Вадим Кожевников
Щит и меч (43)

43.

На следната вечер у баронесата се събра малка компания.

И когато тя представяше Йохан Вайс на гостите, мъжете му стискаха силно и многозначително ръката, а младоликата съпруга на Шик му се усмихна така нежно, свенливо и многообещаващо, че Йохан дори се смути за миг и не успя да отговори веднага на въпросите й откога е решил да отдаде живота си на военния шпионаж.

Той се позабави и каза скромно, че според него у най-добрите германски разузнавачи тия склонности се проявяват обикновено още в детинството. А пред мъжете сякаш между другото забеляза, че висшият офицерски чин представлява известно неудобство за сътрудника на Абвера, защото никъде и никога разузнавачът не трябва да привлича вниманието към личността си с външните си атрибути.

И всички се съгласиха веднага с него.

Почти всеки, с когото Вайс се срещна тук, споделяше на драго сърце достатъчно обширните си знания за тайната дейност на другите служби, още повече, че това беше и безопасно: никакви закони, правилници и устави не предписваха да се пазят чуждите тайни.

Вайс използваше успешно това.

Така за строежа на нови предприятия научаваше от лагерната администрация, а за създаването на нови лагери — от представителите на различни фирми, които гледаха на лагерите като на източници за робска работна ръка, и или приближаваха новите си предприятия към тия източници, или искаха от ръководството на SS новите лагери да се създават близо до вече съществуващите предприятия.

Всеки от гостите на баронесата представляваше интерес за Вайс. Научен интерес, ако може така да се каже. Най-беглото познанство с тях беше достатъчно, за да се разбере колко пълно въплъщаваха те в себе си онова, което беше същността на строя, от който се бе родил фашизмът.

Вайс се заинтересува искрено, човешки само от един гост на баронесата — инженер-химика Карл Будхофт, — който работеше в изграждания от „ИГ Фарбениндустри“ завод за изкуствен каучук.

Той беше голям специалист по производството на синтетичен каучук, от който Германия имаше такава остра нужда. Беше от необходимите на райха хора и затова се държеше съвсем независимо.

Вайс предложи на Будхофт да се разходят из парка. Малко смутен от своята разпаленост, инженерът се съгласи на драго сърце.

Тъмни редици от липи с кочани на отрязани клони, ледена кора по пътечките, тънък, жаловит месец.

Лицето на Будхофт беше почти също така бяло, както и косата му.

Той каза отчаяно на Вайс:

— Нямате представа какъв ад е в лагерите!

— Защо пък да нямам представа? — Йохан се усмихна. — Вие очевидно забравихте към коя служба се числя?

— Но вие не сте гестаповец, нали?

Вайс отговори:

— По убеждение не.

Будхофт продължи оживено:

— Имате право, между нас има гестаповци не по служба а по начин на мислене.

— Ония ли имате пред вид? — Вайс кимна към къщата.

Будхофт попита:

— Мислите ли, че нямах право, когато казах, че Освиенцим е център на търговията с роби?

— Мисля, че се лъжете.

— А защо?

— Има и други лагерни райони, с не по-малки мащаби.

— О! — радостно извика Будхофт. — Тая ваша поправка ми дава надежда, че не ме осъждате за думите ми.

— Напротив! Просто смятам, че не бяхте съвсем точен в характеристиката на града ви, на Освиенцим.

Будхофт се оплака:

— Хотелът, в който живея, е препълнен с представители на различни фирми, дошли за работна ръка. И тъй като тук съм вече почти кореняк, те се обръщат за съвети към мене. Лагерната администрация им продава хора, които са в такова състояние, че половината от тях умират по пътя. Това не представлява толкова голяма загуба, колкото известно неудобство за финансовата отчетност, документите на която трябва да се пазят в архивите на фирмата.

— И какво от това?

— Е, как така не разбирате! — разсърди се Будхофт. — Ами в счетоводните книги на стинесовци, фликовци и борзиговци ще бъдат вписани стотици хиляди трупове, за които са били дадени пари.

— А какво ви интересува това?

— Хайде де, и питате още! Клоновете на „Фарбен“ са пуснали корени тук отдавна и чиновниците на концерна в управлението по използване на работната ръка прибягнаха до специална счетоводна методика, за да се зашифрират такива загуби.

— Значи, представителите на другите фирми се грижат за етичната страна на въпроса, така ли? — попита Вайс.

— Да. И очевидно защото всичко това е престъпно и гнусно.

— Но това е утвърдено от имперското правителство, значи е законно. И както чувах, дори са определени твърди цени, за да не става спекула с хора.

— Сериозно ли говорите?

— А нима може да се отнася човек несериозно към това? — на свой ред запита Вайс. — Но аз просто констатирам, че ние, германците, узаконихме търговията с хора и това не съвпада съвсем с общочовешките закони.

— Но човечеството ни мрази! — отчаяно извика Будхофт.

— Мислите ли, че ние, германците, всички заслужаваме омраза?

— В очите на другите народи — да.

— Но ето това ваше признание показва, че има различни германци.

— Искате да кажете какъв германец съм аз?

— Вие казахте вече.

— Не съм казал всичко. — По бледите страни на Будхофт се появиха червени петна. — Сред германските работници, които ръководят военнопленниците на строителния обект, има такива, които, макар че сами могат да се намерят в положението на тия затворници, им помагат по всякакъв начин. А тия наши работници бяха подбрани и проверени от Гестапо като най-благонадеждни и предани на райха. А ето че наскоро един от тях беше наказан със смърт, задето помогнал на група затворници да избягат. И не само той им помагал. Но когато бяха заловени, бегълците не издадоха никого. Това направило много тежко впечатление на всичките ни работници.

— Защо тежко?

— И питате още! Русите са наши врагове и те можеха да кажат имената на десетки германци, за да ни отмъстят, защото всички посочени щяха да бъдат наказани със смърт. А те не казаха нито едно име. През време на бягството бяха убили пазачите и само завързали двама наши работници.

— Май че у съветските хора това се нарича чувство на пролетарска солидарност?

— Не зная как се нарича това у тях, но в резултат съществува предположението, че сред нашите работници се е появила нещо като тайна организация за помагане на русите.

— Вие ми съобщавате това като на сътрудник на Абвера ли?

— Не, съвсем не. Просто ми се стори, че вие… — Будхофт се забърка.

— Какво ви се стори? — строго попита Вайс.

— Е, просто, че не са ви много симпатични гостите на госпожа баронесата, обществото на които напуснахме.

— Лъжете се.

— Не — решително каза Будхофт, — толкова не се лъжа, че ви заявявам тук: аз симпатизирам на моите работници повече, отколкото на всички тия господа.

— Не трябва да пиете много — меко го укори Вайс. — И още повече не трябва да бъдете откровен с когото и да било в такова състояние.

— Слушайте — възторжено каза Будхофт, — да вървят по дяволите! — Той махна с ръка. — Елате сега при мене в Освиенцим. Ще ви запозная с чудни хора. Единият е учител, другият, като мене, е химик, но те, разбирате ли, са истински германци, не от кафявите.

— Има и други цветове — уклончиво забеляза Вайс.

— Например? — запита Будхофт. След това изведнъж сякаш се досети, прибави успокоително: — Но не, те съвсем не са червени. Вие какво си помислихте, че съчувствам на червените ли? Никога. Просто моите приятели се срамуват като мене от това, което се върши сега.

Вайс каза:

— Но там, където са разположени военните заводи, сега небето е опасно и да ме каните там е все едно да ме каните на гости на фронта.

Будхофт се усмихна лукаво:

— Вие забравяте, че „ИГ Фарбениндустри“ не е само представител на германската империя. Американската авиация няма да бомбардира нашите цехове. Това е все едно да бомбардира в родната си земя дюпоновските химически заводи: ударът би бил нанесен по общите капиталовложения.

— А англичаните?

— Тук в нашите предприятия работят две хиляди английски военнопленници. Гестапо организира бягството на двама англичани. Те трябва да предупредят Чърчил: та не може те да бият по своите!

— Браво!

— Да, в управлението на „Фарбен“ заседават умни глави. Ако Германия спечели войната, американските акционери ще получат честно своята част. А ако изгуби — концернът „Фарбен“ няма да бъде забравен от съдружниците си отвъд океана. За всички войната е без загуба.

— А за вас?

— За мене? — механично повтори Будхофт и рече бързо, сякаш изтрезня на чистия въздух: — Знаете ли, хайде да се върнем, нещо ми стана студено.

 

 

Баронесата играеше покер с гостите си при осветление със свещи.

Будхофт се почувства отегчен. Той стисна ръката на Вайс, повтори поканата си да му отиде на гости в Освиенцим и замина.

След известно време Вайс тръгна за „щаба Вали“, след като получи твърдото уверение на баронесата, че тя ще продължи да дава гостоприемство на пленената дъщеря на руския полковник.

В дома на баронесата имаше още един гост, който почти през цялото време мълчеше скромно и беше с най-обикновена външност. Той привличаше вниманието само с малко твърдия си изговор. Възрастен, плешив, с коремче, със старомодно дългополо сако и много широк раиран панталон, той не изваждаше пурата от устата си и явно така се наслаждаваше на пушенето, че никой не се решаваше да го отвлече от това занимание.

Вайс долови, че при някои твърде откровени изказвания на гостите си баронесата хвърляше тревожен поглед към тоя човек. Но щом той спускаше сънливо подпухналите си клепачи, тя се успокояваше, но все пак се опитваше решително да промени темата на разговорите.

Карл Будхофт каза небрежно, когато Йохан го запита за него:

— Господин Шмид е търговец от Хамбург. Но кой знае защо той се интересува особено много от новите методи за производство на синтетични материали. Не можах да задоволя любопитството му. Сътрудниците на „Фарбен“ подписват декларация, че ще пазят в най-строга тайна всички моменти, свързани с нашето производство.

— Може би той е представител на някоя конкурентна фирма.

— „Фарбен“ няма конкуренти! — твърдо рече Будхофт.

Случи се така, че същият тоя господин Шмид помоли Вайс да го закара до Варшава. Но в колата не седна до Вайс, настани се на задната седалка.

„Изглежда, че тоя човек е нерешителен“ — така сметна Вайс и се излъга.

По целия път Шмид говореше с него. Наистина разговорът беше малко първобитен. Шмид питаше, Вайс отговаряше. Въпросите се сипеха като град и се виждаше, че спътникът на Вайс бърза да си изясни колкото се може по-точно структурата на Абвера. Това беше твърде квалифицирано любопитство.

Застанал нащрек, Вайс изложи обширно и подробно пред господин Шмид схемата на нямащата нищо общо с Абвера жандармерийска служба в окупираните области. Но както изглежда, на Шмид бяха необходими за нещо и тия сведения.

Във Варшава Шмид отседна не в хотел, а в извънградската вила на голям полски земевладелец, емигрирал със семейството си в Англия. Както се изясни по-късно, роднините на земевладелеца, останали в къщата, и слугите се отнасяха извънредно внимателно към Шмид, което се стори на Вайс не съвсем обикновено.

Шмид покани Вайс да се отбие при него и пред чашка коняк започна бащински да разпитва младия човек за неговото житие-битие.

Вайс разказа накъсо най-обикновени неща и разговорът премина на военни теми.

Сякаш между другото Шмид запита как преценява Вайс неуспеха на операцията „Морски лъв“ с германски десант на английските брегове.

Вайс се изказа в тоя дух, че операцията „Морски лъв“, както изглежда, е била замислена като акт за морално въздействие върху англичаните, за да разберат грешката си. Тая грешка се състои в това, че англичаните воюват не на страната на Германия, а срещу нея.

Шмид се оживи, съгласи се с Вайс и каза, че много високопоставени лица в Англия са на същото мнение. Как можа Чърчил да постъпи така безразсъдно!

Вайс попита предпазливо: наистина ли в Англия са на такова мнение? Шмид рече с усмивка, че това е известно не само на имперското ръководство. И мисията на Хес щеше да се увенчае с успех, ако Англия притежаваше също такава мощна политическа полиция, каквато притежава Германия в лицето на Гестапо, което успя да унищожи толкова решително всички леви организации в страната.

След това Шмид каза, че съюзническите отношения между Англия и САЩ не почиват на здрава основа. Известно е например, че една американска фирма, която произвежда бомбени мерници по патенти на Цайс, отказала да снабдява с тях английския въздушен флот, като се позовала на задълженията си към Цайс.

— Ако англичаните имаха достатъчно такива мерници, бомбардирането на германските градове щеше да бъде по-ефикасно. И неслучайно — продължи Шмид — сред двете хиляди английски затворници в Освиенцим има много английски летци, свалени на германска територия. Поради техническото несъвършенство на английските мерници те хвърлят бомбите от опасен, нисък таван на летенето.

Но веднага Шмид си призна с огорчение, че и в самата Германия големите концерни потискат с властта си развитието на деловия почин у собствениците на малки предприятия, които при това положение са заплашени от разорение. Така например господин Шмид се готви да отвори кантора за различни технически консултации на дребните фирми, но още от първите стъпки той срещнал големи трудности. И причина за тия трудности е не толкова войната, когато изобретателската мисъл, естествено, се контролира от службата по безопасността, колкото грабителската дейност на най-големите концерни, които купуват патенти, нямащи пряка връзка с производството им, като по тоя начин лишават дребните фирми от правата им и спъват развитието им.

И господин Шмид изброи сломено ония патенти на германски изобретатели, които не е успял да купи: за специалния състав на ароматичното вещество, което влияе благотворно върху самочувствието и боевата способност на летците; за изработване на ламперия от тор; за правене на хляб от втасали стърготини — тоя хляб беше предназначен специално за населението в окупирана Европа; за използването на тютюневи отпадъци, преработвани в хартия за печатане на банкноти. Имало предложение да се правят подметки за ботуши от телена мрежа, покрита със смес от пресована кожа и гума. При правилна организация на производството всичко това можеше да донесе доста големи дивиденти. Но… Шмид разпери ръце, усмихна се огорчено и каза:

— Пипнаха го други, по-големи фирми. И сега усилено търся нещо ново.

Вайс каза със съжаление:

— Уви, тук с нищо не мога да ви бъда полезен. — И като отбеляза мислено особеностите на изброените от Шмид изобретения (за всичките не много отдавна бяха писали вестниците), попита съчувствено: — Очевидно, господин Шмид, вие сте положил доста много труд, само за да узнаете всичко, изброено от вас.

— Не само труд, но главно пари — тъжно закима с глава Шмид и прибави с въздишка: — Трябва да бъда щедър с компетентните хора. И представете си, всички те предпочитат английските фунтове пред райхсмарките.

— Твърда валута — каза Вайс.

— Да — съгласи се Шмид. И го посъветва: — Бих препоръчал и на вас да не я пренебрегвате, когато ви се представи възможност.

Вайс сви рамене и повтори отново:

— Уви, това е тъй далеч от моята дейност, че за съжаление… — Той помълча малко. — Впрочем, спомних си, че имам един приятел… Вие знаете, във всеки завод има специална кутия, където всеки военнослужещ може да пуска техническите си предложения. Сега в армията има много интелигентни хора, които са редници или поради расова непълноценност, или поради неблагонадеждност. Именно те правят понякога твърде ценни предложения. За това ги награждават с отпуски или с ефрейторски чинове, дори с унтерофицерски. Та така моят познат работи в отдела, където постъпват различни предложения. Може би той ще ви бъде полезен, а?

Шмид сви разочаровано рамене.

— Не съм напълно уверен, че именно това ми е нужно. Но във всеки случай ще ви бъда благодарен, ако ме запознаете със своя приятел.

— Познат — поправи го Вайс. — И то, знаете ли, доста далечен: срещахме се в казиното.

После той се сбогува с Шмид, след като получи покана да го посети.

Разбира се, Вайс не трябва да пренебрегва това познанство, защото всяко ново лице, с което му се случваше да се сближи повече или по-малко, разширяваше представата му за ония германци, които бяха нахлули в Полша за търговска плячка. Почти всеки от тях имаше връзка с военните служби и тъй като деловите операции се намираха в пряка зависимост от службите на Вермахта, можеше да стане източник на сведения за Вайс.

Но Шмид някак си не приличаше на обикновен търговец. В него имаше нещо подозрително. Голямото сънливо спокойствие, което го отличаваше от другите гости на баронесата, не отговаряше на израза на очите — напрегнати, внимателни дори тогава, когато сякаш дремеше с пура между зъбите. На масата той разреждаше ракията със сода, което германците не правят никога.

И после защо в стаята на тоя богат, както той заяви, навикнал на пътувания човек стояха съвсем нови фибърни куфари и също така нов несесер с принадлежности за бръснене и за тоалета? Сред наредените на масата и на креслото лични неща на Шмид нямаше нито едно от чужд произход. А пък богатите германци — Йохан знаеше това — винаги предпочитаха чуждестранните изделия пред родните. И Шмид, щом влязоха в стаята му, събу с голямо облекчение новите си обувки и остана само по чорапи: нямаше къщни пантофи.

Освен това, когато Шмид обличаше кабинетната пижама, Йохан забеляза силно развитите мускули на тялото му и два вдлъбнати кръгли белега, напомнящи отпечатъци от монета с назъбени краища — такива белези остават върху тялото след раняване с револвер. Върху нощното шкафче на Шмид се намираше многолампов радиоапарат, покрит с килимче, докато в генералгубернаторството още отдавна беше заповядано да се употребяват само слаби, така наречените „народни“ радиоапарати.

Йохан реши да направи справки за тоя хамбургски търговец в най-скоро време.

 

 

Лансдорф беше долетял наскоро от Берлин и сега почиваше, легнал на канапето с книга в ръце. Без да откъсва очи от страниците на книгата, той изслуша доклада на Вайс. Похвали го:

— Добре сте намислили това: да се възползвате от познанството си с баронесата, за да направите благоприятно впечатление на нашата руска агентка. Как я намирате?

Вайс отговори уклончиво, че тя се чувства доста добре.

— Питам ви, вярвате ли, че като се съгласи да работи за нас, тя се е ръководила наистина от желанието да отмъсти за репресирания си баща?

Йохан видя очите на Лансдорф. Свити като прорез на мерник, те го гледаха втренчено над страниците на книгата и при това с такъв суров израз, какъвто има човек, когато се прицелва, за да убие.

Той разбра колко е опасна сега за него най-малката преструвка. И каза решително:

— Не, не вярвам.

Лансдорф отпусна книгата. Той се усмихваше, очите му се смекчиха.

— И аз не вярвам — рече той. — И не вярвам не защото в Гестапо са могли с известни средства да й внушат тая мисъл и очевидно са й я внушили. Не й вярвам, защото напоследък посещавах третия отдел, когато разпитваха русите, които трябва да бъдат ликвидирани. И открих една твърде интересна закономерност. През време на разпитите работниците от контраразузнаването се опитваха да накарат русите да потвърдят или допълнят факти, характеризиращи едни или други отрицателни страни на живота им. И русите опровергаха тия факти, макар че следователите ги знаеха от съветския печат. А знаете ли защо отричат? Защото смятат, че не трябва да говорят с противниците за лошите страни на живота си. Това оскърбява съветското им достойнство. Та те са убедени, че всички тия отрицателни страни на живота им са само временно явление.

— Вие сте тънък психолог, господин Лансдорф.

— Не, тук не става въпрос за психология. Тая черта е характерна за представителите на младото руско поколение. Нашата агентка, както и ония, другите, ни лъже. Дори ако баща й е бил арестуван, тя е уверена, че това е съдебна грешка и нищо друго.

— Но все пак някой е виновен лично, че са го репресирали, и тя може би се ръководи от чувството на отмъщение.

— Комунистите са против терористичните акции.

— Тя не по политически причини, а по лични.

— Вие говорите глупости — отсече Лансдорф.

— Не, не са глупости — решително възрази Вайс. — Тя, е перната, недоразвита, с болезнено въображение. Изхвърли парите ми на пътя. За малко щеше да ми избяга от хотела с един хубостник. В края на краищата тя е истеричка. Но същевременно се държеше у баронесата с голямо достойнство, както е редно за дъщерята на голям военен деец.

— Това е интересно — замислено промърмори Лансдорф. — Психична неуравновесеност плюс развинтено въображение… — Попита рязко: — Знаете ли как действа върху човешкия организъм скополаминът, смесен с приспивателно?

— Ако не се лъжа, за първи път тоя препарат е бил приложен успешно върху Ван дер Любе, нали?

— Възможно е — каза Лансдорф. И прибави строго: — Но във всеки случай това не ми е известно.

— Слушам — учтиво наведе глава Вайс.

— Значи ме разбрахте, а?

— Безусловно. — И прибави огорчено: — Очевидно, не оправдах надеждите ви.

— Защо?

— Замествате ме с препарат.

— А, така — усмихна се Лансдорф. — Хайде, Йохан, наблюдавайте това момиче, както намерите за добре, а сега вървете. Искам да си почина.

За първи път Лансдорф нарече Вайс по име. Това беше приятна изненада. Да, зад това се криеше най-главното — особеното доверие на Лансдорф, което Вайс не само не беше изгубил, а още повече бе затвърдил.