Вадим Кожевников
Щит и меч (27)

27.

Щайнглиц се отнесе съчувствено към мотивите, с които Вайс обясни закъснението си.

— Да имаш постоянна любовница е по-хигиенично, отколкото всеки път да тичаш при нова уличница.

— Но аз съм влюбен истински, господин майор.

— Сантименталността е наша национална ахилесова пета.

Лансдорф остана доволен от покупките, но не призна причината на закъснението за уважителна.

— Мъжете са измислили жената, за да оправдават глупостите си.

Лансдорф рече наставнически:

— Ние имаме нужда от мълчаливи и решителни хора, които в самота умеят да се задоволяват с незабележима дейност и да бъдат постоянни.

Йохан живо се съгласи:

— О, тия чудесни мисли на Фридрих Ницше отговарят най-много и на моя идеал.

А сам си помисли: „Това хвана добре място! Браво, че го запомних! Не вярвах, че ще свърши работа, а ето на — свърши.“

Кокалестото лице на Лансдорф сякаш стана още по-твърдо. Той се приближи до Вайс и го огледа така, като че искаше да премери нещо на него.

— Обичате ли го?

— Той прибави пипер в нашата кръв!

— Какво? Повторете! — Лансдорф вдигна сухия си пръст. — Отлично! Безгранична способност към властолюбие и също толкова безгранична способност към подчинение и послушание — в това е мощта на германския народ.

Вайс тракна токове, вдигна брадичката си и попита угоднически:

— Какви ще бъдат по-нататъшните ви заповеди, господин Лансдорф?

Той не успя да доложи на Дитрих за причините на закъснението, защото през това време капитанът се беше скарал с шофьора си — миловиден момък с прищевно безволни устни, а сега се бе помирил с него и не му беше до Вайс. Курт, шофьорът на Дитрих, събираше багажа на капитана и капитанът му помагаше суетливо, очевидно много доволен, че са се помирили. На Вайс каза да се приготви за пътуване, с тях ще дойде и Курт: той, Дитрих, не може да понася самотата.

Валеше дъжд, смесен със сняг. Щом стигнеше до земята, снегът се топеше. И всичко беше кално. И небето с кални ниски облаци, и земята с кални локви, и разкисналото се от кал шосе, и калната вода в рекичките, и стъклата на автомобила, изцапани с кал.

Дитрих седна до шофьора, а Вайс се разположи свободно на задната седалка. Светлината едва проникваше в колата през напръсканите с кал стъкла. Мрачно, кара на сън. Вайс дремеше и мислеше за далечни спомени.

Асфалтът свърши, те излязоха на междуселски път, колата започна да се мята от една страна на друга, на няколко пъти затъна в дълбоки локви. Йохан предложи на Курт да го смени на кормилото. И когато Курт се премести на задната седалка, заедно с него се прехвърли там и Дитрих.

Ниска, гъста мъгла лежеше в долината. Йохан включи светлината, но по фаровете се полепи влажната пяна на мъглата и нищо не можеше да я пробие. Йохан караше колата сякаш с пипане, наложи се да отвори вратата, да се наведе навън и, хванал с една ръка вратата, с другата да върти кормилото. След това пътят пое нагоре, започнаха гори — черни, мокри, миришещи на изба. Под дърветата, като бяла плесен, лежеше тънък пласт сняг.

Йохан си спомни как веднъж в също такова време ходи със своя курс от института на съботник^[1] в един совхоз. Това се наричаше само така — „съботник“, всъщност той продължи две седмици. Студентите копаеха картофи на нивите в речното разливище, превърнато в блато от червеникава, дъждовна и студена есен.

Алиса Босоногова, най-хубавото момиче в института, затова смело навлякла нашата кацавейка^[2] и панталоните на баща си, каза веднъж:

— Хайде, мерзавецо, изпрати прелестното момиче до къщи, направи си това удоволствие.

И през целия път тя се шегуваше и подиграваше със Саша. А когато стигнаха входа на сградата, уплашено се озърна, вдигна лицето си и рече умолително:

— Целуни ме, Саша. — И прибави жално: — Може по устните.

И Саша се допря несръчно до несръчните й устни. А след това тя свали ръцете си от шията му, отпусна ги виновно и въздъхна:

— Слушай, няма да правим вече това.

— Никога ли? — попита Саша.

Алиса го погледна ясно и твърдо, но гласът й затрепери, когато каза:

— Изобщо, ако искаш, мога да се омъжа за тебе. — Вдигна очи, като пресмяташе нещо. — На втори септември хиляда деветстотин четиридесет и втора година. — И обясни: — Това е рожденият ми ден — първо.

— А кое е второто?

— Ами трябва ми време, за да се убедя в любовта си.

— Добре, ще запиша датата, за да не забравя — пошегува се Саша, като се престори, че взема за шега думите на Алиса.

Той не можеше да постъпи другояче, макар че разбра, почувства колко е сериозно всичко това за нея. Да, по-право казано, на него самият не му беше до шеги. Но по онова време той беше записан вече в специалната школа и учеше там, без да оставя засега института и без да знае каква участ го чака. И не знаеше дали има право да свързва някого, дори Алиса, с тая своя неизвестна му участ.

Алиса извади бележника си от чантата си и заповяда:

— Запиши!

Саша разбра по гласа й, че тя няма да му прости никога тази шега. И макар че му беше много тежко, той продължи играта, с весел вид записа датата в бележника и се подписа под нея.

Алиса откъсна със замах това листче, накъса го и хвърли късчетата в локвата.

— Край! — каза тя гордо и разгневено. — Край! — И си отиде.

И вече никога те не се видяха така, двамата. А след това за нея, както и за другите, той замина за север.