Вадим Кожевников
Щит и меч (14)

14.

До стопанските сгради беше долепена двуетажна каменна постройка, скрита добре от висока ограда с корниз, обвит с бодлива тел. Три пъти на ден се отваряше вратата на тая сграда, за да преминат термосите с гореща храна, която возеха от кухнята. Всяка събота към термосите се прибавяше сандък с бутилки бира и ракия. И само един-единствен път на ден в шест часа сутринта, когато беше още здрач — от тая врата излизаха в строй осем души по гащета и каквото и да беше времето, правеха гимнастически упражнения на плаца. След това се строяваха отново и се скриваха зад вратата.

В стола идваше една глухоняма двойка. Той — набит, широкоплещест мъж с черна коса и едри черти на неподвижното лице. Очите му — напрегнато внимателни, с необщително враждебен, немигащ поглед.

Тя — руса жена с пухкава коса, тънка, висока, нервна, чувствителна към най-малкото проявено към нея внимание или невнимание. На лицето й несъзнателно и мигновено се отразяваше онова, което я вълнуваше в момента. Това бе някаква необикновено изразителна мимика на оголена чувствителност, която отразяваше най-малката отсянка на преживяване.

Тази двойка не беше от обслужващия персонал. Двамата заемаха особено положение тук, ако се съди по това, че глухонемият се държеше така, сякаш не забелязваше никого от седналите край масата, а пък те не се решаваха пред него да се възползват от глухотата им и да говорят нещо обидно за тях.

Веднъж в стола обядваше новопристигнал подофицер — едър охранен баварец. Той погледна скришом глухонямата и каза на съседа си:

— Интересна женичка, не бих имал нищо против да се пообясня с нея с пипане.

Глухонемият стана, приближи се бавно до подофицера и го удари отсечено по шията с ръба на дланта си. Вдигна го, като го държеше под мишниците. Постави го отново на стола и се върна при жена си. Никой от присъстващите дори не направи движение на протест. Продължаваха да обядват, сякаш нищо не се беше случило.

Йохан знаеше този начин на удряне, който предизвикваше кратък паралич от болезнения шок.

С бяло, мокро от пот лице подофицерът се мъчеше с отворена уста да си поеме въздух. Беше му лошо, той се свлече от стола.

Йохан го изкара навън, след това го заведе в стаята си и го сложи да легне на леглото. Като се почувства по-добре, подофицерът стана и обяви зловещо, че за това глухонемият ще има приятното удоволствие да се запознае с Гестапо. И отиде в щаба на частта. Но скоро се върна смутен и потиснат.

Като се разяряваше постепенно, той разказа на Вайс защо донесението до началството за нанесената обида било отхвърлено решително. И самият Йохан започна да се досеща каква е тая чудна съпружеска двойка.

Канарис се смяташе за новатор, като привличаше глухонеми за агентурна работа. Той ги използваше, за да има възможност в различни условия да узнае какво говорят интересуващите го лица.

Когато бяха на известно разстояние от обектите на следенето, тия глухонеми агенти можеха по движението на устните им, когато разговаряха, да установят точно за какво говорят. Ако разстоянието беше много голямо, употребяваха бинокъл или специални очила с особени стъкла за хора с добро зрение.

Но тия двама агенти изтърпяваха наказание.

Те бяха скрили от шефа си, че очакват дете. И тъй като били отвъд границите на Германия, надявали се, че жената ще успее да се освободи благополучно от бременност. Но наложило се да се върнат преди раждането.

В последния месец на бременността жената била уловена на улицата и макар че била агентка на Абвера, закарали я в болница, където й направили цезарово сечение.

На жената казали, че детето е мъртво. А за живота й се борили най-добрите лекари. Абверът не би им простил загубата на нужен човек.

И сега съпрузите били изпратени тук, както злорадо каза подофицерът, „под карантина“. В началото глухонемите страдали от „нерви“ и дори направили опит да се отровят с газ. Но Абверът поставил хора да ги следят. И всичките им по-нататъшни опити да прибегнат до други начини за самоубийство завършвали с неуспех и те ги прекратили, когато се убедили напълно, че който служи на Абвера, не може дори да умре тайно.

Йохан купи от дресировача на кучета едно бракувано кученце и го подари на глухонямата. Отначало тя се колебаеше дали да го вземе и поглеждаше умолително, смутено мъжа си. Той кимна. Жената грабна страстно кученцето и го притисна към себе си. Мъжът извади портфейла си, като гледаше въпросително и строго Вайс.

— Би ми било приятно, ако приемете подаръка ми.

Глухонемият се поколеба, после прибра портфейла си и му подаде цигарите. Запушиха.

Вайс каза:

— Аз работя у майор Щайнглиц. Също от Абвера.

Глухонемият кимна.

Вайс обясни:

— Бях принуден да помогна на подофицера, можехте да си имате неприятности.

Глухонемият изду презрително устни.

Жената държеше кученцето в едната си ръка. Тя подаде другата на Вайс и стисна ръката му. Лицето й беше нежно и неизразимо печално.

Напоследък съпрузите започнаха да носят малки плочи, на които пишеха бързо с калем и изтриваха написаното с влажна гъба. Това улесняваше общуването.

Когато Вайс написа, че е от Прибалтика, жената се спогледа многозначително с мъжа си и надраска бързо на плочата:

— Досещахме се, че не сте от райха.

— От какво?

— Някои думи произнасяте другояче.

— И много ли са тия думи?

— Не, съвсем не. И може би ги произнасяте правилно, но движението на устните ви е друго, невинаги можем да го разберем.