редица документи, получени от него и предадени чрез Центъра на съветското правителство, са от изключителна полза. Документите съдържали неопровержими доказателства, че някои доверени лица от управляващите среди на Вашингтон и Лондон, поели пътя на вероломството, нарушават недопустимо задълженията, приети от лидерите на съюзническите правителства. И лидерите на американското и английското правителство били принудени да признаят това.

Вайс не знаеше какви са тия документи. Може би фотокопия на материали, съдържащи условия, при които предлагаше на съюзниците да сключат сепаративен мир един или друг от управниците на райха — Хитлер, Химлер, Гьоринг, Гьобелс, Рибентроп; може би меморандуми за състава на бъдещото правителство, представени на съюзниците от имперските групи, настроени опозиционно към Хитлер. Колкото и да бяха различни, всички тия групи бяха на мнение, че най-голямата опасност както за съюзниците, така и за райха е нахлуването на съветската армия на германска територия и революционната борба на германския народ за нова Германия. И всички те виждаха спасението само в капитулирането пред западните държави и в установяването на правителство на военна диктатура в Германия. За това говореше на Йохан и Хуго Лемберг.

На Йохан беше известно, че всеки от управниците на империята водеше тайни преговори без знанието на другите. Също така действаха и другите опозиционни групировки. И всички, които водеха тия преговори, се следяха взаимно. И за да узнаят цената, предлагана от съюзниците за капитулирането на всяка друга група, бяха готови да отвлекат, да измъчват и да убият всеки човек, дори ненамесен в тая търговия, но участващ в нея като куриер или свръзка. А тия, които определяха цената, бяха извън пределите на досегаемостта, не ги заплашваше нищо.

В различно време двама куриери от тоя вид групи бяха заловени от агентите на Гестапо, когато единият от тях пресичаше швейцарската, а другият — шведската граница. Документите, които те носеха, попаднаха в ръцете на Химлер. Но куриерите не бяха екзекутирани. Бяха осъдени само като спекуланти за незаконно пренасяне на валута. Оттук Вайс извади заключение, че Хайнрих Химлер е осведомен за дейността на опозиционните групи, но кой знае защо не намира за нужно да я спре.

Вайс не знаеше, че сред пакетите, които предаваше на свръзката, за да могат да снемат фотокопия от тях, имаше запис на разговора между Дълес и един от германските агенти на тайната дипломация. Ставаше дума за вероятния лидер на бъдещото ново германско правителство. И Дълес беше споменал името на Хайнрих Химлер. Той бе изказал предположението, че Химлер, сега втори след Хитлер човек в империята, би могъл да стане след време и първи.

Но Вайс знаеше друго: обергрупенфюрерът Мюлер, началник на гестаповския отдел на безопасността, който ламти да заеме мястото на райхсфюрера, беше арестувал наскоро един агент, носещ телеграма от Химлер до Дълес. Мюлер съобщи на Хитлер съдържанието на тая телеграма. Все пак Химлер се отърва криво-ляво. Но сега Мюлер и Химлер се мразят взаимно. Мюлер следи всеки личен пратеник на Шеленберг, тъй като именно Шеленберг, по заповед на особено доверяващия му райхсфюрер, води тайни преговори от негово име.