Вадим Кожевников
Щит и меч (56)

56.

Зубов се върна във Варшава едва след няколко дни. Той беше възбуден, радостен. Децата бяха спасени и благополучно раздадени в полски семейства. Нещо повече — в операцията бяха участвали толкова много доброволци, че трябваше да се помисли за образуването на партизански отряд от местното население.

Зубов съобщи също така на Вайс, че освобождаването на осъдените на смърт германски военнослужещи не е минало безследно. Гестапо и военната полиция арестували много германски войници: те разказвали смаяно за дръзкото нападение, макар че им било заповядано най-строго да не говорят нито дума за това.

Що се отнася до работата, възложена на Чижевски, всичко тук не е така просто, както мислеха отначало.

Излиза, че с поляците, на които господин Душкевич посочил Хайнрих Шварцкопф, е свързан английски разузнавач. Всъщност по негов почин тая група се е образувала изключително от патриотично настроени полски интелигенти. Движи ги омраза към окупаторите, но те нямат никакъв конспиративен опит, а още по-малко умение да се борят с оръжие в ръце. Тоя английски разузнавач се представил за ръководител на групата, получил от Чижевски материалите, които показват, че господин Душкевич е провокатор и замисленото от него убийство на Хайнрих Шварцкопф е провокационно, и ги скрил от поляците. И засега Чижевски не може да направи нищо, защото групата променила местата на явките и връзката с нея е изгубена.

Като обмислиха всичко това, Вайс и Зубов стигнаха до заключението, че на английския агент очевидно е било специално възложено да създаде група на съпротивата от хора, които са най-малко годни за въоръжена борба. Загиването им би било плод на зъл умисъл. Най-напред то би послужило за поляците като предупреждение, би показало безсмислеността на въоръжената борба с окупаторите. Освен това Гестапо би имало повод да извърши масови арести всред полската интелигенция, да изпрати в концлагери семействата на хиляди честни хора, отказали да служат на палачите. Но и това още не е всичко. Покушението ще бъде извършено срещу племенника на един от най-близките сподвижници на самия Химлер и той може би ще заповяда да се предприемат колосални наказателни мерки срещу поляците. А това, разбира се, е добре дошло за Дитрих. Той мечтае отдавна да демонстрира дееспобността на абверовския контраразузнавателен отряд в операция от широк мащаб, за резултатите от която ще може да изпрати свой личен доклад до райхсфюрера.

Вайс не изключваше възможността английският агент да е действал със знанието на Дитрих, под контрола на абверовското разузнаване. И във всеки случай извън всяко съмнение беше, че Хайнрих беше набелязан като жертва от Дитрих чрез Душкевич.

След като се посъветва със Зубов и прецени всичко, Вайс каза, че именно Чижевски трябва да се погрижи за безопасността на Хайнрих. Чижевски трябва да намери на всяка цена поляците, които влизаха в тая малобройна група, той ги познава лично и по-лесно от всеки друг ще може да предотврати покушението.

Така и решиха. Когато свършиха тая работа, Вайс попита какво представляват освободените германци.

Зубов обясни, че е бил в групата за прикритието на акцията и още не е успял да поговори с нито един от тях, но сега непременно ще намери време да поприказва.

— Как?

— Много просто, както с всички други.

Вайс погледна сиво-сините, весело светещи очи на Зубов и не можа да сдържи усмивката си. Отстъпи пред безгрижното им сияние и вместо да смъмри строго Зубов, че пренебрегва конспиративните правила, попита:

— Какво, ще седнеш до тях и ще поприказваш ли?

Разбрал, че Йохан не е доволен от думите му — дори нещо повече, — Зубов избегна да отговори направо.

— Операцията беше истински блясък на ума — самохвално обяви той. — Нито един гестаповец не беше бутнат с пръст. Качиха ги вместо затворниците във фургона, заключиха ги — и нищо повече. Пташек седна до шофьора подкара по друг път — право към железопътния прелез. Дочака влака. Е, и наруши правилата на транспортното движение. И сам се върна с велосипед едва призори. Доложи, че прибавил към всичко друго и ешелона.

Вайс изслуша спокойно тия думи, които звучаха като укор, задето той се залавя за дреболии.

— Така — непреклонно каза той. — Излиза, че ти си обмислил и изпълнил операцията и сега си един вид в умствена отпуска, а?

— Почивам си — съгласи се Зубов.

— За да пропаднеш на нещо незначително?

Зубов въздъхна и рече, като мигаше жално:

— Ти каза: „Поговори.“ Е и аз отговорих: „Ще поговоря.“ А ти направи такова лице, като че ли съм нещо виновен!

— Виновен си, че не се пазиш! — И без да даде време на Зубов да се оправдае, Йохан заповяда: — Ти си настанил тия германци в строителния отряд на организацията „Тодт“. А там е твоят Клаус, сигурен антифашист. Нека той поприказва с тях.

— Добре е! — зарадвано се съгласи Зубов. — Той ще ги проучи до мозъка на костите.

— А кой ще ми разкаже за тоя разговор?

— Е, че аз! Клаус ще ми разкаже на мене, а аз на тебе.

— Не — възрази Вайс. — Сведенията трябва да бъдат точни.

— Че аз няма ли да запомня онова, което ще ми каже Клаус? — учуди се Зубов.

— Освен Клаус, през време на разговора трябва още някой да си състави мнение за тия германци.

— Значи, двама трябва да разговарят с тях?

— Не, не, ще разговаря само Клаус. Но някой друг, който не участвува в разговора, трябва да има възможност да съди обективно за тях отстрани. Трудно е да се говори и наблюдава едновременно.

— Е, добре, аз ще помогна — ще слушам как те ще разговарят.

— Не може ти.

— Защо?

— Всеки от тях може да те издаде.

— Как така ще ме издаде, когато аз ги спасих?! — възмути се Зубов.

— Ти, Альоша не си за работа в неприятелския тил, ти трябва да командваш батальон на фронта.

— А тук лошо ли воювам? — обиди се Зубов.

— Слушай, ето какво. — Вайс стана. — Възлагам ти да присъстваш на разговора, но никой от тях не трябва да те види.

— Добро утро! Че да не съм невидимият човек?

— Добре — Вайс се намръщи от досада. — Да речем, че ти ще заповядаш Клаус да поприказва с тях край дъсчения склад, дето пазите инструментите. А в тоя склад може да се крие някой и да чуе целия тоя разговор. Какво ще стане тогава?

— Не бива край склада. Такава глупост не бих допуснал.

— Разбери — най-после се замоли Вайс, — разбери, набий си го в главата: най-вредното в тебе, най-опасното е, че не искаш да се страхуваш, е, просто да се уплашиш.

— Да не би да съм някакво нищожество? — възмути се Зубов.

— Та ето — сериозно каза Вайс. — Все пак ти знаеш добре, че рискуваш не само себе си, но и мене, и всички, които влизат в твоята група. И колкото и героично да загинеш, твоята смърт ще бъде предателство спрямо всички ни. Защото ще те убият не като германец, а като съветски боец разузнавач и ти ще ни повлечеш всичките след себе си. Разбра ли? Тъкмо стана дума, имай пред вид: и Бригите ще обесят тогава. Ще я обесят заради някаква глупашка непредпазливост като тая… — Вайс се закриви подигравателно: — „Ще поприказвам.“ А ако след това един от четиримата спасени германци намисли да се покае и предаде спасителя си?

Зубов не се сдържа и се усмихна:

— Така е. Дори в библията пише за такива факти. И тъй като не съм се поучил от свещеното писание, аз също мога да хлътна.

Вайс не продължи шегата.

— Запомни още едно. Ако ти загинеш, друг ще трябва да заеме мястото ти. Знаеш, че това съвсем не е лесно. Докато то стане, мнозина наши хора, много по-ценни от нас двамата, ще загинат. И ние с тебе ще бъдем виновни за тяхното загиване.

— Ясно — най-после печално се съгласи Зубов.

Вайс се усмихна, омекна и рече въодушевено:

— Животът ни се дава веднъж и би трябвало да го изживеем бодро, осмислено, красиво. Иска ни се да играем видна, самостоятелна, благородна роля, иска ни се да правим история, за да нямат право следващите поколения да кажат за всеки от нас: „Той беше нищожество.“ Или още по-лошо.

— Кой е казал това? — жадно попита Зубов.

— Чехов.

— Не очаквах!

— Защо?

— Е, той е толкова скромен, сърдечен — и изведнъж… — Зубов се замисли за миг. — Добре — твърдо каза той, — сега като при игра на шашки: ще обмислям всичко три хода напред.

След два дни Зубов осведоми подробно Вайс за разговора на Клаус с освободените германци и за впечатленията си от тоя разговор.

Вайс реши, че от тая четворка най-подходящ е Хьониг за срещата с Хайнрих.

Клеменс Хьониг, улегнал и не много приказлив, беше надхвърлил вече четиридесетте. Когато демонстративно се отказа да участва в екзекуцията на съветските военнопленници, той се надяваше, че другите войници ще го подкрепят, но уви, това не се случи. Той обвиняваше себе си за това: значи е водил недостатъчно активно антифашистката пропаганда в батальона и затова постъпката му не е предизвикала ефекта, на който се е надявал.

— Сериозен германец — одобрително завърши Зубов, след като предаде думите на Хьониг.

— Така е — съгласи се Вайс. — По-добър човек не може и да се измисли. — И подробно обясни на Зубов каква поръка Клаус, уж от свое име, трябва да даде на Хьониг.

Срещата на Хайнрих с Клеменс Хьониг стана още на следния ден, но Вайс се въздържа да разпитва Хайнрих за нея. И Хайнрих от своя страна не сметна за нужно да сподели с Вайс впечатленията си за тая среща.

След няколко дни Зубов съобщи, че Хайнрих Шварцкопф е сложил копия от твърде ценни документи в скривалището, определено от Хьониг.

Сега Вайс сметна, че може да попита Хайнрих за впечатлението, което му е направил Хьониг.

Хайнрих отговори бързо, че тоя германец бил спасен от партизанска група на противника. Както изглежда, той отказал да екзекутира военнопленниците не по политически мотиви, а от чисто човечни подбуди.

Тая внезапна скритост на Хайнрих зарадва Вайс.

И изобщо Хайнрих се промени. Той стана неприказлив, съвсем престана да пие: дори в ресторанта, заобиколен от есесовски офицери, наливаше само минерална вода в чашата си.

Веднъж един офицер си позволи да се пошегува по тоя повод. Хайнрих загледа с унищожаваща надменност шегобиеца в очите и така зловещо запита дали тая шега не се отнася едновременно и за фюрера, който е съвършен образец на въздържание — не пие нищо, освен минерална вода, — че лицето на есесовеца посивя и той се извинява дълго на Хайнрих, като поглеждаше уплашено в неумолимо строгите му очи.

Сега, когато те оставаха насаме, ролите им се разменяха: вече не Вайс разпитваше Хайнрих в какво вижда целта на живота, а Хайнрих питаше настойчиво Вайс за това. И докато по-рано Хайнрих изобличаваше гневно гадните навици на берлинските управляващи среди, сега когато Вайс се опитваше да разказва за нравите на старшите офицери в Абвера, Хайнрих го прекъсваше, като твърдеше, че райхът не е рай, а държава, която открито е провъзгласила насилието за своя политическа доктрина. И ония, на които е възложено да осъществят политиката на райха, трябва да имат здрави нерви и също такива мускули. Що се отнася до морала и почтеността, безнравствено е да се прилагат тия понятия към хора, които освобождават жизненото пространство за установяване на нов ред в него.

Вайс слушаше празнословията на Хайнрих, като се радваше на стремителната метаморфоза, станала с приятеля му. От ден на ден той изпитваше все по-голямо уважение към него. Хайнрих стана необикновено предпазлив, не искаше да бъде откровен дори с него, с Вайс. Сега в него се чувстваше нещо съвсем друго, той стана целенасочен, стегнат. Изчезна отпуснатото, колебливото, мъчещото се същество, което съвсем наскоро се наричаше Хайнрих Шварцкопф.

И Вайс забелязваше с удоволствие, че Хайнрих сякаш се отдалечаваше от него, погълнат от „строго поверителната поръчка на Берлин“, както той се изрази.

Но ето веднъж Зубов съобщи на Вайс: Хайнрих настоява Хьониг да му уреди среща със съветски разузнавач. Хайнрих обяснил, че разполага с много важни сведения и смята за възможно да ги предаде не чрез някой посредник, а само в ръцете на съветски разузнавач.

— Добре — съгласи се Вайс, — ще се срещна с него. — И посочи най-подходящото място за това.

— Нека да отида аз — предложи Зубов. — Може би е още рано да се разкриваш, а? Все пак няма смисъл да рискуваш.

— Благодаря.

— За какво?

— За предпазливостта.

— Че аз се безпокоя за тебе.

— А аз мислех, че за всички ни.

— Не е хубаво да се заяждаш с мене — обиди се Зубов. Но той не слагаше обидата присърце и веднага се похвали: — А наскоро аз дръпнах една реч пред отряда тодтовци не по-лошо от самия фюрер. — Призна си: — Вярно е, четях. Само цитати. Но снайперски улучих стила. Въодушевих всички, просто им взех акъла.

— Браво! — похвали го Вайс.

— Бълвоч! — махна с ръка Зубов.

Хьониг съобщи на Хайнрих деня, часа и мястото на срещата с представителя на съветското разузнаване, свързан с германската антифашистка група, а също така паролата и отзива.

Вайс видя Хайнрих още отдалече.

Улицата край Висла беше пуста. И макар че времето се случи слънчево, топло, на плажа бяха излезли само германски войници. Най-възрастните от тях седяха търпеливо с въдици в ръце.

Вайс се облакъти на парапета и загледа водата, покрита с мазни мазутни петна.

Когато Хайнрих се приближи повече, той се обърна усмихнат към него.

Но Хайнрих не се зарадва на тая среща. Лицето му изразяваше по-скоро досада, отколкото учудване. Той кимна и попита с безразличен тон:

— Значи, ти си любител на чистия въздух?

— Да — каза Вайс. — В града е много прашно и задушно. — И тръгна наред с Хайнрих.

— Къде отиваш? — запита Хайнрих и се озърна.

— Безразлично, където искаш.

— Извинявай — рече Хайнрих, — но понякога чувствам нужда да остана сам.

— С други думи, молиш ме да си ида?

— Ти си чудно досетлив — усмихна се Хайнрих.

Вайс протегна ръка и приятелски закопча третото копче отгоре на куртката му, след това закопча същото копче на гърдите си и обясни многозначително:

— Днес ние с тебе, изглежда, сме еднакво небрежни.

Хайнрих го загледа учудено.

— Хайде! — заповяда Йохан.

— Рейн — механично промълви Хайнрих.

— Волга.

— Но това не може да бъде! — запротестира Хайнрих.

— Защо?

— Но как така: ти — и изведнъж?! — Хайнрих дори се, отдръпна.

— Е, няма какво, ще се запознаем, нали? — Вайс протегна ръка.

Хайнрих я стисна нерешително.

— Все пак това е невероятно, или…

— Разбирам те — каза Вайс. — Нужни ти са доказателства, а?

Хайнрих кимна.

Вайс предложи да слязат на брега и да отидат на брандвахтата, която предварително беше изследвал.

Трудно можеше да се намери по-добро място за откровен разговор.

— Седни. — Вайс посочи на Хайнрих дървения, разцепен и изтъркан от въжетата кнехт, който приличаше на гигантска изсъхнала гъба.

— А ти?

— Чети! — заповяда Вайс и подаде на Хайнрих куп тънки листчета. Обясни: — Това са копия от делото по убийството на Рудолф Шварцкопф. Тук са показанията на Папке. Помниш ли Папке? Аз наредих тоя подлец да бъде спуснат с парашут отвъд фронта, а нашите го заловиха при приземяването. Но за съветските следствени органи той представляваше интерес само като съучастник в убийството на съветски гражданин — твоя баща.

— Моят баща не беше съветски гражданин!

— Тук има фотокопие от писмото на баща ти, в което той съобщава на латвийското правителство, че е решил да приеме съветско поданство. Чети — повтори Вайс и прибави съчувствено: — Засега ще те оставя сам, но ще бъда наблизо, ще се разходя по крайбрежната улица. Когато прочетеш, ще се разходим заедно.

Хайнрих не отговори. Той впи жадно очи в тънките листчета, които трептяха на речния вятър.

Вайс ходеше бавно по пясъчниковите плочи на крайбрежната улица. Той съжаляваше Хайнрих, разбираше колко ще му бъде тежко, като научи ужасните подробности по убийството на баща си, за които толкова подробно беше съобщил Папке на следователя. Но едновременно Вайс разбираше и друго: сега Хайнрих ще се избави напълно и решително от властния гнет на оня свят, който го галеше с ръката на Вили Шварцкопф — ръката на братоубиеца.

Измина достатъчно време, за да се прочетат документите, а Хайнрих все още не се появяваше. Вайс не го дочака и се изкачи отново на овехтялата палуба на брандвахтата.

Хайнрих седеше на кнехта. Лицето му беше бледо. Той се озърна, очите му светнаха сурово.

— Ще го убия.

— Забранявам ти. — Вайс предчувстваше, че Хайнрих ще каже именно така и предварително беше обмислил отговора. Прибави с умишлено официален тон: — Вили Шварцкопф ще бъде съден от съветските органи и Папке ще повтори показанията си пред съда.

— Кога?

— Отчасти това зависи и от нас двамата.

— Не разбирам — възмути се Хайнрих — защо криеше досега всичко това от мене?

И тоя въпрос на Хайнрих беше предвиден вече отдавна.

— Исках ти сам да стигнеш до решението си — каза Вайс. — Сам. И не само защото Вили е убил баща ти. И ти разбираш защо го е убил: Рудолф Шварцкопф излагаше Вили Шварцкопф, пречеше на кариерата му. Аз исках да стигнеш до решението си главно защото целият тоя свят, светът на Вили и подобните му, стана враждебен на тебе. Какво щеше да бъде, ако само от чувство на мъст беше преминал към нас? Какво щеше да си тогава? Само изпълнител на волята ми в рамките на определени задачи.

— А какъв трябва да бъда?

— Човек, който действа за благото на родината си, ръководен от собствените си убеждения.

— И затова аз трябва да помагам за разгромяването на Германия!

— За освобождаването на германския народ — поправи го Вайс — с наша помощ.

— А после? После завоевателите ще диктуват волята си на германците, нали?

— После германският народ сам ще изяви волята си. Съветската държава ще приеме безусловно решението на народната власт.

Хайнрих слушаше с блуждаещ поглед. Той прекъсна Вайс и попита жадно:

— Но ти си преминал на съветска страна още преди войната, защото си комунист, нали?

— Но аз съм русин — просто рече Вайс.

Хайнрих скочи от кнехта:

— Не е вярно това!

Вайс се смути:

— Как така не е вярно?

— Когато се срещнах с тебе след Берлин, аз бях просто есесовец, но ти все пак ме посрещна като бивш свой приятел и ми се зарадва. Искрено се зарадва. Зная, искрено.

— Е, така е.

— Че как така може да бъде: аз съм твой неприятел, германец, есесовец, а ти си руски комунист — и изведнъж…

— Но аз те обичах едно време като свой другар, знаех, че у тебе има много хубави неща. Най-непростимото за един съветски разузнавач е да не може да различи човека в неприятеля. Знаеш ли каква е емблемата на чекистите?

Хайнрих поклати отрицателно глава.

— Щит и меч — рече Вайс. — И наш дълг е, където и да бъдем, да закриляме с тоя щит хората, да ги спасяваме от злодейство.

— Значи, сега ти един вид си разпрострял над мене тоя благодетелен съветски щит?

— Не — каза Вайс. — Сега ти просто сам взе и щита, и меча в ръцете си.

— Добре — съгласи се Хайнрих. И се оплака: — Но все пак, кой знае защо, не ми е по силите да повярвам, че си русин.

— Е, ако бях не русин, а германец антифашист, комунист, нима това щеше да повлияе на решението ти?

— Може би не — замислено рече Хайнрих и запита настойчиво: — Но все пак обясни ми как можа така неуловимо да се преструваш? Това е просто невероятно!

— Знаеш ли — каза Вайс, — още от училищната пейка аз бях уверен, че първата след нас, първата европейска страна, където ще стане революция, ще бъде Германия. Учех езика, много четях. Германия стана един вид моя любов. А когато дойдоха на власт фашистите, аз исках да се боря срещу тях заедно с германския народ. И не ми беше мъчно да се чувствам германец. Но не просто германец, а германец от ония, които тачех като революционни борци. Тук най-мъчително беше, че дълго време не можех да срещна такива германци. Но, сам разбираш това, Абверът не е място, където могат да се намерят.

— Да — изведнъж сериозно заговори Хайнрих, — ти си наистина русин.

— Защо едва сега повярва това?

— Извинявай, но така могат да приказват само русите.

— Да не би да не си съгласен с мене? — тревожно попита Вайс.

— Просто искам да кажа, че ти наистина си именно русин. Веднага ми откри душата си.

— А как другояче? — учуди се Вайс. — Сега ние ще бъдем заедно.

— Да, заедно — рече Хайнрих. Стана и развълнувано сложи ръце върху раменете на Вайс. — Вярвам ти. — И веднага помоли настойчиво: — Кажи ми истинското си име!

— Знаеш ли — смути се Вайс, — без специално разрешение не мога да ти го кажа. — И веднага прибави: — Но щом дойде време, ще го научиш.

— Добре — съгласи се Хайнрих, — ще почакам, но много бих искал да настъпи по-скоро това време.

Вайс стъпи пръв на мостика между брандвахтата и тинестия бряг.

— Един момент — помоли Хайнрих.

Вайс се спря.

Хайнрих го гледаше сърдито, в погледа му се четеше разочарование.

— Аз предполагах, че ще се срещна тук с човек, за когото най-важно ще бъде да получи някои сведения от мене.

Вайс се усмихна. Наистина гордата радост, която човек усеща навярно само тогава, когато спасява друг човек, го преизпълни до такава степен, че той забрави всичко на света.

— Ех, ти! — каза Хайнрих. — Чувствителна руска душа. — Сви рамене и рече замислено: — Не разбирам. Нима за тебе, съветският разузнавач, моите признания са по-важни от сведенията, които мога да съобщя? Чудни хора сте вие!

— Изобщо ти си прав — промърмори Вайс. — Разбираш, аз се зарадвах толкова… — И веднага заяви с непреклонна убеденост: — Но все пак най-главното си ти. Твоето решение.

Те се върнаха отново на брандвахтата.

Когато свършиха работата, Вайс придружи Хайнрих до автомобила, който той беше оставил край градинката.

Момъкът и момичето, които седяха прегърнати на най-близката пейка, станаха бързо, щом видяха, че Хайнрих отваря вратичката. Момъкът тръгна към автомобила с ръка в джоба, а момичето се отдръпна зад едно дърво. Нейде иззад павилиона изскочи Чижевски и се спусна към момъка. Вайс успя да повали Хайнрих и падна върху него точно в момента, когато се чуха глухи, чести звуци като от запушалки на бирени бутилки — така стреля пистолет със заглушител.

С трясък захвърчаха стъклата, засъска пробитата автомобилна гума. Като закриваше Хайнрих с тялото си, Вайс зърна, че момъкът падна на земята, повален от удар в челюстта. А Чижевски тича на зигзаг към дървото, зад което стоеше момичето, сложило на свитата си ръка дебелата цев на пистолета със завинтен на него заглушител.

Вайс преброи гърмежите. Когато според сметката му в пълнителя остана само един патрон, той скочи, включи мотора, натисна силно главата на Хайнрих, за да се наведе, и подкара автомобила с най-голяма бързина. Успя да види как момичето доближи пистолета към гърдите си и как Чижевски дигна бързо ръка за удар. Не чу глухия гърмеж. Всичко заплува пред очите му, в главата си усети остра, непоносима, заслепяваща болка. Виж какво било! Значи, той не си е ударил главата в стъпалото на колата, както му се стори, когато падна, за да прикрие Хайнрих с тялото си. Беше го ударил рикоширалият в паважа куршум.

Губейки съзнание, Йохан с последно усилие на волята натисна докрай педала на крачната спирачка.

 

 

Вайс дойде на себе си в стаята на Хайнрих. И веднага помисли: колко е умен Хайнрих! Не го е закарал в болница, повикал е лекар в хотела. Вайс се зарадва толкова на тая предвидливост, колкото и на известието, че е леко ранен. Наистина, главата го болеше силно, както преди, от контузията.

Хайнрих запита със светнали очи, като се радваше, че Йохан се е отървал така щастливо:

— Струва ми се, че вие бяхте тъй добър да ми спасите живота, а?

— Остави!

— Защо? Това е просто трогателно.

— Браво, че не ме закара в болница!

— Аз съм любопитен — каза Хайнрих — и предпочетох пръв да узная от тебе по какви съображения едва не ме убиха. Очевидно твоите сподвижници не са знаели, че съм оправдал предположенията ти, и поради това са решили да постъпят с мене така, както ако не ги бях оправдал. — Прибави хладно: — Но твоето доверие към мене почиваше на пистолетна гаранция. Аз не ви осъждам. Просто констатирам, че всички вие, хората, които се занимавате с такива работи, прилагате универсални средства.

— Не е вярно! — разпалено извика Вайс. — Не е вярно!

Той едва говореше: всеки произнесен от него звук отекваше в главата му като тежък удар. И все пак превъзмогна болката си и подробно, точно разказа на Хайнрих цялата история на това подбудено от Дитрих покушение.

Хайнрих изслуша Вайс, без да го прекъсва, и заяви отмъстително, че още днес Гестапо ще се залови с Дитрих.

— Не — твърдо каза Вайс.

Той настоя Хайнрих да се срещне с Лансдорф и да му изложи всички обстоятелства на покушението. При това не трябва да иска в никакъв случай да се разследва делото и да се накаже Дитрих. Напротив, трябва да придаде най-миролюбив характер на разговора. Трябва да убеди Лансдорф, че се грижи само да свърже колкото се може по-добре работата на СД и Абвера. И ако Лансдорф повярва, че дори въпреки покушението най-настойчивото желание на Хайнрих е да заякчи връзките с абверовците, и не съобщи за станалото в Берлин, няма що, тогава може да се смята, че той се е уловил на тая въдица.

Хайнрих изпълни бляскаво съвета на Вайс. И тук помогна доста много славата му на безгрижен момък, гуляйджия, за когото поръчението да провери работата на „щаба Вали“ е чисто и просто наказание за недостатъчно послушание. Ето защо, за да си върне разположението на Вили Шварцкопф, което за него е най-важно, той се стреми по всякакъв начин да занесе в Берлин добре съставен доклад по обследването.

Разговорът с Хайнрих направи извънредно благоприятно впечатление на Лансдорф. И когато Вили Шварцкопф му телефонира от Берлин, за да се осведоми за успехите на племенника си, Лансдорф се изказа толкова похвално за Хайнрих, като че ли той беше и негов роднина.

Когато те се срещнаха отново, Лансдорф предаде на Хайнрих разговора си с Вили Шварцкопф и забеляза покровителствено, че в тоя разговор си е позволил да преувеличи малко достойнствата на племенника, за да заякчи още повече дружбата си с него.

Лансдорф каза също така, че Вили Шварцкопф му предал молба от бригаденфюрера от SS, генерал Валтер Шеленберг, началник на Шесто управление, който завежда политическото чуждестранно разузнаване в главното имперско управление на безопасността. Измежду офицерите на Абвера трябваше да се намери за Шеленберг млад, скромен и способен човек за лични поръчения.

— Тая молба показва високото доверие на бригаденфюрера към мене лично — не пропусна да подчертае Лансдорф.

Хайнрих попита:

— А кого набелязахте?

— Мисля, че отговорът на тоя въпрос ще получи самият бригаденфюрер.

Хайнрих се усмихна и рече почтително:

— Кандидатурата на Йохан Вайс би могла да покаже вашата проницателност. Също и това, че човекът, който ми спаси живота, ще бъде възнаграден от вас. При това условие аз мога да погреба завинаги спомена за оня печален случай.

Може би и без помощта на Хайнрих Лансдорф щеше да стигне до това заключение. Шеленберг имаше нужда от човек без роднински и приятелски връзки със сътрудниците на другите поверителни служби, дори без познати в Берлин. И в това отношение трудно можеше да се намери по-добър кандидат от Вайс. Но малко нахалната настойчивост на Шварцкопфовия племенник неволно дразнеше. Лансдорф не можа да скрие това чувство.

— Не ви съветвам да прилагате похвати, които ние използваме понякога за специални цели — недоволно рече той. — Нямам нужда от съвети, а още повече от съвети под заплаха.

— Защо? — искрено се учуди Хайнрих. — Аз се чувствам длъжник пред тоя Вайс. Естествено е, че ако бъда лишен от възможността да му изкажа благодарност, ще бъда принуден да изпълня своя вече не личен, а служебен дълг. Ще доложа в Берлин колко недружелюбно се отнесе към мене друг ваш офицер, господин Дитрих. Тъкмо стана дума, вие просто не помислихте да доложите в Берлин за провинението му, нали? Да не би да сте решили да препоръчате него на бригаденфюрера? Това би било не по-малко оригинално!

Лансдорф измърмори намръщено:

— Напразно се опитвате да ми припишете пристрастно отношение към когото и да е. Аз се ръководя изключително от интересите на работата и сам смятах да се спра на Вайс. Изтъквах вече много пъти тоя млад човек.

— Отлично! — Хайнрих кимна отсечено с глава. — Дори за миг не съм се съмнявал нито във вашата проницателност, нито във вашето разположение към мене лично.

 

 

Когато се върна в хотела, Хайнрих зае величествена поза пред лежащия в кревата Йохан и обяви бодро:

— Заповядвам ти в най-близките дни да дойдеш с мене в Берлин. Ще работиш у Шеленберг като дявол знае какъв. Пред него трепери дори Вили Шварцкопф. Той е един от най-опасните хора в империята. Самият Химлер смята коварството му за непреодолимо и затова държи Шеленберг постоянно при себе си като верен приятел.

Дитрих посети Вайс, като последва, очевидно, съвета на Лансдорф.

Той се държеше много безцеремонно. Каза, че е постъпил правилно, като е застрелял Душкевич: той си признал, че работи и за английското разузнаване.

Вайс напомни:

— Това беше известно отдавна и на Щайнглиц, и на вас.

— Душкевич работеше под наш контрол — обясни Дитрих. — Но когато започна да предпочита другата страна, той получи онова, което заслужаваше. — И прибави с многозначителен тон, като гледаше изпитателно в лицето на Вайс: — Също както и ония, поляците, които се опитаха да посегнат върху живота на вашия приятел.

Лицето на Вайс оставаше студено неподвижно. Той знаеше, че Чижевски е помогнал и на момъка, и на момичето да се скрият. Сега те са на сигурно място, а и цялата група е минала отново в пълна нелегалност.

— А как постъпихте със заловения от вас английски агент? — полюбопитства Вайс.

— Засега не успях да направя нищо с него — смути се Дитрих.

— Страхувам се, че Берлин няма да оцени вашия почин в историята с поляците. Вие се разправихте много бързо с тях. Там могат да сметнат екзекуцията им само като хитрост от ваша страна, отклоняване от разследване на делото.

— Хайнрих Шварцкопф обеща да не придава особено значение на това събитие — увери го Дитрих.

— Но като екзекутирахте виновниците за покушението, вие сам придадохте официален характер на работата.

— Изобщо — измърмори Дитрих — ние заловихме няколко поляци и аз помагах да ги арестуват.

— Приятелски ви съветвам — рече Вайс — да освободите тия поляци поради липса на улики. Вие се забъркахте така в цялата тая история, че главата ви може да полети след техните глави.

А когато Дитрих си отиде, Хайнрих сподели новините си с Йохан. След една седмица те двамата трябва да бъдат в Берлин. Заповедта за постъпването на Вайс в СД е вече подписана.

Самочувствието на Йохан не беше особено добро, но цялото останало време преди заминаването той работи без почивка, почти денонощно: трябваше да предаде своето „стопанство“.

Вайс съобщи в Центъра всичко, което беше успял да направи тук през последните дни, и получи „одобрение“ за заминаването в Берлин, а също така нова, свързана с промяната на службата задача.

На раздяла Зубов му каза огорчено:

— Значи, ме зарязваш?

— Ама че си ми сирак! — усмихна се Вайс.

— Без тебе ще загазя. Свикнах с тебе.

— Ще дойде друг другар.

— Слушай — оживи се Зубов, — какво ще кажеш, ако ние с Бригите също се прехвърлим в Берлин? Все пак столица.

— Ако тоя другар разреши — не съвсем уверено отговори Вайс, — няма що, ще ми бъде много приятно.

— А ако не разреши?

Вайс сви рамене.

— Е, поне в отпуск — настояваше Зубов.

— Какви ти отпуски през време на война?

— Но германците имат отпуски, а тук аз съм германец.

— Не си много германец — усмихна се Вайс.

— А ако се стегна, както трябва, как мислиш, ще ме пуснат ли?

— Кои?

— Че нашите.

— Ти само се пази — каза умолително Вайс.

— Непременно — рече Зубов, — като веществено доказателство за рядка жилавост.

Вайс напускаше Варшава с голямо съжаление. Полската земя, макар и завладяна от германците, беше близка на сърцето му с много неща. Тук той чуваше полски език, който приличаше на руския, виждаше лица на полски работници — също такива като у русите, дори полята и горичките не се различаваха по нищо от полята и горите на родината му.

Но той нямаше право да се предава на разслабващата мъка от раздялата. Трябваше, повече от друг път, да стегне волята си. Той знаеше: Берлин ще бъде най-главното изпитание за него, всичко досега беше само изходна точка към това изпитание.