Вадим Кожевников
Щит и меч (20)

20.

Небето потъмня, покри се с редки облачета, но бледата му светлина като преди осветяваше ясно всяко възвишение. Беше тихо, сънливо, мрачно и тъжно. Тревата се вледени в студената роса.

Йохан разгледа внимателно блатото. По-безопасно е да се отиде до танка не по права линия, а на зигзаг: от една вдлъбнатина до друга, от купчина до купчина, от възвишение до възвишение. Отбеляза и запомни ориентирите, за да не изгуби посоката.

Щом мина окопа на бойното охранение, той запълзя, и сякаш не към танка, а настрана от него. Принуждаваше се да почива често, да пълзи бавно, извивайки се като влечуго, да се забива в земята и да си трие лицето в тревата. Заповядваше си да се страхува от най-слабото пращене на клонче, от едва чутото звънтене на желязо, от всяко шумолене, да спира дъха си, както не прави дори най-последният страхливец, когато, страхът му вземе ума. Но именно умът повеляваше на Йохан да се държи така, както се държи човек, който се страхува страшно от смъртта. Йохан също се страхуваше, но се страхуваше не от смъртта: страхуваше се да не би да загуби живота, който не му принадлежи. Изпитваше чувството, като че ли излага на смъртна опасност не себе си, а най-скъп нему човек, животът на който е несравнимо по-значителен, по-важен от неговия. И ето тоя много необходим човек, чийто живот е предопределен за големи дела, той излага на опасност и за това отговаря пред всички, на които животът на този човек е по-скъп от техния. Те го бяха доверили на Йохан Вайс, а той не оправда това голямо доверие. И той трепереше за непокътнатостта на този човек и правеше всичко, за да го спаси, да го опази от огромната опасност, на която го излага Йохан Вайс.

Той пълзеше много бавно, безсрамно страхливо, внимателно, като избираше предпазливо и най-малките прикрития. И навярно на офицерите омръзна да го следят в рогатката, а Щайнглиц почувства дори нещо като срам: какъв страхливец излезе прехваленият му шофьор! Разбира се, на тях им омръзна да следят в рогатката Вайс, който пълзеше като сива мокрица, тоя страхливец, който позореше мундира на германския войник. И добре стана, някак си е по-леко, когато не те наблюдават.

Йохан погледна светещите стрелки на часовника си. Излиза, че само малко повече от два часа се влачи упорито и бавно по блатото, спира безкрайно дълго и отново пълзи в тишината, във влагата, в калта. И тогава се чу изстрел, първият изстрел и Йохан усети с цялото си тяло как в земята се удари куршумът на съветски снайпер. А след това започна ловът за Вайс. Засега стреляше един снайпер, германците мълчаха, но когато се разнесоха къси картечни редове, на тях сякаш без желание те отговориха с безприцелни дълги редове, а после решително се обади минохвъргачка — една, втора.

Като събираше вече последните си сили, Йохан се промъкваше със зигзагообразни отскоци все по-близо и по-близо до танка. И колкото по-късо ставаше разстоянието до него, толкова по-дълги ставаха редовете на съветската картечница. Младият човек видя как точно до лицето му сякаш премина върволица от полски мишки — тоя ред се изсипа край главата му. Той замря, после започна да притичва, после пак запълзя: скок надясно, скок наляво, два скока наляво, един напред. Ако го ранят, само да не е в главата, да не е в сърцето. Тогава все пак ще допълзи и ще успее да извърши онова, което трябваше да извърши.

И ето Йохан лежи под защитата на танка.

Мирише на метал. На няколко места зеят оръфани дупки, които издават кисел и остър мирис на изгорял барут.

Предният люк е открит и от него виси неподвижно тяло. С един скок Йохан се намери в люка, картечният ред удари напразно по бронята, сякаш хвърлиха шепа камъчета, но преди да успее да помисли за това, парна го болка: един куршум беше пробил крака му.

Йохан не искаше да си губи времето — и после ще успее да си събуе ботуша, да си превърже раната. Вмъкна мъртвия танкист в люка, бързо, прегледа джобовете му. Няма пакет. Край управляващото рамо стоеше сгърчен още един танкист — мъртъв, облян в кръв. Като си светеше в мрака със запалката, Йохан изследва и неговите джобове. Нищо, никакви книжа. Може би в кончова? Той се наведе и изведнъж едно желязо се плъзна по главата му и се стовари върху рамото му.

Йохан постъпи така, както го бяха учили да постъпва в такива случаи. Той не скочи, макар че инстинктът заповядва на човека да посреща опасността прав, а ловко падна по гръб, сви крака, притисна ги до тялото си, за да защити корема и гърдите, след това изведнъж ги изправи и с огромна сила нанесе удар с тях.

Болката в ключицата и в ранения крак го хвърли за миг сякаш в черна яма. Той се съвзе от новата болка: някой, навярно останалият жив танкист, удряше главата му в стоманения под и се опитваше да го удуши с плъзгавите си от кръв ръце.

Йохан блъсна от себе си ръката му, улови го под мишницата и рязко се обърна, като се мъчеше да извие ръката от ставата. Сега той лежеше върху танкиста, но се задъхваше, не можеше да промълви нито дума и почиваше, за да поеме дъх, за да каже нещо. След това извика настойчиво, заповеднически:

— Разбери! Аз съм свой! — Въздъхна и каза: — А сега слушай! — И започна да изговаря ясно, сякаш диктуваше: — На двадесет километра от Кулички, на северозапад, е Виселки, база за гориво. — Каза повелително: — Повтори! Хайде, повтори ти казват. И запомни! Сега къде е пакетът? Нали има пакет?

Танкистът посегна към пистолета си.

Йохан каза бързо:

— Недей. Ще дойде фашистки танк. Разбра ли? Танк. Трябва да се унищожи пакетът.

Танкистът свали пистолета.

— Кой си ти?

Йохан подаде запалката си:

— Изгори го.

Танкистът се измъкна изпод Йохан. Без да изпуска пистолета, той извади пакета, щракна запалката, доближи пламъка до пакета и попита:

— А кой ще съобщи за базата?

— Ти!

— Значи, ще се върна обратно, при своите?

Йохан кимна.

— А защо не с пакета?

— Може да не стигнеш, да те убият, и пакетът ще остане при тебе. Разбра ли?

Танкистът помълча, после промълви:

— У мене има и карта с нашите огневи позиции и минното поле. Да я изгоря ли?

— Дай я тук.

Танкистът насочи пистолета.

— А друга карта има ли? — запита Йохан.

— Каква?

— Също такава, само че чиста.

— Да речем.

Йохан изкриви устни, може би от болка, а може би се усмихваше, и попита:

— Не се ли сещаш? Ща набележим лъжливи полета и огневи позиции там, където няма, и ще подхвърлим картата.

— Но кой си ти?

— Дай картите! — каза настойчиво Йохан. — Нали имаш пистолет!

Танкистът подаде планшета.

Йохан изтри ръцете си.

— Свети! — заповяда той.

След това разстла двете карти и започна да нанася бележки върху чистата.

Танкистът спусна пистолета и заследи работата му. Одобри:

— Чудесно става! — И попита отново: — Но кой си ти?

Йохан изгори едната карта, а другата сложи на планшета и рече на танкиста, като показа с очи трупа:

— Окачи планшета на него!

Танкистът изпълни заповедта му.

— А сега, другарю — гласът на Йохан трепна, — сбогом.

Танкистът се приближи до люка. Йохан го спря.

— Вземи го и него.

— Но той е мъртъв.

— Влачи го сто метра, а после го остави — германците ще го приберат. Така картата ще стигне по-убедително до тях.

— А ти? — попита танкистът.

— Какво аз?

— А ти какво ще правиш?

Йохан се понадигна, опипа се.

— Нищо, все някак ще запълзя.

— Сега слушай мене — каза танкистът. — Аз ще запълзя, ти след мене и стреляй подире ми с шмайзера. Картинката ще стане ясна. Може би ще се срещнем пак. — И танкистът повтори отново: — Значи, не искаш да ми кажеш кой си ти?

— Не че не искам, а не мога. Разбра ли?

— Е, няма що, другарю, дай си ръката тогава! — И танкистът подаде своята.

Излезе от люка, изтегли тялото на загиналия си другар и запълзя, като го мъкнеше на гръб.

След няколко минути Йохан го последва. Прицели се внимателно с шмайзера и започна да пуска малко по-надясно чести редове, успя дори да хвърли граната отстрани. А после германците откриха огън — силен, намесиха се минохвъргачните батареи, наблизо избухна мина, горещ и някак си тежък въздух подхвърли Йохан, запокити го и заедно с нетърпимата болка нахлу парлив, лепкав мрак. Очевидно, почти загуби съзнание, но все пак допълзя до танка и се укри под неговата защита.