Вадим Кожевников
Щит и меч (5)

5.

Призори пристигнаха в Лодз.

Най-старите полски земи, люлката на полската държава — Познанското войводство, Силезия, Кучвия и част от Мазовия — бяха включени от хитлеристите в Третата империя. Лодз бе причислен от фашистите към германските градове.

На останалите полски земи беше създадена временна резервация за поляци, тъй нареченото генералгубернаторство, което трябваше да доставя на Германия селскостопански продукти и работна сила.

Лодз — Лицманщад — Фатерланд^[1].

Това трябваше да разбере всеки германски репатриант.

Това е вече райх. И тук всичко славянско е осъдено на изгонване, на унищожение, на смърт.

Във влажната сиво-синкава мъгла се движеха като сенки силуети на хора. На перона се строиха носачите. Зад всеки от тях стоеше един цивилен. Репатриантите бяха придружени до общежитието край площада на гарата и им бе заповядано да не излизат. На следния ден започнаха да ги викат подред в централния пункт за преселване на германците — Айнвандерерцентралщеле.

От чиновниците на централния пункт за преселването зависеше съдбата на репатриантите: едни по фермите, други по заводите в промишлените райони на Германия. Тук представителите на тайните фашистки служби посрещаха старите си агенти като Папке и завербуваха нови — ония, които биха могли да бъдат подходящи за тая служба.

Като се обличаше грижливо преди посещението в централния пункт, Вайс възпроизвеждаше почти механично в паметта си:

„Чиршски Карл, оберщурмбанфюрер от SS, бивш сътрудник на дрезденското СД^[2], заместник-началник на преселническия отдел на Главното управление на имперската сигурност (РСХА). В Лодз ръководи преселването на германците от прибалтийските и другите държави. Отличителни белези: тридесет и шест години, висок, слаб.“

„Зандербергер, тридесет и осем години, щандартенфюрер на SS, началник на преселническия отдел на Главното управление на имперската сигурност, живее постоянно в Берлин, в Лодз идва понякога.“

„Редер Ролф, тридесет и пет години, щурмбанфюрер на SS. Среден ръст, рус, нормално телосложение, кръгло лице, сътрудник на СД по проверяване на германците, които се преселват в Германия от другите страни.“

От това мислено пътуване по досиетата едва ли имаше сега практическа нужда, но такава гимнастика на паметта се равняваше на утринна умствена „ведрина“, която освобождава главата от всякакви странични мисли, не само уморителни, но и безполезни в дадената обстановка.

Като предполагаше, че разпитът може да се превърне в опасен двубой, Йохан се отдаде принудително, докато позволяваше времето, на пълна умствена почивка.

 

 

Доктор Редер Ролф се беше отпуснал в креслото. Черната есесовска куртка бе разкопчана. Бялата колосана риза прилепваше плътно към изпъкналото му коремче. Той разглеждаше току-що полираните си от маникюристката нокти и, без да погледне Вайс, направи лениво движение с ръка.

Йохан седна.

— Е, какво ще кажете?

— Дойдох да дам живота си за делото на моя фюрер.

Редер вдигна ръка без желание:

— Хайл! — Приближи купчината въпросници и заповяда: — Идете в другата стая и попълнете!

Вайс взе един въпросник, стана и когато се обърна, почувства внезапно с гърба си, с темето си устремения в него остър поглед на Редер. Той страшно желаеше да се обърне, за да срещне тоя пронизващ поглед. Знаеше, че Хитлер вярваше в хипнотичната сила на погледа си. И съратниците на Хитлер възприемаха маниера на фюрера, като също така си внушаваха, че имат хипнотична сила. Йохан искаше да изпита дали може с голямото спокойствие на погледа си да потуши настойчивото намерение на Редер да чете чужди мисли. Но веднага потисна в себе си това безполезно желание, излезе полека и притвори тихо вратата след себе си.

Въпросниците съдържаха въпроси, на които вече много пъти бе отговарял при заниманията: с какво се потвърждава германският произход, мотивите за заминаването в Германия — всичко това беше отдавна, точно подготвено.

И сега той се стремеше само да попълни въпросника за толкова време, колкото е необходимо на човек, който не е подготвен за въпросите, който обмисля отговорите. След това предаде въпросника на чиновника и зачака в салона, като предполагаше, че сега Редер ще се залови по-сериозно с него. Трябваше да чака дълго. И когато най-после го извикаха, остана учуден от въпроса на Редер:

— А, още ли сте тук?

— Господин щурмбанфюрер — твърдо каза Вайс, — бих бил щастлив, ако ми отделите няколко минути.

Редер се намръщи, лицето му доби подозрителен израз.

— Бих искал да ви помоля за съвет — късо обясни Вайс. — За високото ви положение в райха ми говори господин крайслайтерът Функ, у когото работих като шофьор.

Едрото лице на Редер се разля в самодоволна усмивка.

Йохан продължи със скромно наведени очи:

— Както ви е известно от въпросника ми…

— Да, там всичко е наред — небрежно подхвърли Редер.

— Господин Функ беше доволен от работата ми. Но аз съм ерген. И господин Функ казваше, че не е солидно да бъдеш ерген на моята възраст. Няма ли да попречи това да си намеря тук добро място?

Редер се облегна назад в креслото и се разсмя високо. Опънатият му корем подскачаше.

— Ама че си прост! — заповтаря Редер, като се задавяше от смях. — Я го виж, той има нужда от благословията на щурмбанфюрера.

Влезе един чиновник. Редер кимна към Вайс.

— Той ме моли да му намеря мома, за да почне веднага да плоди войници за фюрера, а самият той да изкръшка от военната служба. Ама че хитрец! — И махна с ръка към вратата.

Вайс се поклони виновно и смутено и излезе. След няколко минути чиновникът му предаде засмяно документите и внушително забеляза:

— Ти не си от умниците, но това не е толкова страшно, ако умееш да караш кола. Достатъчно е добра препоръка и може би ще се намери за тебе място в нашия гараж. Презимето ми е Шулц.

— Слушам, господин Шулц! Много съм ви признателен.

Като се върна в общежитието, Вайс узна с радост, че един разносвач му донесъл бележка от Хайнрих. След проверката репатриантите получиха разрешение да излизат из града. Вайс се упъти към адреса, посочен в бележката.

Хайнрих заемаше стаи в един от най-хубавите хотели. Той не беше сам: оберщурмбанфюрерът Вили Шварцкопф, както бе обещал, посрещна племенника си и в същия ден се готвеше да замине заедно с него за Берлин с лека кола.

Хайнрих представи Вайс на чичо си. Вили Шварцкопф не подаде ръка на Йохан и кимна небрежно глава с черна къдрица, сресана към веждата като на Хитлер. Над дебелите му устни стърчаха също хитлеровски мустаци. Беше дебел, с повехнало лице, с торбички под очите, едната му буза потрепваше нервно.

На кръглата масичка, освен обикновения хотелски телефон, лежаха в кожени кутии два армейски телефонни апарата, дебелите шнурове на които се виеха по пода.

Хайнрих съобщи на Вайс, че заминава за Берлин и че може би няма да се видят повече. После каза покровителствено:

— Като помня как услужваше на баща ми… Ако имаш нужда от нещо… — и въпросително погледна чичо си.

— Да — каза оберщурмбанфюрерът, като вадеше някакви книжа от чантата си, на чиято ключалка имаше верижка със стоманена гривна, — може да му се дадат пари.

Йохан се засегна силно от пренебрежително снизходителния тон на Хайнрих, от лекотата, с която неотдавнашният му приятел се разделя с него. Той разбра, че безвъзвратно се рушат надеждите, възлагани на дружбата с Хайнрих, на възможността да използва Вили Шварцкопф, а пък той се надяваше на това, и не само той.

Вайс засия и каза с искрена благодарност:

— Много съм ви признателен, господин Шварцкопф, и на вас също, господин оберщурмбанфюрер. Но ако сте така добри, имам една малка молба — тракна токовете си и наведе глава пред Вили Шварцкопф. Прибави с умолителна усмивка: — Имам възможност да получа място в гаража на Айнвандерерцентралщеле-то. Една ваша доброжелателна дума би могла да има решително значение за кариерата ми.

Вили Шварцкопф вдигна вежди и запита малко тъпо:

— Искаш да служиш там като шофьор?

Вайс още веднъж наведе почтително глава.

Вили Шварцкопф вдигна телефонната слушалка, поиска номера и каза:

— Говори оберщурмбанфюрерът Шварцкопф. — Погледна въпросително племенника си: — Как се казва? — Повтори в слушалката: — Йохан Вайс. Той ще работи у вас като шофьор. Да. Не. Само като шофьор. — Остави слушалката и погледна часовника.

Вайс разбра, поблагодари и на чичото, и на племенника. При вратата Хайнрих мушна в джоба му плик с пари, стисна леко ръката му и му пожела успех. Вратата се хлопна.

Ето че се свърши с Хайнрих и всичко излезе безплодно — всичко, за което се изразходваха толкова душевни сили, с което се свързваха толкова далечни планове. Има ли тук вина самият Вайс? И каква е тя? Не отгатна душевната закоравялост на Хайнрих, не беше достатъчно упорит, достатъчно настойчив, за да заеме място на негов любим довереник? Не оцени както трябва влиянието на Функ, после на Вили Шварцкопф? Мислеше, че събуждащите се симпатии към фашизма няма да потушат толкова бързо младежката буйност на Хайнрих, неговата наглед искрена привързаност към другаря си?

Вайс разбираше, че допусна не само служебна грешка, която може би ще се отрази на цялата операция, но че човешки сгреши и тая грешка ще остави следа в душата му. Въпреки всичко Хайнрих му се харесваше със своята искреност, с доверчивото си отнасяне към хората, макар че тая доверчивост се подчиняваше лесно на всяка груба воля отвън. Повишаването на чувствата у него лесно се заменяше с потиснатост, кротостта се превръщаше в нахалство, той се разкайваше, мъчеше се, презираше се искрено за лошите постъпки, луташе се, като търсеше цел в живота. Ето именно тая буйност, обърканост, недоволството от себе си се струваха на Йохан човешки ценни у Хайнрих и той се радваше, когато виждаше, че предпазливото му влияние се проявява понякога в постъпките и мислите на Хайнрих. Това привързваше Йохан към младия Шварцкопф и от обект, на който Вайс залагаше, Хайнрих се превръщаше някак си постепенно в негов спътник. С него, разбира се, не можеше да споделя съкровени мисли, но можеше поне да не изпитва чувството на самота.

И ето че рухна всичко, което Йохан подготвяше бавно и търпеливо, което беше главното в разработката на плана му.

На следната сутрин Йохан отиде отново в централния преселнически пункт.

Шулц го посрещна с одобрително подсмиване.

— А ти не си бил такъв глупак, за какъвто те сметна господин щурмбанфюрерът — каза той, като потупа Йохан по рамото. — Излиза, че се познаваш с оберщурмбанфюрера Шварцкопф, а?

— Какво говорите — учуди се Вайс, — откъде мога да се познавам с такова лице! Но аз работих у брат му, Рудолф Шварцкопф, и синът на господин Шварцкопф ме препоръча на господин оберщурмбанфюрера.

— Добре — благосклонно каза Шулц. — Ще заповядам да те вземат в гаража ни. Но на кого дължиш това? Надявам се, че никога няма да забравиш, нали?

— Изцяло съм на заповедите ви. — Вайс скочи, тракна токове и застана по войнишки.

В тоя ден Вайс премина процедурата по постъпване на служба в Айнвандерерцентралщеле.

 

 

Йохан получи стая в жилището на госпожа Дитмар, и то не скъпо. Навярно хазайката бе подкупена от кротостта, с която той прие задължителното правило:

— Никакви жени!

Йохан наведе очи и се смути така целомъдрено, че хазайката, госпожа Дитмар, се смили и обясни милостиво:

— Във всеки случай не в къщата ми.

Йохан промърмори смутено:

— Аз съм млад, мадам, и не се готвя да се женя.

— Трябва сам да разтребвате стаята си!

— Госпожа Дитмар, покойната ми леля ми възлагаше да се грижа за къщата и настина… Вие ще се убедите…

— Защо леля?

— Аз съм сирак, мадам.

— О! — съчувствено извика госпожа Дитмар. — Горкото момче! — И като се разчувства, предложи на Йохан кафе в малката кухня, която светеше от такава чистота, каквато има само в операционна зала.

Ниска, пълна, с кръгло лице, повехнали сини облещени очи и скръбни бръчици в ъглите на устата, госпожа Дитмар беше запазила въпреки възрастта си черти на някогашна миловидност. Но по дрехите, по обноските и по израза на лицето й можеше да се заключи, че отдавна се е примирила с мисълта, че вече времето й е минало.

През време на кафето в порив на внезапна симпатия, присъща на самотните хора, уморени от самотата си, тя стана откровена и започна да разказва за себе си.

Госпожа Анел Дитмар била от стар германски род, потомците на който след време се разорили и били принудени да търсят щастие в чужбина. Покойните й родители прекарали целия си живот в Полша. На шестнадесет години Анел се омъжила за инженер Йоахим Дитмар, който бил с петнадесет години по-стар от нея. Инженерът не бил ловък и не му вървяло. Тия недостатъци се увеличавали от прекалено голямата му честност, за която много пъти трябвало да се излага на обвинения в нечестност от страна на собствениците на фирмата. Умрял от сърдечен удар след една от обидите, която му нанесъл инспекторът на фирмата — той го нарекъл тъпак и глупак.

С една дума госпожа Дитмар останала вдовица. Синът й Фридрих, се записал в Берлинския университет, където се проявили блестящите му способности по математика.

Но докато бащата се държал настрана от политиката, синът се отдавал страстно на нея. Той се прекланял пред Хитлер, влязъл в организацията на хитлеровата младеж и станал неин функционер.

Госпожа Дитмар, която отдавна осъдила негодността на съпруга си, мечтаела, че нейният Фридрих ще подкрепи честта на семейството, ще заеме достойно място в обществото и ще се грижи предано за майка си на старини. Тя се отказвала от всичко, за да му даде възможност да получи образование. И ето. За цяла година Фридрих й изпратил само две поздравителни картички: едната за Великден, другата за Коледа.

Почти всичко това госпожа Дитмар разказа на Йохан още първата вечер, защото се почувства разположена към самотния и скромен момък, който й напомняше с нещо сина й, когато той беше още момче, ходеше на училище, обичаше нежно майка си и предпочиташе нейното общество пред компанията на връстниците си.

Йохан разбра: госпожа Дитмар жадува тайно да играе при него ролята на майка и по такъв начин да утоли до известна степен тъгата по сина си. Тя каза, че би била щастлива, ако Йохан се съгласи в неделните дни да я придружава на утринните богослужения в черквата, както едно време правел нейният Фридрих. По природа тя беше добра, мека и отзивчива жена.

Ако би искал да избере предварително за Вайс най-удобно жилище, дори толкова изтъкнат и опитен специалист като Бруно едва ли би могъл да намери нещо по-добро от къщата на госпожа Дитмар.

И така в лицето на госпожа Дитмар Йохан намери хазайка, каквато мъчно можеше да предвиди дори в най-далновидните си планове. Нейното душевно разположение към него ще го защити от самотата, а житейският опит и осведомеността й за живота в града ще му помогнат да не си съставя повърхностно мнение за заобикалящите го тук хора.

В гаража, където на другия ден Йохан пристигна половин час преди започването на работния ден, го посрещнаха с явна враждебност. Скоро той се досети за причините й.

Нахбарнфюрерът Папке изпълни обещанието си. Яви се в есесовски мундир при ефрейтора Келер, началник на гаража, и макар че имаше вече нареждане от Шулц да назначат Вайс на служба, той от своя страна даде същата заповед.

Шофьорите, механиците, шлосерите и миячите на коли отбягваха Йохан, но се държаха при това с почтителна предпазливост — така, както според тях би трябвало да се държат с протежето на гестаповски сътрудник, което тук, в гаража, ще изпълнява навярно функциите на таен доносник.

Вайс реши, че заблудата на колегите му е добре дошла за него: изолацията ще го отърве от излишни разпитвания и от натрапничава дружба — едва ли някой ще поиска да общува с такъв съмнителен тип, какъвто беше той в техните очи.

Вайс получи новичка високоосна чехословашка „Татра“, която имаше мотор с въздушно охлаждане — кола, пригодена за армейските нужди, със специални приспособления в предната и задната част на тялото за поставяне на картечница.

Макар че от колата вече беше махната фабричната смазка, Вайс почисти отново частите. Навремето той беше преминал курс на обучаване по всички марки коли, произвеждани в Германия, но тогава никой не предполагаше, че Германия ще завладее Чехословакия и че ще стане нужда да работи на чехословашки коли; ето защо Йохан трябваше да напрегне цялата си техническа съобразителност, за да овладее с чест татрата след пробното излизане. И, разбира се, в началото допусна някои грешки.

Гаражът си имаше свои неписани правила.

Никой германски шофьор не сядаше край кормилото със същото работно облекло, с което приготвяше колата за излизане.

Никой, когато се намираше в гаража, не употребяваше своя комплект от инструменти — вземаше гаражния, макар че той беше много по-лош. В тоалетната стая на дървени ролки висеше кърпа за бърсане. Всички се изтриваха с нея през работния ден, но когато се стягаха да си отиват у дома, всеки изваждаше своя собствена кърпа от шкафчето си.

Ако се обръщаш към някого за съвет или за помощ, трябва да го почерпиш с цигара, а ако си му отнел повече време — да му дадеш цялото пакетче.

Някои шофьори не смятаха за срамно да крадат бензин, цената на който беше баснословна, и да го продават на „черната борса“, но ако забравиш в гаража запалка или нещо друго, на следния ден изгубеното ще лежи на масата в пропуска.

Пръв трябва да поздравяваш само ефрейтора Келер и механика на гаража, шофьорите — по избор, но шлосерите и миячите на колите са длъжни първи да поздравяват шофьорите, особено ония, които возят началници.

Вилхелм Брудер — шофьор на щурмбанфюрера Редер — беше по-значителна фигура от Келер и на него му се покланяха учтиво всички без изключение, а той невинаги намираше за нужно да отговаря.

Макар че с това усили още повече враждебността на колегите към себе си, Йохан успяваше преди другите да щракне запалката си, докато Брудер още вадеше цигарите си от джоба.

При все че Йохан не беше личен шофьор на някой от началниците и значи нямаше покровител, сянката на Папке му служеше за прикритие от възможни спречквания с колегите му.

Засега пътуванията на Вайс се ограничаваха само в районите на града и той возеше главно незначителни служители в централния пункт по преселването на германците, на които Келер очевидно бе казал, че пред тоя шофьор не трябва да приказват много. И пред тия хора Йохан се стремеше да се покаже от най-добрата страна: отваряше учтиво вратичката, помагаше в носенето на куфарите и питаше пътника с каква бързина да кара. Но когато някой приказлив пътник се опитваше да влезе в разговор с него, дори на патриотични теми, той избягваше разговорите, като се извиняваше учтиво с уставните правила. Щом получи първата заплата, покани в ресторант Брудер, Келер и водача на полутоварния брониран автомобил Карл Цимерман, който заемаше особено положение в гаража, тъй като никой не знаеше в кое ведомство служи.

Йохан забеляза, че куртката на Цимерман от двете страни на корема е издута от два пистолета, а в кабината на колата му е закрепена бомба на специална дръжка и виси кожен клуп с шмайзер в него. Никой в гаража нямаше право да се допира до колата на Цимерман — той я приготвяше сам и нареждането за тръгване му се донасяше обикновено от един мотоциклетист. Всеки път, щом получеше нареждане за пътуване, Цимерман се разписваше в заповедта и я връщаше на мотоциклетиста.

Йохан реши: най-добре ще бъде да не поръчва нищо в ресторанта, а да предложи скромно на гостите да си избират, каквото желаят.

За да подчертае, че тук се смята за най-главният, и за да даде на другите да почувстват това, Цимерман каза високо, като погледна самодоволно Келер:

— Не се страхувай, дори ако се напиеш и те задържи патрулът, аз ще им кажа такова нещо, че те ще те поздравяват като генерал. — И намигна на Йохан.

Цимерман, Келер и Брудер излязоха майстори в безплатното пиене. Бирата с ракия — това беше само аперитив. Йохан разбираше, че трима такива различни мъже, събрали се за първи път заедно, няма да бъдат откровени един с друг, колкото и да са пияни. Наивно би било да се мисли, че ракията ще развърже езиците им. И не на това се надяваше Вайс. Той знаеше: прието е новакът да почерпи другарите си — той просто следваше традициите.

Йохан не се беше напивал никога досега, а когато трябваше да пие, умееше да се контролира. И сега сякаш отстрана следеше с любопитство всички стадии на собственото си опиване. Заедно с опиването у него настъпи някаква чудна лекота. Той каза толкова приятни неща на другарите си по пиене, че към края на вечерта те започнаха искрено да изпитват приятелски чувства към него.

Госпожа Дитмар се огорчи много, когато отключи вратата на Йохан и надуши мирис на спиртни напитки. Каза, че се смята един вид майка на Йохан и не може да си прости, задето не му предложила да покани гостите си у дома: ами че в нейния дом тя никога не би му позволила да пие ракия. Беше толкова развълнувана, толкова огорчена от всичко станало, че цяла нощ държа на главата си студен компрес и вземаше капки за сърцето. На сутринта Йохан й поиска извинение с такава искреност и чистосърдечност, с каквито от много месеци насам не се беше обръщал към никого.