Вадим Кожевников
Щит и меч (22)

22.

В болничната стая, където лежеше Йохан, се появи отскоро ефрейторът Алоис Хаген.

Разказваха, че е бил ранен с куршум не на фронта, а във Варшава. Заедно с есесовските момчета преследвал партизани в града. Един от червените все пак успял да се скрие. А на Хаген продупчил крака, когато бил вече почти настигнат от него. Йохан чу как есесовците, които докараха ефрейтора в болницата, превъзнасяха храбростта на Хаген, проявена от него при преследването на партизанина.

Тоя Хаген беше идеален образец на северен ариец. Атлетическо телосложение, дълго лице, светли, студени очи. Държеше се предизвикателно нахално. Влюбен в себе си като Нарцис, той се гледаше неуморно в огледалцето, капризно искаше да го лекуват особено внимателно, успя да изтръгне повишена дажба и не позволяваше да се затваря вентилационното прозорче, за да приижда винаги чист въздух в стаята.

Често край леглото на Хаген се разнасяше женски смях. Той любезничеше със сестрите, болногледачките, лаборантките — всички жени, независимо от възрастта им, наричаше силфиди. Смяташе това за „пруски комплимент“.

Когато Фишер с широка усмивка се залови да разпитва Хаген, за да изясни някои моменти от биографията му, означени неясно във въпросника, попълнен небрежно от ефрейтора, Хаген не отговори, втренчи се във Фишер и го заразглежда внимателно. След това също така мълчаливо разтвори като пергел показалеца и средния си пръст и сякаш правеше някакво измерване, допря ги до носа, ушите, челото и брадичката му.

Фишер попита учудено:

— Температура ли имате?

Хаген подхвърли презрително:

— У тебе тече не кръв, а коктейл. — Присви очи и запита: — Как ти с такива уши и нос си се изхитрил да се промъкнеш през расовия отдел? — Потупа снизходително Фишер по коляното и го успокои: — Добре, живей! — Заповяда, сякаш пред него седеше подчинен: — Да има винаги одеколон, не мога да търпя вонята на нужник! — И се обърна към стената.

Фишер се отдалечи на пръсти от леглото на Хаген.

Възнисък, с къси ръце, увиснал корем и сплескана глава, излизаща сякаш направо от тлъстите рамене, с тъмна като на фюрера къдрица, спусната към астматично изпъкналото с тютюнев цвят око, Фишер знаеше, че не може да мине дори през най-снизходителната експертиза в расовата комисия.

И той реши мъдро да не дразни тоя Хаген, да търпи нахалството му: ами и фюрерът е бил някога ефрейтор. Хаген е образец на ариец. Той може да обвини, когото си иска, в расова непълноценност. А това е не по-малко опасно от обвинението в измяна към райха. Но ако се отхвърлят биологичните фактори, Фишер се чувстваше истински ариец, арийският дух беше силен в него, той го проявяваше в обръщението с ранените. Ако войникът не можеше да отговаря на въпросите прав, Фишер го караше да отговаря седнал.

Особено често Хаген правеше „пруски комплименти“ на старшата медицинска сестра госпожица Елфрида, която носеше гордо като шлем снопа от червеникавата си коса. Прилепналата болнична престилка подчертаваше толкова добре всичките женски прелести на старшата медицинска сестра, че някои войници не можеха да си поемат дъх, като я видеха.

Хаген заяви високо на госпожица Елфрида, че се подчинява на волята на фюрера и е готов да изпълни дълга си: да увеличи с нейна помощ броя на истинските арийци. Примижа, огледа я й каза строго:

— Да, може би си заслужава да се потрудим за отечеството. — И заповяда: — Ще ми напомните за това, когато бъда вече на крака.

Той се обръщаше така заповеднически към Елфрида, че по негово искане въпреки правилника тя му донесе в стаята мундира и цялото снаряжение.

Хаген окачи съвсем спокойно китела на облегалото на стола. Ботушите постави под леглото, бричовете сложи грижливо под дюшека, а парабела, след като го огледа небрежно, мушна под възглавницата.

Като гледаше този пруски хубавец нахалник, Йохан чувстваше тръпки от омраза. Той се мъчеше да стои по-малко в стаята, макар че не му беше по силите да напуска задълго леглото. Излизаше в коридора и с часове оставаше там, само да не вижда отвратително хубавото лице на Хаген, да не чува гласа му и самохвалните му разсъждения.

Както изглежда, Йохан също не вдъхваше симпатия у Хаген. Наистина, когато някакъв генерал, придружен от свита, посети болницата и му представиха новодошлия и генералът се любуваше на Хаген като на породист кон и Хаген като кон се демонстрираше самохвално, защото външността му беше напълно арийска, съгласно пропорциите в съответната таблица. Хаген доложи, че ефрейторът Вайс е също отличен екземпляр на ариец, макар и малко по-дребен. И Вайс също бе удостоен с благосклонно кимване на генерала.

Йохан забеляза, че Хаген го наблюдава тайно и като влиза в разговор с него, не толкова се замисля над думите, които произнася Вайс, колкото внимателно се вслушва как тия думи се произнасят.

От своя страна и Вайс наблюдаваше Хаген крадешката и също тъй напрегнато. Лицето на прусака оставаше винаги неподвижно, мраморно студено, а виж, зениците…

Като следеше израза на очите му, Вайс забеляза, че зениците му ту се разширяват, ту се свиват, макар че осветлението в стаята не се изменяше. Значи, празното бърборене с Вайс възбужда, вълнува с нещо Хаген. С какво?

Вайс се държеше крайно предпазливо. И скоро се убеди, че и Хаген се отнася също така предпазливо към него. Хаген се поправи съвсем, ходеше по стаята и коридорите. Очевидно не го изписваха от болницата, защото старшата медицинска сестра бе взела мерки да задържат тук повече тоя хубавеляк с фигура на Аполон и вълниста руса коса, която понякога той милостиво й разрешаваше да реши. Може би той беше изпълнил обещанието си: сега Елфрида, примряла от щастие, изпълняваше с робска покорност всичко, което шепнешката й заповядваше този нехранимайко.

Йохан можеше да ходи отдавна, но беше много слаб и за да закрепне по-скоро, започна да се занимава тайно с гимнастика сутрин, когато всички още спяха. И го уловиха.

Веднъж, както винаги, в предутринния здрач той правеше усърдно в леглото си гимнастически упражнения и изведнъж изпита сковаващото чувство за някаква незнайна опасност. Замря и веднага срещна погледа на Хаген: ефрейторът също не спеше, лежеше, опрян на лакът, и внимателно следеше Йохан. Лицето му беше сурово, но не презрително, не, по-скоро може би дружелюбно.

Йохан почувства необяснимо смущение, обърна се към стената и затвори очи.

Цял ден Хаген не обръщаше внимание на Йохан. А вечерта, когато пушеше край отвореното вентилационно прозорче, изведнъж му каза с многозначителен тон:

— Вайс, вземи да запушиш офицерска цигара. Искам да те повиша в чин. — И подаде цигарите.

Йохан се приближи, наведе се, за да извади цигара от пакетчето, но в същия миг Хаген, кой знае защо, вдигна рязко ръката, в която държеше цигарите, и я притисна към рамото. Вайс го загледа учудено и в отговор Хаген ясно и сърдито прошепна по руски:

— Гимнастиката не е същата. Упражненията у немците са може би други… — Потупа Вайс по рамото и запита високо: — Е какво? Скоро ще се гощаваме в Москва със славянки, а? — Засмя се с глас: — Разправят че обувките им са изплетени от кора. Представям си какви са крачищата им!

В стаята влезе старшата медицинска сестра. Хаген се приближи до нея и небрежно подложи избръснатата си буза. Елфрида допря благоговейно устните си до нея и ситото й млечнобяло лице засия.

След този случай Хаген избягваше не само да говори с Вайс, но и да среща погледа му, дори не гледаше към неговата страна.

Кой е той, този Хаген? Провокатор, на когото е възложено да изобличи Вайс и да го предаде на Гестапо? Значи, Хаген е или опитен шпионин, или…

Колкото и да мислеше, колкото и да наблюдаваше Хаген, Йохан не можа да установи нищо и сега живееше в постоянно тревожно очакване.

Хаген излизаше вечерта, връщаше се в стаята на разсъмване и спеше до обяд. И отхвърлила всякакъв срам, Елфрида искаше всички да пазят пълна тишина, когато спи ефрейторът Хаген.

Така мина една седмица. И изведнъж Хаген каза на Йохан, че неговата Елфрида е намерила коняк и ги кани двамата на вечеря.

Вечерта, без да чука, той отвори вратата в стаята на Елфрида — тя чакаше с нетърпение край наредената маса. Седнаха. Елфрида гледаше с молитвено благоговение повелителя си, който командваше тука, както ефрейторът командва войниците на плаца. Но след като пиха, Хаген се смекчи, сложи ръка върху коляното на Елфрида и с морна нежност й разреши да прехвърля един по един пръстите му. А сам се предаде на спомени, разчувствувано си спомняше училищните години. Разказваше за учителя си Клаус, осмиваше навиците му, начина да разговаря, да поучава, повтаряше любимите му изречения. И високо се смееше, но при това сериозно поглеждаше Вайс, сякаш чакаше от него нещо, сякаш Йохан трябва да разбере нещо.

И изведнъж Йохан разбра. Хаген съвсем не говори за някакъв си Клаус, а за началника на отдела Баришев. Е да, за него! Та това са неговите маниери и навици. Той реже винаги цигарата на две, за да пуши по-малко. В миналото дробът му е бил пробит с куршум. И това е негов афоризъм: „Вечни са само автоматичните писалки, но и те престават да работят, когато трябва да се разпишеш при получаване на присъда.“ Той казва винаги: „Понятието за дълг е и сумата, която си заел и трябва да върнеш, и това, което си длъжен да направиш, за да бъдеш човек, а не просто фигура с пагони.“ А това е най-любимото му: „Ако посееш постъпка, ще пожънеш навик, ако посееш навик, ще пожънеш характер.“

Йохан прекъсна развълнувано, дори радостно Хаген и завърши:

— Ако посееш характер, ще пожънеш съдба.

Но Хаген не хареса прекалената прибързаност на Йохан. Погледна го изпод вежди и предложи:

— Хайде да пием. — И укори Елфрида: — Би могла да поканиш някоя, макар и фолксдойче. А сега ефрейторът седи, гледа те и се облизва.

Елфрида скочи бързо. Хаген я задържа.

— Добре де, следния път…

След известно време, като се почувства излишен, Йохан стана от масата. Хаген каза:

— Почакай, ще се върнем заедно в стаята.

След това те двамата ходиха по двора на болницата: войникът от вътрешната охрана, на когото Хаген даде недоизпития коняк, им разреши да се разходят.

Алексей Зубов беше от ония щастливи натури, душевното здраве на които вече обагря само по себе си живота им в розови тонове. Призован в Червената армия, той постъпи като курсант в граничарската школа. След това служи като лейтенант в същия пограничен пункт, през който преминаваха ешелоните с германски репатрианти от Латвия. В последния ешелон беше и Йохан Вайс.

Началникът на пограничния пункт и присъстващият при това Бруно дадоха на Зубов да разбере, че това е „особен германец“, и още тогава на граничния пост, като го погледна само бегло, Зубов запомни лицето му. Той позна Вайс в болницата, но дълго време не се издаваше, като прояви голямо самообладание и издръжливост.

На разсъмване в деня, когато хитлеристите нападнаха нашата страна, Зубов, се намираше в секретен пост. Той се би до последния патрон и когато граничната полоса беше вече превзета от неприятеля, той се свести след контузията, причинена от ръчна германска граната.

Беше нощ, но небето сякаш се гърчеше в пурпурните конвулсии на отблясъците от пожарите. Носеше се горчива миризма на изгоряло от взрив. Неприятелски моторизирани части се движеха по шосето и по страничните пътища и кънтяха като срутващи се железа.

Оглушал, в полусъзнание, Зубов допълзя в горичката, където се криеха още няколко ранени граничари и едно момиченце санинструкторка. На разсъмване санинструкторката видя, че по шосето се движат две камионетки по тон и половина, в които седят наши пехотинци, облечени в чисти, нови мундири.

Санинструкторката изтича на шосето и спря колите. Но това не бяха наши бойци. Беше поделение от бранденбургския полк, предназначено специално за провокационно-диверсионни акции в тила на нашата армия.

Като се усмихваше любезно на санинструкторката, командирът на поделението взе със себе си няколко войници, отиде с тях в гората, където лежаха ранените, бавно поприказва с тях, като изпитваше явно удоволствие от безукорния си руски език. А после даде заповед да застрелят ранените, както обясни на санинструкторката от човеколюбиви съображения, за да ги избави от страдания.

Зубов се спаси само защото лежеше на известно разстояние от общата група ранени, внезапно скован от шока, предизвикан от контузията.

Командирът на поделението от бранденбургския полк не позволи на войниците си да безобразничат с момичето санинструкторка, а грижливо изпрати куршум в тила й, като отстъпи една крачка, за да не го изпръска кръвта й.

Зубов лежа няколко дни в гората. След това намери сили да убие отбилия се в храстите по нужда германски военнослужещ полицай, който бе оставил велосипеда си край пътя.

Преоблече се в мундира му, запозна се с документите, качи се на велосипеда и пое по пътя, но не на изток, а на запад.

Всичко това му даде несъмненото право на самотен боец да действа на собствена отговорност и риск. Благодарение на дръзката си общителност и на самоувереността си той се движеше свободно в крайфронтовия тил.

В началото само се заглеждаше, влизаше безцеремонно в разговор, за да разбере дали срещнатият германец изпитва що-годе горчивина от съучастието си в престъплението, и като не откриваше такова чувство, със студено самообладание, предпазливост и обмислено коварство съдеше и изпълняваше присъдата. Така че твърде много негови събеседници заминаха за оня свят със замръзнало учудване в очите пред внезапната смърт.

Зубов изкусно използваше наръкавните ленти, които сваляше от убитите германци: на служител по пътищата, от контролно-пропускателен пункт или на регулировчик.

Ако в леката кола имаше няколко пътници, той се ограничаваше с учтиво козируване и проверяване на документите. Във всички други случаи, преди още да потуши учтивата усмивка, мигновено натискаше спусъка на шмайзера.

Веднъж откри съветски летец, спуснал се от горящ самолет.

Наруга летеца, задето в средното училище е учил лошо немски език, накара го да научи наизуст изразите, необходими при обръщение на долен чин към по-горен, и го преоблече в германски войнишки мундир. И сега вече имаше подчинен.

Двамата заедно спасиха от патрула един полски учител, неуспешно хвърлил саморъчно направена бомба: взривателят не бе задействал.

След това се добраха до Белосток, където живееха роднини на учителя, като по пътя попълниха групата си със съветски железничар, който в навечерието на хитлеристкото нападение беше придружавал стоки за Германия според търговския договор.

За да запази личния състав и поради културната му изостаналост — така шеговито Зубов се произнасяше за незнанието на немски език от съратниците му, — на първо време той извършваше самостоятелно рекогносцировките и отделните операции в Белосток.

Отличен билярдист (в клуба на заставата имаше билярд), Зубов стана не само постоянен посетител на белостокското казино, но придоби славата на майстор от най-горна класа. Удостояван с партии от офицери, деликатно щадящ самолюбието на партньорите си, той им акомпанираше слабо, което свидетелстваше за доброто му възпитание и те го приемаха с признателност.

Веднъж на билярден двубой го извика барон Фон Ханденщайн, офицер от пропагандната рота.

Като печелеше всеки път контрата, Зубов възбуди до такава степен партньора си, че залогът в последната партия нарасна до баснословна сума.

С ефектен удар, вкарвайки небрежно последната топка в дупката с мрежата, Зубов запита кога ще може да получи печалбата.

Баронът разполагаше с много възможности, за да изпрати мигновено на фронта младшия полицейски офицер. Но паричната загуба! Това е дълг на чест. Тук се изискваше крайна добросъвестност. В каноните на офицерската каста неплащането на загуба се считаше за не по-малък позор от неотмъстена плесница.

Зубов поиска от барона за сметка на печалбата, по-точно в замяна на нея, да му даде длъжността началник на складовете на пропагандната рота, длъжност, която по щатно разписание имаше право да заема само офицер, инвалид от войната.

Баронът заповяда да оформят назначението на Зубов и пренебрегна това, че липсва досието му, тъй като Зубов обясни, че във военната полиция му е записан малък грях: присвояване на някои ценности от имуществото на жители в крайфронтовата зона. А тук, в пропагандната рота, той се готви да започне нов, чист живот.

Като загуби изкусно срещу Фон Ханденщайн във втория турнир, с което ощастливи барона с титлата шампион на белостокския гарнизон и бе удостоен за това с дружбата му, Зубов излезе все пак неблагодарен човек. Когато баронът беше назначен за комендант на концлагера, Зубов му предложи да го придружи до новото служебно място, където Фон Ханденщайн просто не пристигна.

 

 

Пети член на групата стана един германец, войник от склада с музикален инвентар на пропагандната рота.

Именно той — Лудвиг Куперт — допринесе действията на тази самодейна партизанска група да добият по-организиран, планов и целенасочен характер.

Вдигане във въздуха на два военни ешелона.

Подпалвания на складове с провизии.

Беше изсипана по половин чувал ситна захар в автомобилните цистерни с авиационен бензин, вследствие на което стана авария с пет транспортни четиримоторни „юнкерса“.

Всички тези вредителски действия бяха плод на планирането, извършвано от Лудвиг Куперт.

И най-после нападението върху една радиостанция, при което загинаха членовете на групата, с изключение на самия Зубов.

Но тук Лудвиг нямаше вина. Случайност, която не можеше да се предвиди: монтьорът ремонтираше прожектора и след като го поправи, насочи светлинния лъч към външното заграждение, за което беше предназначен прожекторът, а вътре в двора и в белия дебел стълб студена проникваща светлина се видя ясно офицерът на охраната, лежащ по очи върху камъните, и двамата войници, стоящи с лице към стената, разперили ръце като разпънати на кръст. А зад тях — Лудвиг с автомат.

Зубов беше леко ранен, но тъй като се преструваше, че преследва диверсантите, сметна за уместно да прибави към огнестрелната рана контузия със загуба на говора и на способността да движи краката си, още повече, че беше запознат с това състояние.

Той се остави да го сложат на носилка, да му дадат първа помощ, а после не възрази, когато се усъмниха, че му е повреден гръбначният стълб, и решиха да го закарат във фронтовата болница, където му бяха предоставени големи удобства.

След като загинаха съратниците му при нападението върху радиостанцията, Зубов остана сам.

Като лежеше в болницата, той изпита най-напред съжаление, че носи ефрейторски, а не офицерски мундир. Тогава би се намирал в офицерската болнична стая, където очевидно се грижеха и лекуваха по-добре. Искаше да се изправи колкото се може по-бързо на крака, за да продължи двубоя си с неприятеля.

Той позволи снизходително на старшата сестра да се влюби в него, обзет от единствената мисъл: като използва грижите й, по-скоро да оздравее, да стъпи на крака.

Като позна Белов, той дочака търпеливо момента, за да му се открие, като при това прояви същото изключително самообладание, което го съпровождаше и в подвизите. Но като изслуша Зубов, Белов не одобри много работи от ония, които бяха извършени от него.

— Извинявай — насмешливо каза Зубов, — аз съм справедлив човек. Те си получиха заслуженото.

Белов погледна небето, по което блещукаха звездните кристали, погледна след това бледото лице на Зубов със сурови бръчки в ъглите на устата и запита замислено:

— А когато войната свърши? Какъв ще бъдеш?

Зубов наведе очи, порови земята с върха на обувката си и каза навъсено:

— По всяка вероятност почва, на която ще расте нещо подходящо. — И веднага предупреди: — Но докато съм жив, временно съм обезсмъртен. Такава е позицията ми. От нея и стрелям.

— Ти си сам.

— Вярно е, солист съм — рече Зубов, — излизам без хор.

— Не може така да се говори за това.

— А как може? Как? — разсърди се Зубов. — Няма такива думи, за да се говори за това. Няма и нека се надяваме, че никога след това няма да съществуват.

— Но ние ще съществуваме!

— Ще съществуваме. Така е. Аз за себе си и за тебе не съм уверен.

Върнаха се в стаята и легнаха мълчаливо на леглата си.

И така Алексей Зубов беше научил за Вайс от Бруно. Баришев бе прочел цикъла лекции в школата на граничарите.

Сега Зубов трябваше да си отиде. Гестаповците вече наминаваха в болницата, но Елфрида не искаше да го пусне. Той й каза да състави акт за смъртта му. Няма смисъл да оставя следи след себе си.

Вайс даде паролата за среща със Зубов във Варшава. Попита:

— Запомни ли?

Зубов каза, обиден от такъв въпрос:

— Може би — и протегна ръка.

— Заминаваш ли?

Зубов кимна.

 

 

Отсъствието на Хаген беше открито едва надвечер.

Фишер злорадстваше и делово разпитваше ранените. След това разпитва Елфрида.

Елфрида каза, че Хаген бил изписан още предната вечер. А през нощта изпратили за него кола от Гестапо, но не да го арестуват: гестаповският офицер се ръкувал с Хаген и го прегърнал. Същото потвърди и ефрейторът Вайс, като знаеше, че Зубов е препоръчал тази версия на Елфрида. Старшата сестра беше готова на всичко заради Хаген и напоследък се обръщаше към него само с „О, мой бог!“.