Вадим Кожевников
Щит и меч (26)

26.

В канцеларията старшият писар предаде на Йохан кратка пощенска карта. Приятел на Вайс, някой си Фогел, унтерофицер от зондеркомандата, разквартирувана в Смоленск, канеше Вайс за Коледа в Москва.

Като съобщи за тази покана на старшия писар и забеляза шеговито, че русите отстъпват градовете си толкова мързеливо, че се налага да ги подтикват, Йохан на свой ред му даде възможност да се посмее над бавността на русите и отиде в гаража. Тук с помощта на все същата московска носна кърпичка, напоена с химикали, прояви пощенската карта и дешифрира червеникавокафявите цифри, написани полегато и плътно с извънредно тънък писец: „Варшава, «Нов свят» 40. Вариете «Коломбина». Никол. Номерът на вашата квартира. Възрастта на баща ви…“

Йохан разбираше отлично, че сега е изцяло на разположението на Дитрих и затова е достатъчно само позволението на Дитрих за пътуването в града, но все пак сметна за необходимо да поиска разрешение и от Щайнглиц, с което още повече го предразположи към себе си. Не се задоволи с всичко това и се яви и при Лансдорф. Доложи, че отива във Варшава, и попита дали няма да има някакви заповеди, като демонстрира по този начин, че за главен свой господар смята Лансдорф, а не някой друг.

Лансдорф поръча да му купи солно-хвойнови таблетки за баня. Слабо очистително. Да потърси в книжарницата книги, издадени не по-късно от деветдесетте години на миналия век. Обясни:

— Обичам само онова, което е свързано с младостта ми. — Притвори очи с бледните си клепачи и прибави: — Тя беше чудно хубава.

Дитрих поиска да му купи сладки от сладкарницата „Ян Гаевски“ на „Маршалковска“, а Щайнглиц — кървавица. Майорът не даде пари, но в замяна на това посъветва приятелски Вайс след посещението на Варшава да се отбие за профилактика в санитарната част.

Ефрейторският чин и медалът откриха нови възможности пред Йохан.

Той спря още първия попътен товарен автомобил, заповяда на войника да се премести от кабината в каросерията, даде пакетче цигари на шофьора и му заповяда да кара към Варшава „с бързината на дявол, който бяга от тамян“.

Вайс слезе на „Маршалковска“.

Александър Белов не бе могъл да наблюдава НЕП-а, тъй като тогава беше малък. Знаеше за този период само от книгите и филмите. Затова навярно представата му за „Маршалковска“ през германската окупация на Варшава като за непмановски вертеп не отговаряше съвсем точно на действителността. Но презрителният израз на лицето му и високомерното отнасяне към различните търгаши напълно отговаряха на държанието и обноските на германските окупатори.

В полските, както и в германските армейски магазини той се държеше надменно и още от прага казваше с висок глас:

— Господин щурмбанфюрерът ми поръча да купя именно от вашия магазин.

Това правеше нужното впечатление.

Когато Йохан избираше разхлабителното за Лансдорф в армейската аптека, влезе дежурният лекар с чин капитан и попита дали господин щурмбанфюрерът страда отдавна.

Йохан прекъсна строго капитана:

— Господин щурмбанфюрерът не може да страда от нищо.

Това беше казано така внушително, че капитанът направи дори несъзнателно движение с ръка, като едва не я издигна бързо в партиен поздрав.

И все пак Вайс закъсня за представлението във вариете „Коломбина“. Поради комендантския час представленията започваха в пет часа. Беше крайно неудобно да отиде във вариетето с покупките и още повече на среща със свръзката.

Ето защо Йохан се отби в „Гранд хотел“ и каза на дежурния полицейски офицер, че е адютант на полковник Щайнглиц и моли да предадат този пакет на полковник Щайнглиц, ако, както е обещал, дойде тук с дама. Ако пък полковникът предпочете хотел „Палас“, тогава той сам ще се върне за покупките му.

Номерата във вариетето не направиха впечатление на Йохан Вайс. Впрочем, нещо друго той и не очакваше, макар че по-рано не бе имал случай да ходи на такива представления.

И когато обявиха номера: „Дуо Никол дуо — партерни акробати“, Вайс направи несъзнателно движение, наведе се напред.

В салона е опушено, тясно, шумно. Военните пиеха бира, вадеха закуска в парафинирана хартия и я поставяха на свободния стол. Ако пред тях седеше цивилен, те слагаха краката си върху облегалото на стола му.

Представителите на военната полиция движеха по задните редици електрическите си фенерчета и гонеха от салона войниците, щом те започваха да се държат много свободно и натрапчиво с уличните момичета.

Вайс нямаше нужда да напряга особено зрението си, за да познае Зубов в този акробат с идеално тяло в черно трико. Това беше той. Само косата му е сресана на прав път, веждите му са направени тънки и устните му са слабо начервени. Той работеше здравата, тоя акробат Никол. Партньорката му, лицето на която Йохан още не бе успял да разгледа, защото не мислеше за нея, се мяташе като черно змийче в ръцете на Зубов, като ту го обвиваше, ту замираше в летяща поза на опънатата му ръка.

Аплодираха им дълго.

И когато излезе при аплодисментите, Зубов подхвърли високо партньорката си, а тя направи във въздуха салто и изведнъж разпери като крила платно с пречупен кръст, салонът зарева от възторг и направи истинска овация.

Като отиде до гримьорната с кутия гликозени бонбони, купена от бюфета, Вайс бутна вратата, на която беше написано върху накриво окачена хартийка: „Дуо Никол дуо“. Той се поклони на силно гримираното женско лице, което видя в огледалото и промърмори:

— Госпожице, възхитен съм от изкуството ви. — Йохан остави на тоалетната масичка кутията с бонбони и се обърна усмихнат към Зубов.

Но той посрещна усмивката му невъзмутимо равнодушно.

— Господин ефрейтор — каза Зубов, — вашите уважаеми родители навярно са ви казвали, че е неприлично да се влиза в стая при непознати хора, без да се почука предварително.

— Извинете — рече Вайс. И продължи находчиво съгласно паролата: — Готов съм да почукам шестнадесет пъти.

Той чакаше отзив, но Зубов мълчеше.

След това Зубов попита:

— Вие при кого сте дошъл всъщност, господин ефрейтор?

— Бих желал да поднеса поздравленията си на Никол.

— Те са двама — дуо Никол дуо — напомни Зубов без усмивка.

— О, бих желал да се представя на главния от тях — каза Вайс, като започна да изпитва раздразнение. Той не разбираше защо Зубов с такава упоритост не отговаря на паролата.

— Ето го главният Никол — каза Зубов и показа с очи момичето, което сваляше грима от лицето си.

Вайс се приближи до артистката и се поклони още веднъж. Сиви внимателни очи се срещнаха със сърдитите очи на Йохан.

— Значи вие, господин ефрейтор, седяхте на шестдесето място? Навярно желаете да ми кажете нещо?

— Да — потвърди Йохан.

— Тук ли?

— Ако партньорът ви няма нищо против, бих желал да ви поканя някъде.

Зубов каза на момичето:

— Ще го заведа у Полонски.

В малкия бирен бар край тезгяха те пиеха мълчаливо бира, силно разредена с вода.

Зубов се обърна към съдържателя на бара:

— Вчера, господин Полонски, водопроводът не работеше и бирата беше по-силна.

— И днес водопроводът не работи — отвърна съдържателят на бара.

— Откъде имате тогава толкова вода?

— Това са сълзите ми, господине — рече съдържателят на бара, — това са сълзите ми за загиналата ми търговия.

Влезе момичето с куфарче в ръка, главата му беше увита добре с кърпа. Жълт касторен жакет. Лицето му още лъщеше от вазелина. То улови Вайс под ръка, подаде куфарчето на Зубов и изкомандва:

— Да вървим!

Завиха в една уличка, където беше тъмно и стърчаха развалини от сграда.

Притиснато до Йохан, момичето говореше отчетливо, строго:

— Аз съм вашата свръзка. Той — тя кимна към Зубов, който вървеше отзад, — има сега своя специална задача. — Замисли се. — Смятам, че засега най-подходящият „параван“ за нас двамата ще бъде… — запъна се, — е, вие с една дума… ме ухажвате. — Попита: — Имате ли други варианти?

— Не — чистосърдечно призна Йохан.

— Утре ще доложите на началството си за нашето запознаване. А също и че сте пренощували при мене, нали? Така може би ще бъде по-правдоподобно.

— Какво е по-правдоподобно? — попита Вайс.

— Ах — сърдито каза момичето, — хайде, щом сте с артистка, няма нужда от много-много церемонии с нея! Така ли е?

— Не, не, вие сгрешихте — запротестира Йохан. — Те ме смятат за много порядъчен млад човек.

— Изобщо нищо не трябва да се подчертава много, и благовъзпитаността също — назидателно рече момичето. — Във всеки случай не у вас, един ефрейтор.

— Добре — съгласи се Вайс.

— Е, в това няма нищо добро. — Притисна се още повече. — Запомнете. Аз съм Елзе Волф. Фолксдойче. Майка — полякиня. Баща, разбира се, германец, офицер. Загинал. Аз съм незаконородено дете. Родена съм в Краков. Католичка. Ако попитат за партньора ми — мой любовник. Но скоро ще ме напусне. Какво друго? Това е всичко, струва ми се. — Напомни решително: — Значи, ще прекарате нощта при мен.

Йохан се замоли:

— Но аз не мога. Обещах на Дитрих, на Щайнглиц и най-после на Лансдорф да се върна навреме. Трябва.

— Не, не трябва. Трябва да ми помогнете да намеря военен покровител във вашето лице: съседите започнаха да ме притесняват. Лека нощ — каза тя високо на немски, като се обърна към Зубов.

— Добре, лека нощ — промърмори Зубов и се отдалечи.

— Къде отива? — попита Йохан.

Елзе сви рамене.

— Но как така сам.

— А вас не ви ли интересува как съм тук сама и винаги сама?

— А Зубов?

— Никол е добър момък, но много разчита на силовите похвати. Наскоро пак измисли атракцион със стрелба.

— Извинете, но на колко сте години?

— По години вие сте по-голям от мене, по чин — не зная — строго каза Елзе.

— А вие отдавна ли сте…

— Като се върнете, идете в кадри и поискайте досието ми. — Загледа го напрегнато в очите и прибави отсечено: — Докладвайте, слушам.

Вайс започна сбито да й повтаря всичко онова, което беше приготвено за информация. Тя кимаше, като даваше да се разбере, че е запомнила. Попита:

— Това ли е всичко?

— Не, само главното.

— Доста добро — похвали тя без усмивка. — Не сте си губили времето. Браво!

— Благодаря ви — и Вайс прибави малко иронично: — другарю началник!

— Не — каза тя. И напомни: — Аз съм само ваша свръзка.

— Ще ми позволите ли да ви запитам нещо!

— Слушайте — рече тя, — не трябва да ми се сърдите. Вие мислите, че съм от камък. А на мене ми се искаше просто да се хвърля на шията най-напред на Зубов, а после на вас. Толкова дълго не съм виждала свои. Та какво искахте да узнаете?

— Вие ли открихте артистична дарба у Зубов?

— Аз — кимна тя гордо. — Има специален „циркуляр на фюрера“ за поддържане на доброто настроение у народа и във връзка с това се освобождават от друга работа служителите на изкуството, „майсторите на бицепса“. Поставих Зубов под покровителството на тоя циркуляр. И представете си, Зубов, се харесва на публиката. Но той се държи много дръзко.

— На сцената ли?

— Не.

— С вас?

— Не, с германците. — Прибави тъжно: — Всеки път се учудвам, когато го виждам.

— Защо?

— Е, просто защото винаги отива като че ли срещу смъртта.

Появи се някакъв минувач.

Елзе забъбри по немски. Вайс се вслушваше в думите й: изговорът беше безукорен. При фенера още веднъж погледна внимателно в лицето й. Нищо особено — бледо, уморено. Големичко открито чело. Но огромните, сякаш светещи от само себе си очи, прикриваха белината на челото й. Устни меки, големи, но красиво очертани. Тежичка брадичка с белег. А гласът! Гласът й е много разнообразен: ту глух, ту дълбоко гръден, ту рязък, отсечен.

Стигнаха до четириетажна неугледна къща с вход откъм двора. Миришеше на помия. Тъмна стълба. Елзе отключи вратата с ключа си. Дълъг коридор. Стаята до кухнята — мъничка, с маса, стол, дървен креват, дори няма гардероб.

Тя хвърли върху облегалото на стола касторения жакет, развърза кърпата и изведнъж на раменете й се изсипа гъста блестяща ярко червеникава коса. Предупреди шепнешком:

— Боядисана. Така е по-вулгарно. — Заповяда: — Легнете, спете. Ще ви събудя. Съблечете си китела, ще ида в кухнята да го изгладя. — Обясни: — Веществено доказателство за съседите. — Усмихна се иронично: — Иначе е подозрително, нито веднъж не съм довеждала мъже. Ще угася светлината.

— Защо? — попита Вайс.

— Защото все пак трябва да поспите.

Елзе се върна не така скоро. Легна до Йохан, зави се с жакета, приближи се повече и запита:

— Искате ли да ми кажете още нещо?

Той й зашепна на ухото онова, което смяташе за необходимо да предаде допълнително в Центъра, от дишането му се замърда кичур от косата й. И изведнъж тя се засмя. Той помисли, че тя се смее на него: смята, че сведенията му са недостоверни или вече остарели. Но тя обясни: „Гъдел ме е“ — и той махна внимателно кичурчето от ухото й. И когато зашепна отново, няколко пъти допря неволно устните си до ухото й, но тя не каза нищо: или не забеляза, или не сметна за нужно да забележи. А после дойде нейният ред да говори, той се обърна с гръб към нея и сега тя зашепна точно в ухото му строго началнически. Днес, от нея да мине, ще приеме устна информация, но занапред той трябва сам да шифрира всичко. За „пощенските кутии“ той ще получи указание по-късно. Схемата на разположението на бензиновите бази нека нанесе още сега: тя може да потрябва на Зубов.

— Това ли е всичко?

— Да! — каза момичето.

Йохан се изправи, загледа увисналите късове бяла хартия, с която беше облепен таванът, и попита:

— А може ли да поговорим просто ей така?

— Малко… нещо…

— Задирят ли ви?

— Разбира се. Но аз имам документ от райхскомендатурата: влизане в допир с представителите на армията ми е забранено. Носителка на инфекция.

— Каква?

— Туберкулоза. А вие какво мислехте?

— Вярно ли е това? — попита Йохан.

— Разбира се. Винаги съм била здрава, а тук се откри процес.

— Но трябва да се лекувате.

— След войната непременно. Но стига на тая тема. — Запита: — Медала заедно с „легенда“ ли получихте?

— И таз добра! — обиди се Йохан. — За боен подвиг. Дадоха ми го.

— А имате ли награда от нашите?

— Не, само от германците.

— Моите поздравления! — каза тя. — Герой!

— Надявам се да получа подофицерски чин.

— Кариерист! Още малко и ще станете генерал или щурмбанфюрер. — Но веднага сериозно предупреди: — Не бързайте да се издигате, познавам ги: завистливи са, доносничат един за друг. Най-голямата опасност е бързият успех.

— Разсъдлива сте като баба.

— Е, стига — прекъсна го тя. — Стига! — Наведе се и като се притисна неволно до Йохан, взе цигара от стола.

Йохан промърмори:

— Чудно, лежа в легло с момиче.

По лицето й се плъзна усмивка.

— На един ухажор едва не изкълчих ръката, за да не се завира повече.

— А кой ви беше инструктор по джудо? — простодушно запита Йохан.

— Стига! — в шепота й се долавяше негодувание. — Вие сте прекалено любопитен. — Каза огорчено: — А аз имах по-добро мнение за вас.

— А изобщо какво мнение имахте за мен?

— Никакво. Просто предполагах, че ще бъдете по-солиден другар. — Наведе се отново и угаси угарката. — Слушайте и запомнете: ние с вас не съществуваме. И нищо не съществува и няма да съществува за нас, докато е всичко това. — Бялата й ръка в мрака сякаш отмести стените на стаичката. — Разбрахте ли? — И рече по-ласкаво: — Моля ви се.

Поприказваха още малко.

— Време е да спим — каза Елзе и настъпи тишина.

Той лежа дълго, притиснал се до стената, със затворени очи, но просто не можа да заспи. Скочи, щом Елзе се допря до него, за да го събуди. Лицето й беше по-бледо от вчера, под очите й имаше сини сенки. Тя подаде отпуснато ръка на Йохан.

— Не зная как днес ще играя във вариетето. Толкова съм уморена! Навикнах да бъда сама, а сега изведнъж ту Зубов, ту вие. И след това пак да остана сама.

— И на мене ще ми бъде след това… — Йохан се запъна — малко скучно.

Елзе излезе да го изпрати.

Край печката в кухнята се бяха натрупали жени. Като чуха стъпки, те всички веднага се обърнаха.

Елзе сложи ръце върху раменете на Йохан, притисна нежно устните си до неговите, а след това го побутна лекичко по гърба.

Йохан запомняше механично пътя към жилището на Елзе, отличителните знаци се набиваха от само себе си в съзнанието му. Мислеше за това момиче.

В „Гранд хотел“ взе пакетите си от портиера, отиде до контролно-пропускателния пункт и показа документите си. Качиха го в един попътен автомобил и само с едно прекачване той стигна до поделението.