Вадим Кожевников
Щит и меч (58)

58.

Поръченията, които Вайс продължаваше да получава от Густав, бяха все така незначителни. Той посрещаше хора, разпознаваше ги по най-бегли белези и ги придружаваше до посочени адреси.

Един от посрещнатите на летището се намираше в лошо състояние: както изглежда, той беше тежко ранен и бе изгубил много кръв. И макар че тоя човек молеше да го изпратят в болница, Вайс го закара безмилостно в конспиративната квартира. Тук раненият каза, че обстоятелствата са го принудили да унищожи шифрованите съобщения и помоли Вайс да го изслуша. Страхуваше се, че ще умре, преди да дойде човекът, на когото трябва да предаде сведенията.

Колкото и да беше съблазнително да изслуша ранения, Вайс отказа категорично и си отиде. Когато Густав лично долетя с мотоциклет при оставения сам умиращ човек, той беше починал вече.

Густав се разяри, нарече Вайс глупак без мозък и забълва заплахи. Но се овладя бързо и макар и да не се извини, беше принуден да признае, че Вайс е постъпил така, както се полагаше по инструкцията.

На другия ден, очевидно след като беше докладвано за поведението на Вайс на някое по-горно лице, Густав каза:

— Петер, вие заслужихте доверие със своята дисциплинираност. И изхождайки от това, в определени изключителни случаи ви се разрешава да приемате пакети или да получавате устни сведения. Но повтарям — само в извънредни случаи като тоя печален инцидент.

 

 

Още на следната неделя Хайнрих накара Вайс да отидат на гости у семейство Румпф.

Йохан нямаше никакво желание да се излага на ново изпитание. И все пак отстъпи пред Хайнрих, като се надяваше, че скоро ще намери повод да напусне обществото, ако види, че е безсмислено да стои повече.

Семейство Румпф посрещна младите хора така сърдечно, като че двамата са били вече днес тук, а после са излезли да се поразходят и сега са се върнали.

По всичко се чувстваше, че тук обичат Хайнрих, смятат го нещо като член на семейството.

И веднага Вайс трябваше да смъкне от себе си неестествената непристъпност, щом Шарлоте Румпф, високо стройно момиче в простичка басмена рокля, му подаде ръка и каза сърдечно:

— Можете да не си казвате името. Вие сте Йохан! Почти такава представа имах за вас.

Тъмносивите любознателни очи на момичето бяха чудно лишени от блясък и затова, дори когато се усмихваше, умореното лице със строги черти запазваше малко печален израз.

Шарлоте не даде възможност на Йохан да отговори и помоли:

— Само моля ви се, не се преструвайте, че сте учуден. Хайнрих ми е разказвал за вас.

Хайнрих сметна за нужно да се намеси и обясни:

— Само онова, което трябва да знае едно момиче за непознат на него интересен млад човек.

— Хайнрих, не бива — смути се Йохан.

В тоя миг в стаята влезе стремително мургава брюнетка в нещо яркооранжево и всичко наоколо помръкна от тоя крещящ цвят. Със светнали черни очи тя каза небрежно на Йохан:

— Каролине фон Вирт. — Ласкаво сложи ръка върху рамото на Хайнрих и го погледна внимателно. — За вас клюкарстват, че сте започнали да отдавате всичките си сили на службата. И сега мога да потвърдя това.

— Какви основания имате за това?

— И питате още! Най-после вие поискахте да се видите с мене.

— Само по заповед на сърцето.

— Но миналия път така се интересувахте от работата ми на „Беркаерщрасе“, че не можех да не помисля: най-много ви интересувам като ваша колежка.

Хайнрих се смути, помъчи се да избегне погледа на Вайс и обясни:

— Просто ме интересуваше доколко сте станала сериозна, след като започнахте да служите там.

— Представете си, не повече от вас.

Хайнрих се обърна към Вайс и съобщи:

— Каролине знае съвършено няколко чужди езика, впрочем, тя е съвършена и във всички други отношения.

Вайс знаеше вече, че на „Беркаерщрасе“ се помещаваше само един отдел на тайната служба — отделът на връзките с чужбина. Той ръководеше операциите в чужбина и анализираше постъпващите от там материали.

По-късно узна, че Каролине, дъщеря на починал през 1935 година дипломат, е прекарала почти целия си живот в чужбина. Когато баща й умрял, министерството на външните работи се опитвало да я привлече на работа в разузнавателния си отдел, но тя отказала решително. А за да избегне мобилизирането на трудовия фронт, постъпила в Шести отдел на СД като стенографка и там скоро станала преводачка. Най-добрата препоръка била, че по-големият й брат, наскоро загинал на фронта, бил завършил университета през 1933 година заедно с Валтер Шеленберг.

Най-напред Вайс се обезпокои от енергичната решителност, с която Хайнрих организира за него това запознаване, но скоро, щом излязоха с момичетата да се поразходят из гората, всички съмнения изчезнаха. Хайнрих се увлече толкова от разговора с Каролине, че дори не помисли как ще се отнесе Вайс към срещата с нея.

Но ако узнае за това запознаване, Густав ще сметне за подозрително може би, че Вайс се аклиматизира вече твърде бързо в Берлин. Ето защо Йохан реши да се държи за всеки случай малко по-далече от Каролине, за да не й даде повод да говори на някого за новото си познанство.

Шарлоте долови загрижения израз в очите на Вайс и попита:

— Отегчително ли ви е с мене? — И сякаш сама се съгласи със себе си: — Разбира се, аз съм много скучна и някак си несъвременна. Много мои приятелки постъпиха в спомагателните женски поделения, а аз отидох в завода, там отбивам трудовата си повинност. Живея в казарма и само в неделя си идвам у дома.

— Но все пак и вие сте постъпила патриотично — равнодушно рече Вайс.

— Не, просто тъй ми се прииска. Татко беше инженер в тоя завод, но от тридесет и трета година не работи никъде, пенсионира се поради сърдечно заболяване.

— Вашият баща има много бодър вид — механично каза Вайс. — Никой няма да каже, че е болен.

Шарлоте го погледна разтревожено. Побърза да го увери:

— Не, не, той е много болен.

И изведнъж Йохан се досети. Тридесет и трета година — годината, когато фашистите дойдоха на власт. Не, всичко тук не е така просто. И също така бързо като Шарлоте каза:

— Наистина хората с болно сърце често имат великолепен вид.

Шарлоте кимна, усмихна се благодарно и запита:

— Интересно ли ви е бъбренето ми?

— Разбира се — отговори Вайс, — много!

— Понякога ми се струва — печално рече тя, — че живея някакъв чуден, двоен живот. И знаете ли, не е толкова страшно в цеха, макар че работата е изтощителна и много жени стават инвалиди и заболяват от неизлечими болести. Най-страшното след това е в казармата. Там мъжете идват като в… е, сам знаете къде. И има жени, на които всичко е безразлично. Те така се напиват — ужасно…

А някои майки пращат децата си в казармата, защото няма къде да ги дяват. — Помълча и прибави: — Но защо членовете на националсоциалистическата партия са освободени от всичко това и не търпят лишенията, от които страда целият народ? Смятате ли, че това е правилно?

— Аз съм отскоро в Берлин — опита се да не отговори направо Вайс.

— Забравих, та вие сте служил в генералгубернаторството. Хитлер казваше, че генералгубернаторството е резерват за поляците, голям лагер. Там наистина ли е ужасно?

— Зависи за кого.

— Интересува ме не как сте живял там, а как умъртвяват там хората?

— Нима във вашия завод не работят военнопленници?

— Разсипват ги от бой, а мнозина умират от естествена смърт, от изтощение. Понякога ме е срам, че съм германка! — огорчено каза Шарлоте. — И знаете ли какво си мисля? Ако русите победят, те ще започнат да се отнасят с нас също така, както ние се отнасяме с тях. Доктор Гьобелс твърди през цялото време, че русите ще ни отмъщават с жестокост за жестокостта. Уморих се от дългите му речи.

— И все пак сте съгласна с онова, което казва?

— А нима не е така?

— Моята служба ми налагаше да се запознавам с принципите на болшевиките — рече Вайс. — Те се различават основно от принципите, които провъзгласява фюрерът, и аз мисля, че русите ще се държат не така, както сме предполагали. — И сметна за нужно да прибави: — Ето защо Съветският съюз е и главен противник на Третата империя. И не само външен противник, като съюзниците му, но и политически.

— Чудно — бавно и провлечено заговори Шарлоте, — зная, че сте офицер от СД, но кой знае защо не ме е страх от вас. А вие, струва ми се, се боите от мене и затова говорите така предпазливо и отговаряте така уклончиво на въпросите ми.

— Знаете ли — с нарочно лекомислен тон каза Вайс, — предпочитам да не говоря с момичета за политика.

— Добре. Поговорете с мене, за каквото обикновено говорите с момичета. — И Шарлоте заповяда нетърпеливо: — Хайде, слушам ви.

Вайс се забърка и наведе очи.

— Може би не ви се харесвам, а?

Вайс си призна честно:

— О, какво говорите, дори много ми харесвате!

— А с какво именно? — настоя тя.

— С това, че сте такава, каквато сте.

— А каква?

— Е, стори ми се, че отдавна ви познавам.

— От думите на Хайнрих?

— Не, той не ми е говорил никога за вас.

— Обикновено мъжете говорят за момичетата. Какво ще кажете на Хайнрих за мене? Хайде, бъдете смел!

— Че сте феята на грюневалдската гора.

— Чудно — замислено рече Шарлоте, — но вие ставате така неестествен, когато говорите баналности.

— Укор ли е това?

— А вие обидихте ли се? Нима бихте искал да бъдете като всички?

Вайс намери бързо изход и каза със съжаление:

— Аз съм отскоро в Берлин и, разбира се, ми липсва умение да се държа в общество.

— Бяхте ли вече в берлинската зоологическа градина? Не? Изгубил сте. Трябваше да започнете именно от нея: там щяхте да намерите много поучителни неща.

— При клетките с папагалите?

— Във всеки случай не при клетките с хищниците. — Шарлоте се усмихна: — Повярвайте, говоря така само защото зная, че сте по-добър, отколкото искате да се покажете.

Вайс съвсем не искаше да направи такова впечатление на това смело момиче, което се изказваше рязко. Това беше опасно. И макар че му беше приятно да слуша думите на Шарлоте, той нямаше право да рискува повече. Кой знае колко далеч може да отиде душевната проницателност на Шарлоте. Ето защо той попита, за да промени темата на разговора:

— Май че Хайнрих е увлечен сериозно в госпожица Каролине, а?

— Просто тя е хубава. Нима не забелязахте?

— Да, разбира се, хубава е — съгласи се Вайс.

— За мъжа е също така естествено да ухажва хубаво момиче — наставнически забеляза Шарлоте, — както за офицера да се грижи за честта на мундира си.

Отначало Вайс се безпокоеше малко от тъй явно преувеличеното, настойчиво внимание на Хайнрих към сътрудничката на политическата тайна служба в Шести отдел на СД, но сега съвсем се успокои. Той разбра от думите на Шарлоте, че дружбата на Хайнрих с хубавата Каролине фон Вирт не може да събуди подозрения у никого.

Пое свежия, сякаш стерилно чист въздух. Озърна се.

В тоя извънградски район от богати къщи и вили нямаше общи противосамолетни скривалища — само частни, у най-богатите. Да се копаят ровове в гората беше забранено, а пък дребните собственици не се решаваха да развалят своите малки участъци.

Обикновено съюзниците бомбардираха гъсто населените работнически райони на Берлин. Така беше и тоя път. И макар че Берлин лежи на ниска плоскост, димовете и пожарите сякаш издигаха нагоре огнените му, конвулсивно поклащащи се очертания.

Глухите удари на бомбите долитаха тука като звуци на гигантска трамбовка.

Всички мълчаха. Никой не се докосна до яденето.

Като потриваше изпъкналото си оголено чело, господин Румпф рече полугласно, без да се обръща към никого:

— Чудно, защо само Америка и Англия поеха изпълнението на тия наказателни мерки спрямо германското население, а съветската авиация не участва в тях?

— Очевидно защото русите нямат достатъчно самолети — изказа предположение Каролине.

— Райхсмаршал Гьоринг твърди обратното. Русите преместили авиационните си заводи на изток, в недосегаеми за нашите бомбардировачи райони. — Румпф погледна изпод вежди Вайс. — На времето това беше неочаквана новост за Канарис.

Вайс разпери мълчаливо ръце.

— Ако бях на мястото на американците и англичаните, щях да доставя на русите самолети за далечно действие — рече Каролине.

— Защо всъщност? — попита Вайс.

— За да ни бомбардират руски летци и за да мразим още повече русите! — гневно извика Каролине. — Смятам, че това щеше да бъде от интерес за самите съюзници.

Вайс процеди с лениво безразличие:

— Не би трябвало да се говори така откровено за това, от което са загрижени нашите шефове на „Беркаерщрасе“.

Лицето на Каролине доби виновен израз. Тя сви зиморничаво рамене и промърмори смутено:

— Извинете, не предполагах, че сте толкова добре осведомен.

Вайс й се усмихна успокоително и каза спокойно:

— Всъщност тук няма никаква тайна. Нима можеше да бъде другояче?

Пурпурното небе над Берлин продължаваше да бучи, сякаш го пробиваха с гигантски свредели. Студените сини остриета на прожекторите разсичаха облаците и веднага ги пробождаха червените линии на зенитните снаряди. Избухванията на бомбите приличаха на подземни трусове.

Каролине наведе бледото си лице към Вайс и прошепна:

— Понякога ми се струва, че съюзниците не желаят поражението на Германия, а с тия нападения само се откупват от русите. И тогава ги оправдавам.

— Умна сте! — усмихна се Вайс. — Разбира се, да се убива мирното население е по-лесно и по-безопасно, отколкото да се открие втори фронт срещу нас.

Насърчена от Вайс, Каролине прибави също така шепнешком:

— Още повече, че те избягват грижливо да разрушават големите индустриални обекти.

— Е, това е съмнително!

— Така ли мислите? — Каролине се усмихна подигравателно. — А защо тогава тяхното разузнаване не се опита нито веднъж да установи координатните точки за нападение на военните заводи?

— Мисля, че тук има заслуга нашето контраразузнаване.

— А руските агенти правят това!

— Но вие сама казахте, че руската авиация не участвува в такива нападения.

— В такива да, но по избрани цели те бият с точност, която навява най-неприятни мисли.

— Какви?

— Ах, не разбирате! — разсърди се Каролине. — Дори в това русите влагат пропаганда и внушават на населението лъжливи представи за себе си.

— Вие мислите, че русите действат така прозорливо?

— По-прозорливо, отколкото техните съюзници. И ние трябва да помогнем на съюзниците им да разберат това.

— Как?

— Ако ние, германците, съумеем да се издигнем над жертвите, които ни нанасят бомбардировките, и намерим начин да внушим на съюзниците на русите, че в края на краищата русите ще ги излъжат, може би техните съюзници ще станат наши съюзници.

— Вие сте права — съгласи се Вайс. — Но изглежда, че русите са верни на задълженията си към съюзниците повече, отколкото съюзниците на задълженията си към русите.

Каролине обяви разпалено:

— Аз вярвам в нашия гений. И ония от нас, които имат силно въображение и опит, ще могат да представят на съюзниците на русите документално потвърждение, че русите ги лъжат, а на русите — също такива документи за съюзниците им.

— Да — живо рече Вайс. — Не се съмнявам, че на „Беркаерщрасе“ има хора, които не само мислят като нас, но и разполагат със съответни технически съоръжения, за да осъществят тоя план. — И се похвали: — В „щаба Вали“ имаме чудни майстори: те изработват безукорно всякакви фалшиви документи. Но знаете, по неизвестни причини нашите агенти предпочитаха все пак истинските: те са по-сигурни.

Като изпращаше гостите до автомобила, Шарлоте попита Йохан:

— Нима ви занимава дрънкането на Каролине? Дори не очаквах, че работата ще сложи толкова неприятен отпечатък върху нея.

— Просто тя се разнервничи — каза Вайс.

— Да — каза Шарлоте, — и аз също. Тия бомбардировки скоро ще направят всички ни луди. — Запита тихо: — Ще дойдете ли пак някой ден? — Прибави смутено, като гледаше въпросително ласкаво Йохан с тъжните си тъмносиви очи: — Сега, когато влязохте в кръга на нашите познати, можете да идвате у дома сам, без Хайнрих, ако той бъде зает.

Йохан кимна, седна в колата и се озърна. Шарлоте стоеше край ниската, изплетена от клони градинска вратичка, вдигнала ръка в прощален поздрав.

Преди да сподели с Хайнрих впечатленията си за семейство Румпф, Йохан започна да му излага дълго и подробно правилата и тактиката, които сега Хайнрих трябва да следва.

Внезапно Хайнрих прекъсна Йохан:

— А ти знаеш ли, че бащата на Каролине е умрял съвсем не от болест, а е бил отровен?

— От кого?

— Зная само, че са го отровили.

— Увлечен ли си в нея?

— Приближавам се до това състояние — измърмори Хайнрих. — Не мога да се спра.

— Виждаш ли — рече Вайс, — аз например не смятах и не смятам главно, решаващо за тебе, че баща ти е бил убит от фашистите.

— От чичо ми!

— От фашистите — настойчиво повтори Вайс. — Главното и решаващото за тебе беше друго. Ти се убеди, разбра, че не можеш да вървиш с ония, които сега държат в ръцете си властта над германския народ.

— Господи! — извика Хайнрих. — Той пак философства!

Вайс сякаш не чу насмешливото провикване на Хайнрих и продължи спокойно, разсъдливо:

— А Каролине, ако тя узнае например, че баща й е бил убит по нареждане на някое определено лице, може би ще пламне от омраза към тоя човек. Но не към нацисткия строй.

— Уверен ли си в това? — прекъсна го Хайнрих.

— Само градя предположение.

— Значи, трябва да си заповядам: „Стой!“? Ами ако това увлечение излезе полезно?

— Бих предпочел други методи.

— А ако забравя вашата повече от чудна етика, тогава какво ще стане? — попита Хайнрих.

— Работата не е в етиката. Ти трябваше да забележиш как неудържимо дрънкаше Каролине, когато започна да нервничи, уплашена от бомбардировката. Така несдържана поради прекалената си нервност тя може да бъде и при други обстоятелства и това няма да мине незабелязано. Значи, колкото по-настрана се държиш от нея, толкова по-добре е за нас двамата — по-разумно и по-безопасно.

— Но все пак дрънкането й представлява интерес за тебе, забелязах това по лицето ти.

— Тя говореше само за неща, които и без това са известни от други източници.

— Е, добре, възможно е да съм се излъгал, ти си прав. Но аз бях достатъчно наблюдателен да установя и нещо друго. Както изглежда, Шарлоте ти направи впечатление, нали?

Йохан кимна мълчаливо, без да обръща глава.

— Добре де, не отвръщай страхливия си поглед. Ще бъда по-великодушен от тебе. Моля, срещайте се, колкото искате! Шарлоте е добро момиче.

Йохан каза печално:

— Точно така, толкова е добра, че ме е страх да не би разсъжденията й да й напакостят. Не може ли някак да се предупреди?

— Ами вземи да я предупредиш, но не денем, а на луна, в грюневалдския тайнствен горски гъсталак.

— Не виждам тук повод за шеги — тихо рече Йохан. — Но сам разбираш, че не мога да я предупреждавам за нищо. И дори може би няма да се срещна вече с нея.

— Сериозно ли говориш?

Йохан кимна отново.

— Е — каза Хайнрих, — смятай, че ние с тебе сме понесли еднакви загуби.

— Струва ми се, че Шарлоте е много добро момиче — повтори Вайс.

— Е да, искаш да кажеш с това, че си изгубил повече от мене. Но възможно е. Каролине е наистина твърде хубава и едва ли има у нея нещо друго ценно, освен хубостта й. Може би си прав. И ти си по-нещастен от мене. Приеми съболезнованията ми!

 

 

След излизане от частта всеки беше длъжен да осведомява Густав къде и с кого е прекарал времето. Но не се искаше писмен доклад. Осведомяването имаше вид на ленив разговор между равни.

Още след първото посещение у Шварцкопфови Вайс с твърдо достойнство и решително даде на Густав да разбере, че не може да се надява на никакви сведения за тях.

— Очевидно, Вили Шварцкопф ви е много симпатичен? — иронично забеляза Густав.

— Не е там работата — сериозно каза Вайс. — Когато Вили прояви интерес към моя начин на живот, аз му отговорих също така, както сега отговорих на вас.

— Вие сте толкова предпазлив!

— Да — рече Вайс. — Така е. Аз държа много на дружбата с Хайнрих Шварцкопф. Много съм му задължен.

— Е, няма що — провлече Густав, — имате право, това е наистина слабост. Но тоя недостатък не е толкова разпространен между ония, които ни служат, че съм готов да се примиря с него.

— Благодаря ви — каза Вайс.

Посещението на Йохан у семейство Румпф не заинтересува Густав. Още повече, че Вайс характеризира Шарлоте като типична възпитаница на „Хитлеровата младеж“, фанатичка, за която работата в завода е само начин да изрази страстната си преданост към фюрера.

Но той говори за Каролине фон Вирт с такъв пламенен възторг, че Густав беше принуден да запита дали Вайс не се е влюбил в нея от пръв поглед, а после, сякаш между другото, забеляза:

— Е, няма какво, желая ви приятни свиждания. Кога смятате да се срещнете отново с нея?

— Не се реших да я помоля за това — наведе очи Вайс.

— Защо?

— Ето за това бих искал да се посъветвам с вас — с искрено чистосърдечие в гласа рече Вайс. — Разбира се, тя е хубаво момиче, от добро семейство, но е живяла дълго с баща си в чужбина и аз не забелязах голям патриотизъм у нея.

— Не забелязахте? — учуди се Густав. — В такъв случай ви поздравявам? Значи, тя се е увлякла толкова във вас, че е забравила за политиката.

— Толкова добре ли я познавате?

Густав не отговори на тоя въпрос и го посъветва:

— Във всеки случай не забравяйте: хубостта може да бъде за жената също такова оръжие, както умът за мъжа. А едното и другото са еднакво необходими в арсенала на тайните служби.

— Вие ми предлагате да я привлека ли? — попита Вайс.

Густав се усмихна снизходително.

— Предлагам ви да помислите над думите ми.

— Струва ми се, че ви разбрах — промърмори Вайс.

— Отлично. А какво заключение извадихте за себе си?

— Своевременно вие ще ми кажете дали ще трябва да подновя познанството си с Каролине фон Вирт или не.

— Умен човек сте, Петер — каза Густав.

Не всички сътрудници от специалната група офицери за свръзка при Валтер Шеленберг се намираха постоянно в прикритите с люлякови храсти вили. Някои от тях живееха у дома си, а тука идваха само за да получат задача. Те бяха хора, добре известни в берлинското общество. Всички бяха от почтени семейства и имаха осигурено материално положение.

Един от тях, Хуго Лемберг, син на известен берлински адвокат, юрист по образование и летец по военна професия, привлече вниманието на Вайс.

Тоя млад човек с вид на спортист се държеше много независимо и се изказваше рязко и решително. Веднъж той попита Вайс:

— Вие сте работил в Абвера и сте се занимавал с руските въпроси. Кажете, как смятате, допускат ли те мисълта, че са възможни някакви сепаративни преговори с Германия?

— Не — отговори Вайс.

— А че Русия може да бъде победена от нас?

— Не — повтори Вайс.

— Е, а ония, които работят с нас?

— Обикновено те са отпадъци.

— Значи, вие смятате, че подривната работа вътре в Русия е безперспективна?

— Ние имахме отделни сполучливи операции, например…

— Разбрах ви — прекъсна го Хуго. Предложи на Вайс цигара и замислено се обви в дим. — Оттук може да се стигне до едно заключение: за да можем да спечелим войната на Изток, трябва колкото се може по-рано и по-успешно да я загубим на Запад. И някои мислят, че е по-добре да направим отстъпки на нашите предимно военни противници на Запад, отколкото да бъдем победени от нашите военно-политически врагове на Изток.

— Аз съм уверен в крайната победа на великия райх — каза Вайс.

— И аз също — рече Хуго. — Но пътищата към победата са различни.

Веднъж Хуго покани Вайс у дома си. Разкошната къща на семейство Лемберг се намираше близо до Ванзее, в района Далем. И тук Вайс срещна неочаквано ротмистър Герд. Но като видя Вайс, той не се учуди никак: очевидно знаеше предварително за тая среща.

Обядваха на огромната остъклена тераса, подът на която беше покрит с груби каменни плочи. Разговорът през време на обеда беше съвсем отвлечен. След това се изкачиха в кабинета на Хуговия баща. Като видя на библиотечните рафтове много от последните броеве на периодичния съветски печат, Вайс не сметна за нужно да скрие учудването си.

Хуго обясни:

— По поръка на някои влиятелни лица баща ми се нагърби да анализира политико-психологическото състояние на съветското общество.

— Баща ви знае ли руски език? — попита Вайс.

— Не, но баща ми има помощници, които го знаят съвършено — отговори Хуго.

— Господин Вайс също има такива познания — напомни Герд.

— Приятно ми е да се убедя не толкова в лингвистичните познания на моя гост — каза Хуго, — колкото в смелите му и правилни характеристики на политико-моралното състояние на русите. — Обърна се към Йохан: — Това ви прави чест. — И наведе леко глава с грижливо прокаран път в късата, гладко сресана коса.

Като покани Вайс и Герд да седнат в креслата и сам се настани край кръглата масичка за пушене, Хуго запита:

— Кажете как смятате, има ли разлика в степента на виновност между предателство към империята и предателство към райха?

— Аз не съм юрист и за съжаление не мога да схвана такива тънкости — отвърна Вайс.

— Е, добре — съгласи се Хуго. — Ще имате още време да обмислите моя въпрос. Но аз го зададох с определена цел, за да разберете, че райхът е безсмъртен и всеки от нас, който навреди с каквото и да е делото на райха, заслужава смърт.

— Несъмнено! — разпалено извика Вайс.

— Отлично! — каза Хуго. — Сега ще ви помоля да внимавате много. Вие, може би, ще имате случаи да срещате и да придружавате чужденци, които са противници на фюрера, неприятели на Германия. Ако във ваше присъствие те си позволят да се изкажат критично за фюрера, как ще постъпите?

Вайс отговори убедено:

— Ако срещите с такива хора влизат в служебните ми задължения, аз ще се държа съобразно с напътствията, които ще получа.

Герд не издържа, прекъсна Вайс и със самодоволно тържество заяви на Хуго:

— Убедихте ли се сега? Аз ви говорих! Той има чудно развито чувство да разбира мястото си. — Обърна се към Вайс и рече, сякаш се извиняваше: — Вие, надявам се, не се обидихте, нали? Правотата е висш наш повелител! — Помоли Хуго: — Ще ми позволите ли да направя някои разяснения? — Герд притвори очи, скръсти ръце на корема си и замънка: — Виждате ли, всички ние, несъмнено, обожествяваме еднакво фюрера. И неговото величие е толкова безкрайно и съвършено, че не може да се разбере дори от най-бележитите представители на другите народи.

— По-накратко! — нетърпеливо каза Хуго.

— С една дума, ето какво искам да кажа: безсмъртието на фюрера е въплътено в нашата велика германска империя и грижата за нейното запазване е служене на фюрера. Но Хитлер е само име. А фюрерът е духът на Германия. Затова, ако придружаваното от вас лице се интересува дали в името на нашата велика империя германският народ ще може, да кажем и без Хитлер, да изпълни успешно историческата си мисия, желателно е да приведете достатъчно убедителни доводи за потвърждение на това.

— Щом ми заповядат — рече Вайс.

— И не забравяйте да охарактеризирате болшевишкото единодушие на русите също тъй определено, както направихте това неотдавна в разговора с мене — прибави Хуго.

— Надявам се — каза Вайс, — че за всичко това ще се спомене при инструктирането ми.