Вадим Кожевников
Щит и меч (55)

55.

Както винаги след сполучливо проведена операция Зубов се залови особено усърдно със служебните работи. Тоя път му възложиха да ръководи строителството на складовете за пазене на метални отпадъци.

В същност можеше да не се строят складове, а да се използват долепените до железопътната линия рампи, като се подсилят основите им. Но Зубов подкрепи проекта на архитекта Рудолф Залцман, представител на фирмата „Круп“ и племенник на един от директорите й. Залцман имаше извънредно голямо желание да издигне монументални сгради с мавзолейни покриви и строга внушителност в стила на Третата империя. И така беше решено, а за това беше необходимо много време, допълнителна работна сила и ценни строителни материали.

Канцеларията на Зубов се намираше в мотриса и той пътуваше свободно по строителните обекти, като се караше на подчинените си за най-малкия пропуск.

Демонстрираше крайна взискателност към качеството на изпълнението и принуждаваше подчинените си да преправят вече наполовина готовата работа, като твърдеше, че става въпрос за германския технически престиж.

Беше толкова зает, че едва на следната вечер след операцията Йохан успя да се види с него.

Както вече много пъти след успешни акции, Зубов доложи на Вайс за тая отлично изпълнена бойна операция с изискан лаконизъм, който граничеше със самохвалство. Искаше му се много Йохан сам да го разпита подробно.

Но Йохан, сякаш да си отмъсти за това нескривано тържество на Зубов, прие тоя повече от кратък доклад като нещо съвсем обикновено и не зададе никакви въпроси по него. Само запита делово дали Шварцкопф може да се срещне с освободените германци и дали тая среща може да повлияе на Хайнрих в нужната насока.

Зубов се обиди:

— Излиза, че тия германци ти бяха необходими само като събеседници за твоя есесовец?

Йохан отговори сдържано:

— Ако Хайнрих Шварцкопф тръгне с нас, смятай, че това е най-доброто, което сме извършили тук.

Зубов се усмихна недоверчиво. Помисли и все пак обеща да уреди всичко, но поиска няколко дни за подготовка. Главната трудност, както обясни той, беше не да се уреди срещата, а да се изясни допълнително подходящи ли са тия германци за разговор с Шварцкопф или не.

Но Вайс разпита особено подробно Зубов как е изпълнил задачата си Ярослав Чижевски. И излезе, че тук съвсем не всичко е наред.

Чижевски се свързал с групата полски патриоти, предал им материалите, които безспорно показват, че господин Душкевич е отдавнашен провокатор. И цялата група се разпръснала, хората преминали в дълбока нелегалност. Но покушението срещу Шварцкопф не е отменено, само е отложено. Значи, животът на Хайнрих все още е в опасност. И виновен за това е Йохан, тъй като не сметна за нужно да разкаже своевременно това на Зубов.

Сега Зубов обеща на Йохан да направи всичко, за да отклони опасността от Хайнрих. Той видя как се безпокои Йохан за живота на Шварцкопф и неволно почувства ревност.

Преди да се разделят, Зубов посъветва Вайс да заведе Шварцкопф някъде за няколко дни, докато Чижевски влезе отново във връзка с полската група.

Това допадаше напълно на Йохан, още повече, че трябваше да изпълни отдавнашната поръчка на доктор Фон Клуге. Освен това не можеше да се пренебрегнат командировъчните документи, които даваха съществени привилегии. Командировката даваше също така възможност да се разкрие пред Хайнрих още една страна на подлата търговия с роби, от която не само ръководството на SS, но и германските индустриалци и имперските чиновници извличаха доста големи доходи.

Хайнрих се съгласи да придружава Вайс веднага, дори без да се заинтересува от целта на служебната му командировка. Йохан реши да не казва засега тая цел, още повече, че Вили Шварцкопф беше поръчал на Хайнрих да провери доколко успешно лагерната администрация изпълнява поверителната заповед да се разработи проектът за методичната инструкция за ония есесовци, които, ако се появи такава нужда, трябва да се оприличат на затворници и да се загубят всред тях.

Това, което видяха в концлагерите, подейства така на Хайнрих, че Вайс започна да се страхува да не би в пристъп на отчаяние да свърши със себе си или изведнъж да започне да стреля в упор с пистолета придружаващите ги из лагера представители на охраната и администрацията.

Изходът беше един: отивайки в следващия по ред концлагер, Вайс караше сега Хайнрих да остава в хотела, където той се напиваше обикновено сам до загубване на съзнание.

Но какво можеше да направи Вайс — трябваше да свърши всичко, свързано с командировката и с евакуацията на децата, които трябваше да се предадат на роднините им, той беше използвал специалните си пълномощия и бе включил в списъците на евакуираните от лагера много от ония, които можеха още да се спасят.

Вайс съобщи вече на Зубов да обедини хората си с полските партизани и да бъде готов да нападне охраната на ешелона, в който ще откарат децата. Тия деца бяха включени от Вайс в отделна, по-голяма група.

Само след като изпрати зашифровано съобщение на Зубов къде ще бъде влаковият състав и кога ще почнат да товарят децата в него, Вайс можа да сметне задачата си за завършена. Още повече, че под формата на законспириране на цялото това есесовско търговско предприятие той успя да постигне децата да не бъдат придружавани от специална въоръжена охрана. Грижата за тях беше възложена тоя път на жените от лагерното ръководство, макар че, трябва да се отбележи, много от тия дами не отстъпваха на мъжете си по жестокост и умение да си служат с камшика и пистолета.

Преди заминаването си Вайс се отби за Хайнрих в хотела и го завари страшно отчаян. Той заяви: или Вайс ще му помогне да пречука всички тия гадове, които измъчват децата, или той сам ще извърши това. Ако пък Йохан се опита да му попречи, той ще го застреля.

— Добре — каза Вайс, — ще ти помогна. Но най-напред по-добре помогни да спасим децата.

— Как?! — завика Хайнрих. — Как?

— Ти имаш на разположение още няколко дни. Само не трябва да се разпалваш. Аз разполагам със сведения за полските нелегални. Свържи се с тях. Ще те науча как да направиш това.

— А ти?

— Аз не участвам в такива опасни авантюри. Моля, благодаря — студено рече Вайс. — Не искам да ме обесят в Гестапо.

— Страхливец!

— Да — потвърди Вайс. — И не крия това от тебе.

— А какво ми говореше по-рано? В какво ме убеждаваше?

— Виждаш ли — разсъдливо каза Йохан, — едно е да се отнасяш критично към онова, което става наоколо, а друго е да се решиш на открита борба, тоест да се присъединиш към ония, срещу които воюваме.

— Значи, такъв си ти!

Вайс сви рамене. Сега нямаше сили за друг разговор. Беше измъчен, изтощен от непреодолима, заслепяваща омраза. Изнемогна страшно при тия пътувания из лагерите и му се струваше, че всеки миг самообладанието ще го напусне.

Малките затворници — юноши и деца — бяха изгубили в лагерите представата за другия свят, нямащ нищо общо с тоя, в който живееха.

Те бяха свикнали със своята обреченост. Знаеха кога и кого от тях ще поведат или закарат с количка в „санитарния блок“ — така наричаха тук газовата камера с плътни стени без прозорци и полегат под, покрит с ламарина.

По-рано, когато нямаше газова камера и крематориум, затворниците биваха разстрелвани в сряда и петък. През тия дни децата се опитваха да се крият и възрастните им помагаха в това. А сега, когато муфелните пещи на крематориума работят непрекъснато, денонощно, не могат да се скрият от тях. И децата не се крият.

Веднъж седмично се подбират за изпращане в „санитарния блок“ най-малко двадесет деца — най-напред болните, после извънредно изтощените, а ако болните и изтощените не стигат за комплекта — ония, на чиито гърди е пришито жълто парцалче, знаят, че е дошъл техният ред. Знаят много време преди тоя ден. По-големите деца обясняват на по-малките, че всичко това не трае дълго и не боли толкова — по-малко боли, например, отколкото когато ти вземат кръв. Трябва малко да потърпиш и после вече не е страшно, защото няма да има нищо — нито лагер, нито глад, нито усукан от телефонна жица камшик. Нищо.

В лагера децата говореха помежду си на чудна смесица от езици и никой не ги разбираше, освен те самите.

— Господин офицер — обърна се умолително към Вайс едно скелетче, високо метър, с изтощено лице на възрастен и огромни, детски ясни очи, — не ме изпращайте днес в газовата камера. — И обеща: — Аз мога да дам още кръв. — Обясни делово: — Миналия път кръвта не потече. А откъде мога да имам кръв, щом плъховете ми изядоха дажбата?

Момче ли беше или момиче — Йохан не успя да определи. Единственият признак, по който можеше да се различат децата от другите затворници, беше малкият им ръст, а лицата на всички тук бяха еднакви — старчески, изсъхнали, неподвижни като гипсови маски от мъртъвци.

Той прибра пистолета от Хайнрих, за да не свърши със себе си или да не застреля още първия есесовец, който пожелае да го посети от учтивост. И когато излизаше, заключваше го в стаята, с ракията. Все по това време получи чрез връзката шифровано съобщение от Баришев.

Баришев казваше прозорливо за главното:

Все сам. Все пак и там има хора. Намери ги, убеди ги. Хайнрих Шварцкопф? Откъсни го от Вили. Рудолф не поиска да бъде с тях. Убиха го. Ако отиде по-далече от баща си, синът ще направи там много повече, отколкото можеш ти. Това ще бъде най-доброто, което ще извършиш.

Значи, на всяка цена Вайс трябва да направи Хайнрих свой сподвижник.

Беше известно, че провалът на зимната кампания и отказът на Рузвелт и Чърчил да приемат тайното предложение на германските дипломати за сключване на сепаративен мир и започване на съвместни действия срещу СССР предизвикаха у някои видни дейци на райха недоволство от Хитлер. Тия недоволни смятаха, че за всичко е виновен Хитлер и ако той бъде отстранен, съюзниците на СССР ще се съгласят да подновят преговорите с фашистка Германия.

Не се ли обяснява омразата на Хайнрих към Хитлер с това обстоятелство? А стремежът му към самоубийство можеше да се обясни с това, че някъде е казал непредпазливо за омразата си към Хитлер и сега се страхува от отплата.

Колкото и да беше измъчен душевно от наскоро преживяното, Вайс не се довери на интуицията си, последва твърдо създалия се навик и грижливо разчлени и провери всичко, което се отнасяше до Хайнрих.

Той знаеше, че в Германия има напълно уредени „възпитателни институти“, в които след експертизата, извършвана от пратеници на расовия отдел, и медицинския преглед се докарват от окупираните страни малолетни деца за „германизиране“. Децата са възпитавани да презират народа си, та по-късно, като използват националните си особености, да могат да проникнат във всички области на дейността му.

В тия училища умъртвяват душите на децата, подготвят от тях врагове на народите, чиято кръв течеше в жилите им. Тия човешки „фалшификати“ трябва да служат на същите подривни цели, както и фалшивата валута на много страни, произвеждана под надзора на SS в строго поверителния блок на лагера Равенсбрюк.

Веднъж Вайс попита бегло Хайнрих дали не е чул за тия детски училища.

— Е, и какво, нима може да бъде другояче? — разсеяно отговори Хайнрих. — Ако в германските училища се учат деца от чужд произход, те усвояват, естествено, обичаите и културата на ония, които ги учат.

— За да станат шпиони, диверсанти!

— Но ти, струва ми се, учиш бащите им на същото, нали? — подигравателно забеляза Хайнрих.

 

 

Ако Йохан можеше заедно със Зубов да участва в спасяването на децата, когато ги закарваха до железопътния ешелон, това би облекчило до известна степен душата му. Но също като миналия път той си забрани да участва в тая операция, лиши се от възможността дори за късо време да захвърли външността на Вайс.

Тая зима, като научиха че във Варшава е пристигнал ешелон с полуоблечени, дълго време оставени без вода и храна, съвсем малки две-тригодишни еврейчета, полските жени се нахвърлиха върху охраната, разграбиха, отнесоха децата и доста жени загинаха под куршумите на есесовците върху заледените плочи на перона.

Зубов разказваше това на Вайс с разтреперани устни и имаше такъв смутен и нещастен вид, сякаш самият той беше виновен за загиването на жените.

В яростта си той се удари с юмрук по лицето и извика ожесточено:

— Е, край! Аз ще им направя един такъв салют.

След няколко дни хвръкна във въздуха съставът от бензинови цистерни до ешелона, в който заминаваше за фронта поредната есесовска част.

Зубов пристигна почти веднага с мотрисата си на местопроизшествието и взе дейно участие в извличането на полуобгорелите трупове изпод развалините.

И когато след това Вайс го видя, той каза с доволен вид:

— Ако попада по-често такава работничка, може да се живее със спокойна съвест!

А пък Вайс не изпитваше никога това освобождаващо, щастливо задоволство.

Напоследък той мислеше все по-често каква голяма нужда има тук от достоен сподвижник. Ако заедно с него действаше човек с не по-малки от неговите, а значително по-големи възможности за проникване в управляващите среди на райха, това би било от много голяма полза за делото.

На връщане във Варшава Вайс успя накратко да поговори с Хайнрих.

Хайнрих беше потиснат, мрачен. Може би просто се чувстваше зле след тежкото напиване в самота.

Лицето му беше подпухнало, очите — зачервени. Отново го беше обзело отвращение от живота, безразличие към всичко на тоя свят.

Той поиска от Вайс да кара по-бързо автомобила.

— Асфалтът е плъзгав, опасно е, можем да се пребием.

— Е, ако се пребием, голяма работа! — измърмори Хайнрих. И се оплака, като се гушеше: — Целият съм като в тор. Ще ми се по-скоро да се окъпя.

— Искаш да бъдеш чистичък, а? — попита Вайс.

— По-добре сега не ме закачай!

— Добре — съгласи се Вайс и пак запита: — Но ще ми кажеш ли кога мога да те закачам?

— Да. — Хайнрих затвори очи и промърмори: — А все пак не е лошо сега да станем на пихтия, за да се свърши всичко.

Вайс си спомни как в лагера децата говореха за газовата камера: „Трябва да потърпиш малко — и след това вече няма да има нищо. Нищо!“ Той погледна Хайнрих, който беше полулегнал, със затворени очи. Без съжаление и без съчувствие се опита да намери в подпухналото му лице с отекли тъмни клепачи и сухи напукани устни поне следи от решителност, от воля — и не намери. Това беше лице на отслабнал, изгубил власт над себе си, отчаян човек.

И ето на тоя човек Йохан бе решил да заложи. Като никога той караше внимателно и предпазливо. И не защото се страхуваше от авария по плъзгавото от дъжда шосе. Не. Той бе решил, че отсега нататък винаги ще пази Хайнрих. Само тая тактика е правилна и той трябва да я прилага търпеливо, за да разбере Хайнрих колко е ценен животът, когато си го посветил на борбата за освобождаване на своя народ.

Още преди да влезе в стаята си във варшавския хотел, Хайнрих каза намръщено, че най-напред ще вземе голяма доза приспивателно, за да се забрави.

Тонът, с който каза това, показваше явно, че присъствието на Вайс е нежелателно.

Но Йохан беше решил твърдо да не се отделя от Хайнрих, докато не получи сведенията за преговорите на Чижевски с полските патриоти. И рече:

— Нали не ще имаш нищо против, ако се настаня тук на кушетката? — И започна да се съблича, сякаш не се съмняваше в съгласието на Хайнрих.

— Струва ми се, че си имаш стая — измърмори Хайнрих.

Вайс не отговори. Той си събуваше съсредоточено ботушите и сякаш беше толкова погълнат от това, че не чу нищо.

Когато излезе от банята, Хайнрих погледна Вайс: той, както изглежда, беше вече заспал.

Угаси горната светлина, запали лампичката със син абажур на нощното шкафче, легна по гръб и запуши.

През отворените прозорци на стаята не долиташе нито звук. Огромният заспал град беше тих като пустиня.

Две желания се бореха в душата на Хайнрих, той не знаеше кое е по-добро — да пие или да вземе приспивателно. А когато първото победи и той тръгна към наредения с бутилки бюфет, като шляпаше с нощните си пантофи, неочаквано се чу ясният и гръмлив глас на Вайс:

— Не бива, Хайнрих?

— Какво, ти не спиш ли? Следиш ли ме?

— Просто се безпокоя за тебе.

— За какъв дявол?

— Струва ми се, че ти е тежко да оставаш сам.

— Така е — успокои се Хайнрих. — Но в такъв случай хайде да пием заедно.

— Защо? Та да не мислим за това, което видяхме с тебе в концлагерите, и да се преструваме, че то не съществува и не е съществувало ли?

— Какво искаш от мене? — извика Хайнрих. — Какво?

Вайс стана и взе цигара. Приближи се до Хайнрих, запали от цигарата му и го погледна изпитателно.

Лицето на Хайнрих беше сгърчено в болезнена гримаса.

— Лошо ти е, зная.

— На мене винаги ми е лошо след пиене.

— Не, не за това. — Помълча. — Ти вярваш ли ми?

— Сега аз не вярвам на никого, дори и на себе си.

Вайс легна отново на кушетката.

— Искам да ти задам един въпрос, Хайнрих — чу се гласът му след дълго мълчание. — Как мислиш, ако баща ти се беше върнал в родината, щеше ли да служи на нацистите?

Хайнрих пи мълчаливо, върна се при леглото, като шляпаше с пантофите, легна и угаси светлината. След известно време запуши отново и изведнъж прошепна.

— Не.

Вайс дума не продума, сякаш не чу.

Хайнрих се ослуша и повтори:

— Не, баща ми нямаше да им служи. — Попита: — Спиш ли, Йохан?

Вайс пак не отговори. Сега той чу най-главното. Отговорът на Хайнрих му даде надежда, въодушеви го. Искаше му се да стане от кушетката, да се приближи до Хайнрих, да заговори най-после откровено с него, да разкаже истината за убийството на баща му. Но се сдържа. Той искаше съучастието на Вили Шварцкопф в това престъпление да не бъде главното, когато Хайнрих взема крайното решение за съдбата си.

Като се престори, че спи, Вайс чу как Хайнрих угаси цигарата в пепелника и си наля вода в чашата, за да вземе приспивателното, как още дълго време се въртя, преди да потъне в тежък, дълбок сън.