Вадим Кожевников
Щит и меч (4)

4.

Утрото беше сухо, чисто.

Парковете, градинките, булевардите и улиците на Рига сякаш се осветяваха от ярките листа по дърветата. Силуетите на къщите се очертаваха ясно в синьото просторно небе с пухкави облаци, които плаваха към залива.

По перона на гарата се беше строила с багажа си последната група германци репатрианти. И по лицата на всички бе изписана загриженост, послушност, готовност за изпълнение на всякаква заповед, от когото и да е тя. По устните блуждаеха любезни усмивки, неизвестно за кого предназначени.

Влакът се приближи. По вратите на вагоните се появиха кондукторите, отвориха мушамените си чанти с много отделения за билети.

Никой от репатриантите не се решаваше да влезе в нито един от трите вагона, предназначени за тях. Всички очакваха някакво нареждане, но от кого трябваше да дойде то, никой не знаеше. Стоеше влакът, стояха кондукторите край вратите на вагоните, стояха пътниците. И само дългата като копие секундна стрелка на станционния часовник, приличен на буре, се местеше конвулсивно по циферблата.

Но достатъчно беше минаващият наблизо железопътен работник да попита учудено: „Какво стоите, граждани, след петнадесет минути влакът тръгва“ и всички пътници, като по команда се спуснаха на тълпа към вагоните.

Чуха се раздразнени викове, трясък на сблъскващи се пред вратите куфари.

Началстващите ръководители на Обединението и обикновените му членове се бореха еднакво демократично за правото да проникнат първи във вагоните. И тук тържествуваше онзи, който имаше по-голяма сила и ловкост и който можеше да се блъска ожесточено.

Щом висящият на чугунена конзола часовник показа с ажурните си, изкусно изковани железни стрелки времето на тръгването, влакът потегли. И за репатриантите започна обикновеният вагонен живот, който по нищо не се различаваше от вагонния живот на всички други пътници в тоя влак за далечно пътуване.

Чудно изглеждаше само това, че те не се сбогуваха с никого. Пред тия три вагона нямаше обикновеното по гарите безредие, викове, пожелания и прегръдки. И когато влакът тръгна, пътниците не се подаваха от прозорците, не махаха с кърпички, не изпращаха въздушни целувки. Тия заминаващи не бяха изпращани от никого. Те напускаха завинаги Латвия. За мнозина тя беше отечеството и тук, на тая земя, беше протекъл животът на не едно поколение и всеки от тях бе получил в тоя живот място, положение, увереност в своето устойчиво бъдеще. В Латвия те бяха избягнали лишенията, които понасяше целият германски народ след Първата световна война.

Дълго време за обикновените трудещи се германци Германо-балтийското народно обединение беше културна организация, в която те намираха задоволство, като отдаваха дан на душевната си привързаност към всичко, което в представите им беше истински германско. Но през последните години духът на хитлеристка Германия се затвърди и в Обединението. Неговите ръководители станаха фюрери, които осъществяваха диктаторската си власт в Латвия с не по-малка жестокост и коварство от земляците си в самата Германия.

Духът на лицемерие, страх, робска покорност, бясна жажда за господство над хората не само тук, но и там, където фашистка Германия разпростираше властта си над поробените народи в завладените европейски държави, тоя дух влезе в плътта и кръвта на членовете на Обединението и навън избликна всичко долно, скрито, което на пръв поглед изглеждаше отдавна изживяно поне у ония, които подчертаваха своето благоприличие и се придържаха тук, в Латвия, в строгите рамки на еснафско-дребнобуржоазния морал.

И макар че пътниците на тия три вагона се превърнаха отново в благовъзпитани граждани, от добродушно усмихващите им се лица не изчезваше изразът на напрегната тревога.

Но страхът на всеки от всеки, опасяването да открият истинските си чувства и с това да си навредят в бъдещето и настоящето се криеха вече отдавна под маската на станалото обичайно лицемерие. Затова репатриантите се мъчеха да се държат тук с обикновена безгрижна независимост, която е присъща на всеки пътник във влака.

Йохан Вайс не бързаше да заеме място във вагона без запазени места. Той стоеше на перона, поставил върху асфалта брезентовата пътна чанта, и търпеливо чакаше кога ще може да се качи на стъпалото, без да причини при това безпокойство на спътниците си.

Неочаквано се приближи Папке и до брезентовата пътна чанта на Вайс постави фибърния си куфар; другия — кожен — продължаваше да държи в ръката си.

Като не се ръкува с Вайс и подчертано се правеше, че не го познава, Папке наблюдаваше внимателно качването. И изведнъж, избрал момента, грабна пътната чанта на Вайс и се спусна към първокласния вагон.

Вайс помисли, че Папке е взел по погрешка пътната му чанта, и затича с куфара след него. Но Папке му подвикна злобно:

— Защо ми завирате вашия куфар? Потърсете си носач за това.

И Вайс трябваше да отиде във вагона си, където зае горната спална пейка, като сложи за възглавница фибърния куфар на Папке.

Цялата тая история поставяше Вайс в твърде затруднено положение, че Папке е разиграл комедията, за да се запознае със съдържанието на пътната чанта, и скоро ще му я върне, може би дори като се извини за „грешката“. Но след това по-мъчителни мисли започнаха да безпокоят Вайс. На границата куфарът ще бъде отворен от митничарите и в него те могат да открият нещо такова, което да попречи на собственика му да премине границата, а сега собственик на куфара беше Вайс.

Да изхвърли куфара или, като се възползва от подходящ миг, да го мушне под пейката на някой от пътниците — това значи да лиши Папке от имуществото му. А пък за Вайс, след като Функ замина за райха и връзката с него бе изгубена, е важно да използва и занапред разположението на Папке и той няма право да се излага на риска да загуби това разположение.

Като търсеше напрегнато начин да развърже метнатата му от Папке примка, Вайс спусна крак от пейката и, клатейки глава, засвири на устна хармоника една тиролска песничка, думите на която всички мъже знаеха отлично, но не бе прието да се казват в присъствието на дами. При все това, като слушаха мелодията на тая песничка, жените се усмихваха обещаващо на младия лудетина, който толкова откровено изразяваше своята радост, че отива в родината си.

Когато надзърна в отделението на вагона, където се беше настанил Вайс, Бруно понадигна тиролската си шапка и пожела на всички добър апетит. Като видя между пътниците Вайс, той се спусна към него за прегръдка, светнал цял от тази неочаквана и толкова щастлива среща. И заразпитва с такова страстно нетърпение Вайс за общите им познати и така неудържимо се стремеше да му съобщи също такива сведения, че от учтивост Вайс беше принуден да помоли Бруно да излезе с него на платформата, тъй като не на всички пътници прави удоволствие да слушат високия му и креслив глас.

Бруно се извини, отново понадигна над бялото си голо теме шапката с перо от петел, приближи двете си длани до ушите и обясни, че говори така силно, защото наскоро имал възпаление на средното ухо и чувал много лошо дори собствения си глас, а сега, когато го излекували, не може да свикне да говори нормално: ту вика като фелдфебел на плац, ту шепне така тихо, че му се сърдят дори най-близките хора. Като се кланяше прекалено учтиво, Бруно дълго се извинява за втурването си и излезе с Вайс, уловил го приятелски под ръка.

От платформата те отидоха на площадката между вагоните, където дрънкаха железните плочи и през нагънатите като хармоника брезентови стени с вой духаше вятърът.

Вайс се наведе до ухото на Бруно и му разказа за куфара на Папке. Бруно кимна и веднага отиде в съседния вагон с такъв вид, сякаш след всичко, което беше чул, е изгубил желание да има нещо общо с изпадналия в беда Йохан.

Но след известно време Бруно се появи отново във вагона, в който пътуваше Вайс. Постави върху спалната пейка на Вайс малка плетена кошница до фибърния куфар на Папке и каза, че е напуснал мястото си, но нека никой не се безпокои: съвсем няма намерение да стеснява някого тук, просто е весел човек и иска да развлече уважаемите си сънародници с няколко забавни фокуса.

Като извади от джоба си колода карти за игра, той започна да показва фокуси, и макар че фокусите бяха прости и не бяха правени много ловко, той настояваше присъстващите да затварят честно очите си, преди да си намислят карта, и с такова искрено отчаяние оставаше засрамен, когато не можеше да извади намислената карта, че разположи всички към себе си. А после подхвана небрежно фибърния куфар и си отиде, като каза, че ще си намери по-удобно място.

Щом Бруно излезе, Вайс се качи на спалната си пейка, легна, сложи ръце под главата си и затвори очи, сякаш заспа.

Наближаваше обед, когато Бруно се появи отново с куфара. С безкрайни извинения той го захвърли отново на спалната пейка на Вайс, извади от джоба си бутерброд, завит грижливо в парафинирана хартия, и каза, че сега ще се наслаждава на обеда.

Но когато възрастният германец му подаде краче от кокошка, Бруно отказа учтиво — извини се, че не желае да пълнее, тъй като се надява твърдо, че родината няма да се откаже от него като войник. С това предизвика още по-голяма симпатия към себе си. И за да не пречи на пътниците да обядват, той се качи на горната пейка, седна до кошницата си и я прегърна. Но веднага с присъщата му природна живост се спусна на пода и се отдалечи с кошницата в ръце, като каза за раздяла, че ще се погрижи да си намери място до някоя дама, не по-стара от сто и не по-млада от тринадесет години. Поглади голото си теме и се похвали:

— Ако аз като мъж съм изгубил красотата на собствената си прическа, то е само защото винаги съм се прекланял пред женската красота.

Пътниците във вагона изпратиха шегобиеца със снизходителни погледи. Вайс също се усмихваше, а когато се качи на спалната пейка, силно удари коляното си в куфара на Папке, който стоеше отново на мястото на възглавницата. Той сложи главата си на твърдия му ръб с такава наслада, сякаш това беше не куфар, а пухена възглавница.

След вече преминалата тревога Вайс се успокои — изглежда, че куфарът на Папке не съдържаше нищо, опасно за него. Едва сега Йохан разбра колко невероятно тежка е маската, която си бе сложил.

 

 

В Белосток Вайс не излезе на гарата, където всички пътници се втурнаха да купуват кокошки, яйца, кифли и колбаси.

В опустелия вагон той продължаваше шахматната партия с Бруно. Като гладеше замислено голото си теме, Бруно мърмореше:

— Голям дявол се извъдил тоя твой Папке. Половин куфар кутии с черен хайвер, кожи и контрабандни дреболии. Добър стопанин! Ще му върнеш куфара, когато преминете границата, тебе няма да те проверяват. Ще се наложи да се забавя на границата. Всичко друго си остава така, както се разбрахме. Главното е — не проявявай прибързана инициатива. Ние имаме нужда от Йохан Вайс. И нямаме нужда, и още дълго няма да имаме нужда от Александър Белов. Ясно ли е?

Във вагона се появи пътник, който едва придържаше с брадичката си куп пакети. Бруно обяви тържествуващо, като местеше една фигура на шахматната дъска:

— Ето ви вечният шах. — И като потърка ръце, забелязва лукаво: — Това е любезност от моя страна, аз не дадох мат на вашия цар изключително от тактически съображения. — Снизходително погледна Йохан и го посъветва: — Учете се, млади човече, да печелите, без да засягате самолюбието на противника, тогава няма да загубите разположението на партньора си. — Погледна изпод вежди пътника с пакетите: — Вие, господине, се грижите тъй усърдно за стомаха си, че забравяте за престижа на райха. Нима не разбирате, че досега работихте за червените, като им навеяхте невярната мисъл, че в Германия народът изпитва трудности? Не е хубаво! — Той стана, сви презрително рамене и тръгна към вагона си.

Пътникът започна смутено да убеждава Вайс, че е много добър германец, истински германец и член на националсоциалистическата партия, че е готов да приеме всички забележки и да изкупи с каквото и да е вината си, дори да изхвърли покупките, това е само грешка и нищо повече. Той така се вълнуваше, така силно преживяваше обвинението, хвърлено му от Бруно, че Йохан се съжали над този дебел човек и го посъветва да не придава особено значение на направената му забележка: та той не е изключение, всички пътници постъпваха по същия начин, но ако след това обърне вниманието на германските власти върху недостойното поведение на репатриантите, това ще снеме обвинението от самия него.

Дебелият човек поблагодари горещо на Вайс за ценния съвет. И после през целия път поглеждаше предано, с благодарност към него.

На граничната станция казаха на пътниците да отидат в митническата зала, за да се извършат необходимите формалности. Митничарите преглеждаха повърхностно вещите, понякога само питаха какво има в куфарите. И все пак пътниците нервничеха, а това проличаваше от извънредната им любезност, от ненужната им готовност да покажат всичко, което имаха, и дори от излишните им опити да обяснят, че заминават за Германия не по политически причини, а от желание да посетят роднини, с които отдавна не са се виждали.

Въпреки възраженията на митничаря Папке изтърси всички вещи от пътната чанта на Вайс върху покритата с линолеум дълга маса и каза, че носи само най-необходимото, защото не е уверен, че Германия ще му стане родина: та истинската му родина е Латвия, където има много приятели — латвийци и евреи, които са мили на сърцето му.

Без да се допира до вещите и като гледаше над главата на Папке, митничарят го помоли да сложи всичко обратно в пътната чанта. Папке сви устни, сякаш му нанесоха обида, но лицето му се удължи, когато митничарят го помоли да отвори кожения куфар.

До Папке стоеше Бруно. Кошницата му бе изтърсена на масата и митничарят преглеждаше внимателно всяка вещ, като сложи настрана книжата и фотографската лента, сложена в аптекарски порцеланови бурканчета.

Бруно видя в ръцете на граничаря книгата, върху подвързията на която пишеше „Учебник по история“, макар че всъщност под подвързията имаше нещо съвсем друго, и каза високо, предизвикателно:

— Ако правех опит да внеса книгата на фюрера, но аз я отнасям, отнасям я там, където думите на фюрера живеят в сърцето на всеки. — И като се обърна към Папке, попита го с надежда за подкрепа: — Глупаво е да се мисли, че такава литература може да се смята за забранена!

Папке се отдръпна от Бруно и каза враждебно:

— Оставете ме на мира с вашия фюрер. — И посъветва митничаря: — Погледнете какво има в джобовете му. Тая публика обича оръжието. Няма да се учудя, ако на колана му виси нож с девиз на острието: „Кръв и чест“. Такива хулигани не трябва да се пускат в Германия.

— А, така! — разярено извика Бруно. — Вас не трябва да ви пускат в Германия! И ако ви пуснат, трябва веднага да ви бутнат там зад решетките.

— Граждани! — строго рече митничарят. — Моля да спазвате тишина и да не пречите на работата.

Йохан постави куфара на масата, извади цигара, приближи се до Папке и запита учтиво:

— Ще позволите ли?

Папке доближи до него цигарата си. Като се наведе да запали, Вайс прошепна:

— Ключа от куфара ви?

Папке се отдръпна, лицето му се помрачи за миг. Но веднага доби приветлив израз. Той каза високо:

— Млади човече, ще ви направя малък подарък, не може пушач да пътува без кибрит. — Бръкна в джоба си и постави в ръката на Вайс връзка ключове в кожена торбичка.

— Благодаря ви — рече Йохан. — Много сте любезен.

Йохан отключи куфара и наведе очи, като гледаше как ръцете на митничаря небрежно преравят лежащите там вещи.

Митничарят го попита дали не носи нещо непозволено.

Вайс поклати отрицателно глава. Митничарят премина към друг пътник, като каза на Вайс:

— Можете да вземете куфара си.

След прегледа репатриантите преминаха на друг перон, където ги чакаше влак от германски вагони. Граничарите раздаваха на пътниците документите им, взети по-рано за проверка. При връчването на документите офицерът граничар казваше механично учтиво по немски на всеки:

— Приятно пътуване! — И козируваше.

Офицерът граничар беше връстник на Йохан и дори по нещо приличаше на него — със сиви очи, прав нос, чисто високо чело и строга линия на устата, строен, спретнат, с малки китки на ръцете. Като погледна безразлично Йохан и по тоя начин свери с оригинала снимката върху документа на райха, граничарят сгъна грижливо книжата, подаде ги на Вайс, изкозирува, пожела му като на другите приятно пътуване и премина към следващия пътник. Лицето му запазваше все същия израз на служебна любезност, зад която се чувстваше обаче колко са му чужди на него, младия съветски момък във военна униформа, всички тия хора и едновременно се виждаше, че му са известни за тях такива неща, които се следва да знае само той.

В първокласния вагон тоя офицер граничар се приближи до Папке. Като изговаряше грижливо, ясно немските думи, поиска извинение за безпокойството и каза, че е принуден да помоли Папке да отиде заедно с него в сградата на гарата за изясняване на някои формалности, които, види се поради канцеларска грешка, не са били спазени напълно в документите на Папке.

Папке стана и тръгна покорно пред граничаря към перона.

От другия вагон слезе Бруно, също като Папке придружен от военни. Той спореше възбудено и се опитваше да вземе кошницата си от ръцете на граничаря.

Когато се изравни с Папке, Бруно се поклони учтиво, като повдигна тиролската си шапка с перцето, и извика патетично:

— Това е насилие над личността! Аз ще протестирам! — Обърна се към офицера граничар и простря длани към Папке: — Уважаван обществен деец, известно лице! И изведнъж… — Той разпери отчаяно ръце.

— Не вдигайте шум — сериозно го предупреди граничарят.

— А аз ще вдигам шум, ще вдигам! — не спираше Бруно. Усмихна се на Папке и го помоли: — Надявам се, че няма да откажете да потвърдите на тукашните власти, че съм лоялен човек и че ако във вещите ми намериха предмети, които не могат да се пренасят през границата, то е само защото просто не бях осведомен. Не знаех какво може да се пренася и какво не може.

След известно време Папке се върна с разстроено лице във вагона, в ръката си държеше кожения куфар.

Ешелонът с репатриантите влезе в граничната зона и спря. От двете страни на железопътното платно се разстилаше, губейки се в хоризонта, черна ивица разорана земя. Тая тъмна безкрайна линия сякаш отделяше единия свят от другия.

Граничарите с електрически фенерчета, прикрепени с кожени каишки за копчетата на шинелите, извършваха грижлив външен преглед на влака, спускаха се дори в крайпътния ров, за да изследват оттам долната част на вагоните.

Щеше да бъде естествено, ако в тия последни минути преди преминаването на границата всеки пътник изпитваше вълнение. Но нямаше нищо подобно, почти никой от тях не изказваше с нищо чувствата си. По това Йохан схващаше, че повечето хора се преселват в Германия не под натиска на обстоятелствата, като се подчиняват на заповед, а като се ръководят от особени, далечни цели. Навярно мнозина имат сериозни причини да крият за известно време истинските си цели и надежди.

Влакът потегли бавно. И колелетата започнаха да тракат по съединенията на релсите с ритмичността на часовников механизъм.

Но колкото и да се опитваше Йохан да се владее, това стоманено ритмично тракане, което отчиташе страшното време неумолимо и невъзвратимо, го изпълни с усещането, че пада безкрайно в някакви незнайни дълбини. И за да се изтръгне от мъчителната скръбна загуба на всичко скъпо за него и за да се хвърли по-скоро срещу неизвестното, което пронизваше с непоносима болка цялото му същество, Йохан отметна нагоре глава, присви очи и каза бодро на спътниците си:

— Господа, ще се осмеля да ви поздравя, струва ми се, че сме вече на земята на райха. — Той се изправи, застана по войнишки. Лицето му доби благоговейно възторжен израз.

При общото почтително мълчание Вайс извади от джоба си завита в хартийка значка с пречупения кръст и я забоде на ревера си. Това бе като сигнал: всички започнаха да отварят куфарите си, да се преобличат и да се гиздят.

След половин час пътниците изглеждаха така, като че се готвеха да отидат на гости или очакваха гости. Всеки предварително беше обмислил грижливо костюма си, така че външният му вид да показва солидност, представителност. А известна подчертана старомодност на дрехите трябваше да показва привързаността на собствениците им към стария германски консерватизъм, неизменността на вкусовете и убежденията. По масичките се появиха извадени от куфарите библии, черни, не съвсем нови бомбета и ръкавици. Замириса на парфюм.

Внезапно влакът издрънка тревожно със спирачките, сякаш се спъна, и спря. По коридора изтопуркаха германски войници с каски и черни шмайзери на гърдите. Лицата им бяха груби, неподвижни, движенията — резки, механични. Влезе офицер — блед, сух, важен, с презрително свити очи.

Пътниците скочиха от местата си като по команда. Офицерът вдигна пръст и каза тихо, като едва разтваряше тънките си устни:

— Тишина, ред, документите!

Протягаше ръката си в ръкавица, с погнуса вземаше книжата и, без да се обръща, ги подаваше през рамо на ефрейтора. От своя страна ефрейторът предаваше документите на един цивилен, който с точен и пронизващо внимателен поглед сравняване снимката на документа с личността на собственика му. И много пътници изпитваха усещането, че тоя поглед ги пронизва напълно и че в тия мигове върху стената на вагона, като на екран, се появява ако не силуетът им, най-малко трептящото очертание на мислите им.

Офицерът взе документите от последния пътник и обяви със същите тежки, метални думи:

— Ред, спокойствие, неподвижност!

И излезе.

Войниците останаха при вратите. Те гледаха пътниците така, сякаш не ги виждаха. Стояха с ниско спуснати към веждите стоманени каски, широко разкрачили крака и стиснали челюсти.

Необикновено чувство обзе Вайс. Стори му се, че някъде вече е видял тоя офицер и тия войници, видял ги е такива, каквито са, каквито искаха да изглеждат. И от съвпадането на умозрителната представа с онова, което видя с очите си, почувства облекчение. Приятелски и с уважение, с отсянка на завист поглеждаше войниците — така, както според него трябваше да ги гледа един цивилен германски момък.

Когато офицерът се върна във вагона, придружен от един подофицер и един цивилен, и започна да раздава документите на пътниците, Вайс се изправи, застана мирно, по войнишки, и загледа възторжено и весело офицера в очите.

Офицерът се усмихна снизходително.

— Седнете.

Но Вайс продължаваше да стои в същото положение, сякаш не го чу.

— Вие не сте още войник. Седнете — повтори офицерът.

Вайс вирна брадичката си и рече твърдо:

— Родината няма да ми откаже честта да ме приеме в славните редици на Вермахта.

Офицерът го тупна добродушно с ръкавицата си по рамото. Цивилният отбеляза нещо в бележника си. И когато офицерът премина в другия вагон, спътниците на Йохан го поздравиха шумно: няма съмнение, че още с първата си крачка върху земята на райха той беше направил най-добро впечатление на представителя на германското окупационно командуване.

Влакът се носеше по полска земя, която сега бе станала територия на Третата империя, нейна военна плячка.

Но ето че започна да се движи по-бавно, спря.

Малка станция. До перона се приближи товарен автомобил с войници. От него хвърлиха на земята някакви мокри тежки чували, но веднага Йохан видя с ужас, че това не са чували, а хора. Двамата, окървавени, с вързани на гърба ръце, станаха бавно и сега стояха опрени един о друг, за да не паднат, като гледаха с подпухналите си очи втренчилите се в тях пътници. На врата на всеки на чисти бели канапи висяха еднакви табелки: „Полски шпионин“. Надписите бяха направени изкусно: с калиграфски староготически шрифт по немски и с ясни, четливи букви по полски.

— Дий! Дий! — подвикна оберлейтенантът. — Напред! — Конвоиращият блъсна с приклада си един от арестуваните.

Блъснатият тръгна бавно по перона, като се клатеше на окървавените си стъпала. Другарят му се повлече след него.

— По-бързо! — викна отново оберлейтенантът. — По-бързо! — И като се обърна към пътниците, които гледаха това с уплашени лица, заповяда раздразнено: — По вагоните, по местата, живо!

И всички пътници се спуснаха към вагоните, като се блъскаха на вратите така, сякаш ги чакаше смърт, ако се забавят.

Тълпата подхвана Вайс, заблъска го към вагона и той разбра колко много му се сърдят неговите спътници за бавността, с която изпълняваше командата на офицера. Хлопна се вратата на затворническия вагон. Влакът потегли без сигнал, понесе се по-нататък, на запад. И отново затракаха колелетата.

Като се успокои малко, Йохан реши да се види с Хайнрих, който пътуваше в първокласния вагон, и да му напомни за себе си — преди заминаването между тях нямаше пълно съгласие.

Имаше обстоятелства, неизвестни на Вайс.

Когато Хайнрих Шварцкопф пристигна на гарата заедно с Папке, тук го чакаше Голдблат.

Професорът изглеждаше зле. Лицето му беше подпухнало, отекло и той се подпираше тежко на бастун с черен гумен край.

Хайнрих се смути, като видя Голдблат. Но професорът изтълкува смущението му посвоему, в полза на Хайнрих.

— Разбирам те, Хайнрих — каза той. — Но Берта е избухлива. Уверен съм, че в тия минути тя тъгува поради раздялата с тебе. — Професорът беше прав: Берта тъгуваше наистина, но не защото заминаваше Хайнрих — с него, смяташе тя, всичко е вече свършено; мъчно й беше за баща й, който в памет на дружбата си със стария Шварцкопф въпреки всичко станало се реши на постъпка, нямаща никакво оправдание.

Професорът дойде на гарата с дебела папка. В тая папка се намираха трудовете на Голдблат, които наскоро Функ се опитваше да вземе от жилището на професора. (Функ не успя да изкара тая тъмна работа докрай: своевременно са намеси криминалната милиция.) И ето професорът реши да подари няколко свои особено ценни трудове на сина на покойния си приятел.

Професорът подаде на Хайнрих папката с чертежите, пристегната с обикновен ремък, и каза:

— Вземи я, Хайнрих. Можеш да продадеш чертежите ми на някоя фирма. Ако там срещнеш трудности и поискаш да се върнеш тук…

Хайнрих побледня и рече:

— Нищо няма да взема от вас.

— Напразно — каза професорът, погледна внимателно Хайнрих в очите и прибави: — Всъщност ти искаше да ги получиш. Но кой знае защо по друг начин, като ме заобиколиш.

Папке пристъпи към Голдблат.

— Позволете, професоре. — И като кимна към Хайнрих, добави, сякаш искаше да го извини: — Той просто не разбира какъв неоценим подарък му правите.

— Не — каза професорът. — На вас не давам това. — И притисна папката към гърдите си.

— Да вървим — заповяда Хайнрих и така блъсна Папке, че той едва се задържа на мястото си.

— Горкият Хайнрих! — промълви професорът. И повтори: — Горкото момче!

Берта завари само края на тая сцена — тя не се сдържа и пристигна на гарата след баща си.

Без да погледне Хайнрих, тя взе папката от баща си, улови го под ръка и го изведе на площада пред гарата.

В таксито на професора му стана лошо. След сърдечната криза не биваше да излиза от къщи. Но той се държеше и говореше на дъщеря си, като я утешаваше:

— Повярвай, Берта. Ако Хайнрих бе взел папката ми, бих заличил безболезнено тоя човек от паметта си и бих се помъчил да направя всичко, за да постъпиш и ти така. Но той не я взе. Значи, у него е останала капка честност. И сега съжалявам това момче.

— Папа — огорчено каза Берта, — в Берлин той ще сложи на ръкава си лентата с пречупения кръст и ще се гордее много повече с чичо си, щурмбанфюрера Вили Шварцкопф, отколкото с баща си, инженер Рудолф Шварцкопф, който те наричаше свой приятел.

Професорът рече упорито:

— Не, Берта, не. Все пак той не посмя да вземе папката от мене.

Йохан Вайс не знаеше всичко това.

 

 

Вайс премина през целия влак и почука внимателно на вратата на едно купе в първокласния вагон.

Хайнрих се усмихна сдържано на Вайс, представи го небрежно на една възрастна жена с жълто, плувнало в тлъстини лице, предложи му кафе от термоса и попита:

— Е, как е пътуването? — И без да дочака отговор, обърна се с почит към спътницата си: — Баронесо, ако имате нужда от добър шофьор… — посочи с очи Вайс — Баща ми беше доволен от него.

Макар че Шварцкопфови нямаха собствена кола и следователно Вайс не можеше да бъде шофьор у тях, той стана и наведе глава пред жената в знак, че е на услугите й. Тя се обърна към Хайнрих и каза с въздишка.

— За съжаление той е млад и трябва да отиде войник. А сред нацистите нямам достатъчно връзки, за да освободя нужния ми човек от армията.

— А фелдмаршалът? — напомни Хайнрих.

Баронесата отговори с достойнство:

— Имам роднини сред благородните германски семейства, но не съм осведомена в какви отношения са те с тоя наш фюрер. — Усмихна се: — Кайзерът не се отличаваше с голям ум, но все пак му стигаше умът да цени високо аристокрацията.

— Уверявам ви — живо каза Хайнрих, — че фюрерът се уповава постоянно на подкрепата от страна на благородните германски семейства.

— Да, четох това — съгласи се баронесата. — Но той е особено благосклонен към индустриалците.

— Както и те към него — забеляза Хайнрих.

— Но тогава защо нарича партията си националсоциалистическа? Не би ли било по-благоразумно да се ограничи с формулата „национално единство“? „Социалистическа“ — това звучи тревожно.

Вайс си позволи да се намеси деликатно:

— Смея да ви уверя, госпожо баронесо, че нашият фюрер постъпи с комунистите по-решително от кайзера.

Баронесата погледна недоверчиво Йохан и каза строго:

— Ако ви взема за шофьор, то ще бъде само при условието, че няма да смеете да разсъждавате за политика. Дори с камериерките — прибави тя и повдигна гъстите си тъмни вежди.

— Моля ви да го извините баронесо, — застъпи се Хайнрих за Йохан, — но той искаше да ви бъде само приятен. — И давайки да се разбере, че присъствието на Вайс не е необходимо тук, му обеща: — Ще се видим пак.

Йохан се поклони на баронесата, излезе в коридора, намери купето на Папке и без да чука, отвори вратата. Папке лежеше съвсем сам на канапето.

Вайс попита:

— Да донеса ли куфара ви?

— Да, разбира се. — Папке се понадигна на лакътя си и се осведоми: — Нищо ли не конфискуваха?

— Всичко е непокътнато.

— А мене ме изтърбушиха здравата — оплака се Папке.

— Нещо ценно ли?

— А ти какво мислеше! — изведнъж се разсърди и рече, като изпъшка: — Мисля, че те имат особено обоняние за скривалищата. — Каза тържествуващо: — Но все пак ги изиграх. Тоя с тиролската шапка излезе истински приятел. Преди да ме претърсят основно, помолих го да подържи джобния ми молитвеник. Казах, че не желая да се допират ръце на атеисти до свещената книга.

— Каква чувствителност!

Папке присви хитро очи и рече:

— За мене тая книжка е по-скъпа от всяко свещено писание. — Извади малка черна книга с черна кожена подвързия и я погали нежно.

— В такъв случай — осъдително каза Вайс — вие сте постъпили непредпазливо, като сте я оставили на непознато лице.

— Вярно е — съгласи се Папке. — Какво да се прави, нямаше друг изход. Но версията ми беше извънредно убедителна и тоя с тиролската шапка сподели мигновено чувствата ми.

„Не ще и дума! — помисли си Вайс. — Бруно те разбра отдавна. И можеш да бъдеш спокоен, не е оставил молитвеника ти без внимание.“

— Благодаря ти за услугата — прибави Папке.

— Ей сега ще донеса куфара.

— Вземи пътната си чанта.

— Надявам се, че всичко е наред, а? — попита Вайс.

— А в нея носиш ли нещо такова?

— Може би — каза Вайс и обясни усмихнато: — Някои предмети за спомен за бъдещите приятели.

Личеше си, че Папке е разтревожен от тоя въпрос, но Вайс разбра, че той не е изследвал пътната му чанта — следователно Вайс не буди никакви подозрения у него. И може би сега това беше най-приятното за Йохан.

Като се върна във вагона си, Вайс се качи на горната пейка, настани се по-удобно, затвори очи и се престори, че спи.

И в тия минути на душевна почивка беше също така приятно да се похвали, че вече свиква със сегашното си „аз“, с Йохан Вайс, и постепенно изчезна необходимостта да измисля как в един или друг случай трябва да постъпи Йохан Вайс. Той — Вайс, създаден от него — заповядва на всяко негово движение, на всяко намерение и той му се е доверил като на изпитан духовен учител.

Но веднага Йохан си спомни за истинския си учител инструктор, за неговото любимо изречение, което по-рано му се струваше отегчителна догма: „Най-опасното е да свикнеш с опасността.“

Инструкторът учител подчертаваше дебело със син молив в информационните бюлетини описанието на случаи, когато извънредно опитни разузнавачи са се провалили, защото в известни моменти на наглед пълна безопасност, уморени от постоянното напрежение, са си позволявали да се отпуснат за малко. Той се спираше търпеливо и подробно на всяка грешка, но коментираше по особен начин успешните, талантливи операции, колкото и да са бележити.

— Това е вече използвана пара — казваше учителят със съжаление. — Влязло вече в летописите. Действено е само онова, което е неповторимо. В нашата работа изобретателността е толкова задължителна, колкото и необходима.

А какво е Папке на пътя му?

Ако се постарае занапред да бъде полезен на Папке, за да заслужи разположението му, може би ще се открие някаква пролука към Гестапо? Да стане сътрудник на Гестапо — малко ли е това?

Да прояви почин, да рискува. Какво? Себе си ли? Но по този начин той ще изложи на опасност задачата, крайната цел която не му е известна. Да попита? Но той няма позволение за това и още дълго време няма да има. Значи, трябва да чака, да свикне с живота, който ще стане негов живот, да бъде само Йохан Вайс, практичен и предпазлив, който предпочита пред всичко скромната си, добре платена работа по своята специалност, за да прилича на господин Фридрих Кунц, бившия му господар в Рига, да стане собственик на своя авторемонтна работилница.

Като наблюдаваше мълчаливо спътниците си, Вайс направи откритието, че има някакъв психологичен възпламенител и че ако той бъде хвърлен навреме, може да се намери изход дори в много сложно положение, когато силата на ума е вече безполезна. Съчетание на дисциплинирано благоприличие и бясно изразявани душевни вълнения — ето съвременният духовен облик на обикновения прусак и това също трябва да се вземе за оръжие. За духовната мода трябва да се следи също тъй усърдно, както за външния вид на дрехата.