Вадим Кожевников
Щит и меч (54)

54.

Зубов бе решил да изтегли от бойната група поляка Ярослав Чижевски, когото сам бе спечелил за участник в нея. Мислеше си, че само така Ярослав ще може да намери някого от членовете на полската патриотична група, в която бе проникнал провокаторът Душкевич, и да му предаде получените от Вайс документи, изобличаващи предателя. А когато ги прочетат, ще разберат, че нападението върху Хайнрих Шварцкопф е предизвикано от германското контраразузнаване, на което е необходим повод за нови масови репресии.

Йохан научи за това, но не сметна за нужно да предупреди Зубов, че през цялото време ще бъде до Хайнрих Шварцкопф. И, ако Чижевски не успее да изпълни задачата и ако все пак покушението бъде извършено, Йохан ще се опита на всяка цена да спаси Хайнрих.

Не го предупреди, защото макар Зубов и да разбра, че Йохан няма право да участва в бойните операции, все пак усмивка на превъзходство се плъзна по лицето му:

— Е, ясно е: ти се занимаваш един вид с висша математика, а нашата работа е проста като две и две четири.

Не го предупреди, защото беше безсмислено да обременява Зубов с излишни грижи, когато групата му, и без това отслабена поради отсъствието на Чижевски, ще бъде заета в бойната операция.

Имаше и още една причина. Това предупреждение би прозвучало като някакво оправдание за Йохан. Тъй да се каже, макар и да не участва в операцията, все го дебне опасност, и то съвсем не по-малка от опасността за Зубов. Та той не е в състояние да предвиди кога и откъде ще бъде извършено покушението срещу Хайнрих.

Разбира се, би могъл да повика абверовци в цивилно облекло и да осигури своята и на Хайнрих безопасност, но тогава полските патриоти ще попаднат в засада.

Йохан си блъскаше главата, като обмисляше как да се измъкне от крайно сложното положение, в което беше попаднал. А ако се опита да убеди Хайнрих да не излиза от стаята си в хотела? Не, сега Хайнрих е извънредно възбуден и не ще поиска да се задоволи с обществото на Вайс. По-скоро ще предпочете компанията, с която беше дошъл тук да ревизира „щаба Вали“. Заедно с берлинските си колеги той ще се развлича бурно като преди в кръчмите и ресторантите, където най-лесно може да се извърши покушението.

Също не бива да сплаши Дитрих и по този начин да го накара да отмени покушението; то би означавало да предаде подбудените от Душкевич поляци в ръцете на контраразузнаването.

Сега съдбата на Вайс и на Хайнрих зависеше от това, доколко успешно Чижевски ще изпълни задачата. Но Йохан не сметна за необходимо да му казва това. Напълно достатъчно е в действията си Чижевски да се ръководи от съзнанието, че провалянето на задачата излага на опасност живота на много поляци.

 

 

Йохан пристигна у Хайнрих много по-рано от часа, когато беше обещал да го посети. И бе посрещнат с подчертана нелюбезност, която щеше да бъде обидна, ако още от първите думи Йохан не обезоръжи Хайнрих с подкупващото си простодушие.

— Какво ти трябва? — недоволно измърмори Хайнрих.

— Ти ми трябваш, Хайнрих — отговори Вайс, като се усмихваше, и прибави с открита, добра усмивка: — Разбираш ли, доскуча ми. — Хвърли поглед на масичката със закуските, на вкаменено седналия в позата на непристъпно величие полковник Йоахим фон Залц, на Ангелика Бюхер, полулегнала малко настрана в стола-люлка с чаша червено вино, което грееше в дланите си, и попита: — Може ли да похапна у тебе? — И се оплака: — Цял ден съм на крака, страшно съм гладен.

Йохан разбра мигновено колко нежелателно за тримата в дадения момент е присъствието му в тая стая. И щом разбра това, изтъкна необорим повод за посещение. Е, нима може да се откаже гостоприемство на изгладнял човек? Това би било връх на неприличието.

Като поздрави любезно гостите на Хайнрих, Вайс, сякаш не виждаше леденото лице на полковника и негодуващия израз на Ангелика, седна мълчаливо край масата и се залови така съсредоточено да яде, че след известно време дори престанаха да го забелязват.

Може би това невнимание граничеше с презрение към личността му. Но Вайс пет пари не даваше за това. Той постигна онова, което искаше. Победи в тоя малък турнир за издръжливост, воля и самообладание.

Йоахим фон Залц продължи прекъснатия от появата на Вайс разговор, като димеше с пурата си. Сухите думи, които излизаха от устата му, сякаш пукаха.

— Всички прояви на снизходителност — каза той, почти скрит в облаците дим от пурата — към осъдените на смърт военни престъпници биха изтъкнали нашата неспособност да премахнем решително всичко онова, което е чуждо на нашия дух, което е заразено от социалната инфекция на марксизма. Като край на нашия разговор ще ви кажа, любезни господин Шварцкопф, че решително не съм съгласен с вас.

Но тук Вайс го прекъсна. Изтри устните си със салфетката, сгъна я грижливо и попита, без да вдига очи:

— Извинете, господин полковник, доколкото разбрах, от вашите разсъждения следва, че най-храбрият германски войник е едновременно и най-голям страхливец, нали? И ние трябва да бъдем жестоки поради страх да не би нас самите да обесят за недостатъчна жестокост, нали? — Без да дочака отговор, Вайс се отпусна в креслото, зачопли зъбите си с кибритена клечка и се обърна към Хайнрих: — Следвайки програмата на господин Йоахим фон Залц, ти трябва да стигнеш до заключението: необходимо е да участваш в екзекуцията на военнослужещите. Нали по тоя начин ти ще потвърдиш правилността на умозаключенията му: ще се разправиш безстрашно с осъдените само от страх да не бъдеш обвинен в малодушие? — Погледна твърдо в светлите очи на полковника и каза: — Така излиза, ако се следва вашата логика. — Усмихна се. — Във всеки случай мене не би въодушевила тая логика, макар и да е изразена с толкова тържествени думи, че те биха могли да станат химн на страхливостта.

— Господин оберлейтенант, вие се забравяте! — с тънък глас почти изпищя Фон Залц.

Вайс скочи.

— Господин полковник, моята служба ми налага да не забравям нищо, което обижда доблестния Вермахт. А сега вие го обвинихте в страхливост.

Фон Залц побледня и се обърна към Хайнрих:

— Господин Шварцкопф, той извратява смисъла на думите ми! Бъдете така добър още сега да потвърдите това.

— Остави Йохан — каза Хайнрих. — Ти разбираш отлично, че полковникът излагаше нацистките идеи наистина в малко оголен вид.

— Аз смятам — Вайс държеше непримиримо на своето, — че господин полковникът си позволи повече, отколкото трябва.

Ангелика се намеси:

— Слушайте, Йохан, не трябва да бъдете толкова подозрителен. — Подаде му ръка: — Нали ние с вас сме стари приятели?

— Заради вас, госпожице, съм готов да призная, че се разпалих — галантно рече Вайс.

— Ето виждате колко сте мил! — Ангелика погледна въпросително полковника и напомни: — Вие, струва ми се, искахте да си починете, нали?

Когато вратата се затвори след Ангелика и Фон Залц, Хайнрих попита живо:

— Нарочно ли направи всичко това?

— Възможно — неопределено отговори Вайс и запита от своя страна: — Наистина ли ти се доповръща от неговите откровения или само така ми се стори?

— Не, не ти се е сторило. Той спореше с мене. Аз казах, че решително отказвам да присъствам на екзекуцията.

— Защо ме посрещна така нелюбезно? Ти трябва да ми благодариш за приятелската услуга: все пак аз ти помогнах да се махнат оттука.

Хайнрих каза замислено:

— Но не само той мисли така.

След късо мълчание Вайс рече:

— Как мислиш, ако за изпълнението на присъдата бъдат повикани палачи доброволци от военнопленническия лагер, всеки русин ли би се съгласил на драго сърце?

— Безусловно.

— А ако се намерят такива, които да откажат?

— Защо? Да екзекутират един германец, това би им било извънредно приятно.

— А ако вместо да екзекутират осъдените германци, те се опитат да ги спасят?

— Това е невероятно!

— Но все пак четиримата германци отказаха да участват в екзекуцията на руските военнопленници!

— Много бих желал да зная какво ги е ръководило.

— А ако узнаеш?

— Е, няма що… — печално рече Хайнрих. — Очевидно, техните думи биха убедили и мене в някои неща.

— И тогава?

— Тогава може би бих повярвал, че в Германия има и други германци.

— И ти също ли би станал друг германец?

— Когато ти, като абверовски офицер, би сметнал за свой дълг да се присъединиш към тия четирима.

— В тоя случай бих забравил, че принадлежа към службата на Абвера — отби Вайс.

— Заради приятел ти си готов да извършиш престъпление спрямо райха?

— А защо не? — предизвикателно каза Вайс. — В края на краищата истинската дружба се състои именно в това: да не жалиш кожата си заради приятел.

— Дори ако той е изменник?

— Спрямо кого? Все пак той се е присъединил към германци.

— Но тия германци са нарушили военния си дълг.

— Дълг да бъдат палачи?

— Нарушението на военната дисциплина помага за победата на русите.

— А ако русите спасят тия четирима германци от екзекуцията, те биха ли помогнали за победата на Германия над Съветския съюз? — попита Вайс.

— Русите да ги спасят?! Това би било толкова фантастично, че след такова съобщение трябва да се застрелям или…

— Какво „или“?

— Махай се! Говориш врели-некипели.

— Повтарям — каза Вайс, като гледаше втренчено Хайнрих в очите. — Ако това стане и русите спасят осъдените на смърт германци и ти се представи възможност да се видиш с тях и да ги изслушаш, тогава какво?

— Това е невероятно!

— Моля те, кажи как би постъпил?

— Бих се срещнал с тях.

— Даваш ли дума?

— Ти настояваш така, че започвам да мисля дали не са ти възложили да ме провериш.

— Кой?

— Гестапо.

— Е, няма що — замислено проточи Йохан, — имаш право. Тогава слушай, за да имаш гаранция. — Погледна часовника си. — След един час ти ще телефонираш в затвора и ще узнаеш, че четиримата германски военнослужещи, осъдени на смърт, са избягали.

— Ха! Излиза, че ти си много осведомен абверовец. Но защо да отлагаме? Ще телефонирам ей сега и ще ми съобщят за бягството им.

— Не — рече Вайс. — Още е рано.

— А ако… телефонирам сега?

— Тогава те не ще могат да се спасят.

— Значи, ако не телефонирам, ще стана един вид съучастник в бягството им?

— Също така, както и аз — каза Вайс.

— Е, защо ме разиграваш?! — намръщи се Хайнрих от досада.

— Предупреждавам те: ако не телефонираш в продължение на половин час — студено рече Вайс, — ти ще станеш съучастник в бягството им.

— Хайде да забравим тоя разговор! — умолително каза Хайнрих. — Наистина, няма нужда да се изпитваме така един друг. Всичко това са глупости.

— Не, всичко това е истина!

Хайнрих посегна към бутилката с коняк. Вайс спря ръката му:

— Не, моля те.

— Така е — съгласи се Хайнрих. — Би било страхливост да се натряскам сега.

Той се поразходи из стаята и се спря край масичката, на която беше телефонният апарат. Вдигна слушалката, без да сваля очи от Йохан.

Ръката на Йохан легна на кобура. Хайнрих продължи да го следи с очи и завъртя диска. Вайс вече стискаше пистолета и с набирането на номера ръката му с пистолета се издигаше все по-високо.

— Ангелика — каза Хайнрих в слушалката, — бъдете така любезна и помолете полковника да се обади на телефона. — И след минута продължи учтиво: — Господин полковник, смятам за свой дълг да ви поднеса извиненията си. Моят приятел се държа неприлично. Той беше просто пиян… Да, разбира се, съжалява. Не, той се засрами много и веднага си отиде… Отлично, така си и мислех: очевидно той е навикнал да се излагат идеите на фюрера в по-опростени форми. Да, разбира се. Приемете моите почитания.

Хайнрих остави слушалката и се усмихна тържествуващо, насмешливо. Йохан беше бледен, на слепите му очи се показаха капчици пот.

— Ето сега ти повярвах — рече Хайнрих. Запита хитро: — Е, Йохан, не е така просто да се пречука стар приятел, а? А все пак ти беше готов. Нали?

— Налей ми, моля ти се. — Вайс кимна към бутилката с коняк.

— Значи, ти можеш, а аз не? Това не е справедливо?

— Знаеш, Хайнрих, сега съм тъй щастлив!

— Е, не ще и дума, не проля кръвта на приятеля си. В наше време това е рядък късмет. — Хайнрих се приближи до Йохан и седна до него. — Хайде да помълчим. Сам искам да се ориентирам във всичко, което става сега. — Той протегна крака, сложи ги на друг стол и затвори очи.

Така седяха мълчаливо, неподвижно, докато не се чу телефонен звън.

Хайнрих отвори очи и погледна въпросително Вайс, а той погледна часовника си.

— Върви.

— И пак ли ще се целиш в мене с пистолета?

— Сега не.

Хайнрих вдигна слушалката и докато слушаше някакъв тревожно боботещ в нея глас, лицето му ставаше твърдо и в същото време някак си печално спокойно. Остави слушалката и каза на Вайс:

— Да! Ти имаш право.

— Искаш ли да ме запиташ за нещо друго? — попита Вайс.

— А може ли?

Вайс кимна.

— Значи, ти си от ония германци, които смятат, че само Червената армия може да спаси Германия от Хитлер?

— Аз съм с ония германци — рече Вайс, — като които ти трябва да станеш.

— Мислиш ли, че ще мога?

— Да.

— Засега — тъжно каза Хайнрих — ти вече ме спаси. Аз възнамерявах да свърша веднъж завинаги с цялата тая мръсотия. Бях много самотен, Йохан, страшно самотен. Чувствах се затворник, заточен в собствената си кожа, и за да се освободя…

— Добре — прекъсна го Вайс, — и сега ти не си свободен, докато Германия не е свободна.

— А това може ли да стане, за да станем свободни?

— Ти преди малко не вярваше, че четиримата германци могат да бъдат освободени. И ето те са вече на свобода. И ги освободиха ония, които се борят за свободна Германия.

— Но все пак русите създадоха организация от военнопленниците, тя се нарича „Свободна Германия“.

— Не русите създадоха организацията „Свободна Германия“ — възрази Вайс, — а германците, освободени от властта на хитлеристите, я създадоха с помощта на русите.

— За да използват тая организация от германци и да завладеят Германия, нали?

— Нима аз приличам на завоевател? — усмихна се Вайс.

— Но все пак ти не си русин.

— Комунистите, Хайнрих, са се борили винаги, във всички времена за свободата и независимостта на Германия.

— Ти си станал комунист?

— Ако в Германия бяха на власт комунистите, съветската страна щеше да бъде най-голям приятел на Германия.

— Да, може би… — съгласи се Хайнрих.

— Но все пак руските болшевики си останаха същите болшевики, които първи сключиха Рапалския договор с Германия и по тоя начин я освободиха от блокадата на държавите победителки — напомни Вайс. — Значи, русите искат както и преди Германия да бъде свободна, независима и, разбира се, социалистическа.

— Само знаеш ли — сърдито каза Хайнрих, — не ми натрапвай, моля ти се, никакви вярвания. Искам да си остана свободен.

— Сам ли?

— После ще видим — уклончиво отговори Хайнрих. — Във всеки случай сега не съм с ония, с които бях. Достатъчно ли ти е това?