Вадим Кожевников
Щит и меч (15)

15.

Вайс неуморно търсеше възможност да се изскубне от заточението. Веднъж в седмицата изпращаше на госпожа Дитмар учтиво нежни писма. Нямаше отговор. Очевидно номерът на военната поща, който тук му бяха дали, е на някоя много отдалечена част. Най-после успя да научи, че куриерът отива за пощата само веднъж в месеца. И ето един хубав ден Йохан получи изведнъж цял куп писма от госпожа Дитмар. В последното тя споменаваше бегло, че при нея идвал старшият ефрейтор Бруно, питал за Вайс.

Нима Бруно?!? От вълнение Йохан не можа дори да си поеме дъх, но в отговора си до госпожа Дитмар само като че ли между другото я помоли да съобщи на старшия ефрейтор, ако, разбира се, намине още веднъж, номера на военната му поща.

Тук беше почти невъзможно да се усамоти, трябваше да се възползва от едничкото подходящо място за това. И там, сложил куката на дъсчената врата с отвор във вид на сърце, поразбърка в предварително приготвената кутия края на все същата носна кърпичка, напоена с химическо вещество, и написа с полученото симпатично мастило между редовете на писмото предполагаемите си координати, начерта схемата на пътищата, водещи към частта, и посочи възможното място за скривалище.

На другия ден предаде писмото в незалепен плик през прозорчето на охранителната комендатура.

Тук портиерската длъжност се изпълняваше от един възрастен навъсен войник, назначен на това място благодарение на постъпките на дъщеря си, която се намираше непрекъснато в щабната пристройка.

Войникът не дочуваше и затова беше навъсен. Той се ласкаеше, че дъщеря му е старша в женското спомагателно поделение, но не харесваше, че тя изпълнява твърде дисциплинирано всяко желание на офицерите. И когато веднъж я нарече пачавра, дъщеря му го изпрати за пет денонощия в ареста, макар че можеше да го предаде на военнополевия съд: нали таткото беше само редник, а тя ефрейтор.

Веднъж тая развита като атлет мома ефрейтор, след като Вайс поправи машината за мелене на месо в кухнята, му поръча да смени реотана на специалния котлон. На котлона се изгаряха ония книжа, които след прочитането трябваше да се унищожат.

Вечерта Вайс се залови да поправя котлона в канцеларията под надзора на ефрейторката.

Тя го запита:

— Пие ли ти се нещо?

— Не.

— Женен ли си?

— Годен съм.

Йохан поднесе тая версия от чисто отбранителни съображения. Ефрейторката седеше на стола, метнала крак върху крак така, че се виждаше къде свършват чорапите й.

С ръце на врата, изпъчила пълните си гърди, тя запита подигравателно:

— И така ли си й верен, както и на райха?

— Така.

Ефрейторката сви иронично рамене. Той се раздели почти приятелски с нея. При сбогуването тя му каза съчувствено:

— Аз познавах тук и други такива младежи като вас. Те не могат. Казват, че това е от силните нервни преживявания след специалните задачи.

— Не — усмихна се Йохан, — колкото за мене, аз не съм нервен, не съм забелязал такова нещо у себе си.

— То е — каза ефрейторката, — защото не сте бил агент.

— Да — съгласи се Йохан, — не съм бил. Не всички могат да бъдат изключителни храбреци. Жалкото е само, че те губят нещо след това и после не могат да се сдобият с потомство.

Както изглежда, темата на разговора занимаваше силно ефрейторката. Тя явно се оживи.

— Един есесовски офицер ми разказа поверително, че Герда Борман, съпруга на райхслайтера Мартин Борман, се готви да се обърне към всички германски жени с призив да разрешат на мъжете си многоженството и дори сама написала законопроекта. И лично дала на мъжа си разрешително да има три жени със задължението да посещава всяко семейство веднъж в седмицата.

— Хайде де, това е вече измислица — усъмни се Вайс.

— Честна дума, вярно е — закле се ефрейторката и прибави сериозно: — И това би било много патриотично от страна на германките. Ние трябва да помогнем на фюрера да засели новите територии с германци. И ние трябва да бъдем на земята повече от всички други народи. Това е ясно.

— Добре де, така да бъде — съгласи се Вайс, като прибираше инструментите си в брезентовата чанта. Щракна ключа. Реотанът на котлона се нажежи и започна да излъчва суха горещина, която миришеше на нагорещен метал.

Понякога вечер Йохан помагаше на Паул Райс, който се занимаваше с акумулаторите, да подрежда, да мие и да почиства оловните плочи от окисляванията и тогава те си приказваха.

Паул е роден в Бавария, баща му е собственик на малка бъчварска работилница, в която се правели не само бъчви, но и гравирани дървени нашарени чаши за бира.

Паул е пълен, весел и добродушен. Той показа на Вайс значките, които получавал, като спечелвал неведнъж първенството на турнирите в бирариите. Обясни:

— Макар че после това се отразяваше вредно на здравето, затова пък е най-добрата реклама за бъчварската работилница.

— Спортист ли си?

Паул напомни:

— Аз ти показах значките. Нашето спортно дружество се издържаше от най-богатите фабриканти на бира. Още от началото те подкрепиха фюрера, когато той не беше още фюрер. А ти да не мислещ, че само круповци му откриваха кредит?

— Е, а какво общо имаш ти с това?

— Как какво общо? Аз съм изтъкнат спортист. Имам известно влияние. И ако съм нацист, значи, че печелят нацистите.

— На турнирите в бирариите ли?

— След това те добиха у нас характер на политически митинги.

— Ах, тъй ли?

— А ти какво си мислеше? Фюрерът има нужда от предани хора. Но според мен те трябва да се търсят не в бирариите за работници.

— Искаш да кажеш, че работниците не поддържат фюрера?

— Не съм казал това — обезпокои се Паул. — Ти сам разбираш, Германия е фюрерът. — Помълча и каза с хитро присвити очи: — Преди да дойде фюрерът на власт, в нашата работилница работеха по девет часа, а после започнаха да работят по дванайсет за същите пари. — Завърши поучително: — Народът е длъжен да се жертва в името на историческите цели на райха.

— А на теб ти провървя — заключи Вайс.

— Да — съгласи се Паул, — провървя ми, но това не ми се даде без нищо. Задължих се да се оженя.

— За коя?

— За ефрейторката ни от спомагателното женско поделение. Тя ме изтегли тук от маршовата рота. Много съм й задължен.

— О, запознах се с нея.

— Но аз не съм от ревнивите — побърза да го увери Паул. — Тя е жена с ум и характер, това е главното за семейния живот.

Йохан се убеди, че за да получи по-обширни сведения, е по-полезно да се поставя в положението на човек, когото още трябва да убеждават в нещо. Наивната съпротива разпалва събеседника повече, отколкото насърчителното съгласяване с него. Освен това не бива да се загубва чисто човешкият интерес към събеседника. Всеки, който и да е той, се стреми инстинктивно да се харесва на другите. И ако другият има в очите му някакви достойнства, толкова повече гледа да го предразположи към себе си.

Йохан чувстваше, че Паул и ефрейторката от спомагателното женско отделение, макар че той не се показваше техен съмишленик, а общуването с тях запазваше в самостоятелни позиции, започнаха да изпитват уважение към него. А при това в характера и на двамата не бе да уважават ония, които не стояха над тях.

Веднъж възрастният войник — бащата на Пауловата годеница — не обърна внимание на завиващата в двора товарна кола и се намери под колелата й. Той бе настанен в санитарната част, която също се намираше тук, в стопанските сгради.

Ефрейторката помоли Вайс, като лична любезност, да й помогне временно да запази длъжността на баща й, докато той е в болницата.

— Паул е ленив и нечистоплътен — каза тя. — Човек не може да му се довери.

Най-напред Вайс метеше двора, посипваше пътечките с пясък и белосваше с вар обграждащите го камъни. С комбинезон, облечен върху униформата, и с къса мушамена престилка, взети от шкафчето с работни дрехи, останали от стареца, с метла и лопата в ръце Вайс започна да чисти с умърлушено, обидено лице не само двора, но и вътрешните комендантски помещения, които пазеха проходите между отделните сектори на частта.

И скоро охраната свикна с Вайс. А когато госпожица ефрейторката, с бедра като бричове и с къса навита коса, му даде пропуск, за да може да докарва пясък от кариерата, която се намираше далеч от частта, Вайс получи възможност да се движи не само между секторите.

Вайс видя много голяма полза от почина си. Той можеше да маневрира свободно и да ходи в различни помещения.

Когато отиде в пристройката, където живееха хората с разноцветни униформи, предположението му, че тия хора ги готвят за прехвърляне в Съветския съюз, се потвърди. Той установи това по откъсите чернови и по записките на топографските лекции. По бележките, които те използваха, преди да ги научат наизуст, той успя дори да определи районите на предполагаемите им действия.

Йохан се чувстваше като човек, в ръцете на когото неочаквано е попаднало съкровище.

Когато отиде за пясък с товарния автомобил, той избра подходящо място за скривалище и на връщане край телефонния стълб номер 74/0012 закопа първото си тук шифровано съобщение и няколко портрета на диверсанти, сложени в консервена кутия и завити в късче противоипритна обвивка, полагаща се на всяка противогазова маска.

След това посочи шифровано стълба с тоя номер в бележката за Бруно, сложена в писмото до госпожа Дитмар.

Така уреди връзката. Това беше щастие. Сега край на самотата и на мъчителното безкрайно безделие. Та каквото и да правеше досега, без сигурна връзка със своите, всичките му усилия отиваха на вятъра. Но не можеше да се отдава на чувството за щастие, още повече че сега това разслабващо волята чувство беше вредно за него.

И все пак той допусна грешка.

Вайс пазеше нарисуваните от него портрети на останалите терористи диверсанти в отдушника на тухления под на гаража, като ги беше обвил предварително с късче от същата противоипритна обвивка. Вечерта той ги прегледа за последен път, готвейки се на следния ден да ги сложи в скривалището при телеграфния стълб и откри, че образът на човека, когото диверсантите наричаха Хрущял, се бе изтъркал много на сгънатите места. Реши да възстанови повредената тук-таме рисунка. Седна в колата, запали светлината над главата си и се залови за работа. Вратичката на колата остави отворена, за да чуе, ако някой влезе в гаража. И го уловиха.

Един човек с началнически обноски влезе в гаража, придружен от своя шофьор и телохранител, и веднага видя войника в осветената кола. Той дръпна хартията, на която войникът пишеше нещо.

Вайс изскочи от колата, опъна се като струна и замръзна.

Цивилният разглеждаше учудено рисунката.

— Кой?

Йохан доложи:

— Йохан Вайс, шофьор на господин майор Аксел Щайнглиц.

— Тоя кой е?

Йохан погледна рисунката.

— Не мога да зная.

Човекът загледа навъсено, подозрително в очите на Вайс.

— Кой? — повтори той.

Изведнъж Йохан се усмихна, взе свободна, невойнишка поза и каза презрително:

— Това, смея да ви доложа, е жалка цапаница. — Рече с надежда в гласа: — Бих бил много щастлив да ви покажа рисунките си.

Цивилният погледна още веднъж внимателно рисунката, поколеба се, но все пак я върна на Вайс, седна мълчаливо в колата си и замина.

Вайс познаваше и колата, и шофьора й. Тя обслужваше само един човек — тоя цивилен. След излизане всеки път й се сменяваше номера, за късо време я пребоядисваха два пъти. Той разбираше, че тоя човек има професионална памет и че няма да се отърве тъй просто от внимателния му, като че ли претърсващ душата поглед.

И когато остана сам, Вайс знаеше, че и колата, и притежателят й ще се върнат.

Може да бяга от опасността, а може да се хвърли смело срещу нея. Вайс предпочете последното.

Намери плътна амбалажна хартия, постави пред себе си войнишкия календар с портретите на фюрера, фюрерите, фелдмаршалите, генералите, пруските пълководци и се залови яростно за работа, сега вече явно, без да се крие от никого.

Силният страх за съдбата на делото си и за собствената си съдба, жаждата да изкупи непростимата си грешка — ето кои музи го вдъхновяваха за творчески подвиг.

Той беше достатъчно осведомен за насоката в изкуството на хитлеристка Германия.

Най-напред парадна пищност. Портретистът можеше да съперничи в майсторството само с гримьора от моргата, който рисува с уважение лицата на покойниците като живи, като им придава израз на величие — задължителна принадлежност на всеки високопоставен труп.

Блясъкът на хромолитографиите по пазарите бледнееше пред крещящите грамадни платна, поставени в масивни бронзови рамки. И всички сили на художниците се насочваха към фотографски точното възпроизвеждане на униформите: затова дарбата на шивач беше необходима също така, както дарбата на живописец.

Липсата на време, крайната развълнуваност и също така крайната погнуса към обекта — модел на изображението — тласнаха Вайс по този втори път.

В условен, дързък маниер той прерисува от войнишкия календар портретите на имперските висши дейци и за да не губи време за униформите и ордените, задрапира телата с римски тоги, като помнеше добре стремежа на райхсканцлера и приближените му да подражават навиците на древните императори.

Щом свърши първия комплект от рисунки, Вайс ги занесе в общежитието и ги мушна под дюшека на леглото си. Вторият комплект изпълни вече в друг маниер, напомнящ донякъде оня, с който бяха предадени всички външни черти на субекта с прякор „Хрущял“ — черти, които сами по себе си бяха вече улики.

Скицира главите на дресировача на кучета, готвача, майор Щайнглиц, момата ефрейтор и всичко това сложи също така под дюшека, като посипа предварително всеки лист с прах.

Вайс не се появи в общежитието чак до вечерта. А когато преди да си легне извади изпод дюшека рисунките си, убеди се радостно, че предвидливостта му в тоя етап е напълно оправдана. По листата нямаше и следи от прах. Значи, някой се беше интересувал от тях. Значи, предположението му, че цивилният господин няма да остави без внимание срещата си с „художника“, се потвърди. А тъй като за оня, който се занимава с разузнаване, художническата дарба е много полезна и дори необходима за скициране на отбранителни обекти и топографски снимки, у цивилния господин, който сигурно беше професионалист, нощната работа на Вайс събуди естествено подозрение, последица от което беше претърсването.

Но портретите на висшите имперски лица, изпълнени в свободен маниер, който далеч не отговаряше на изискванията към майсторите на разузнаването, можеха да защитят Вайс от подозренията, че е способен да изпълни точно разузнавателните задачи на топографската снимка.

А скиците, направени в другия маниер, предаваха зле портретната прилика и затова сочеха, че заниманията, на които войникът посвещаваше свободните си часове, са напълно безопасни за Вермахта.

Вайс успя да обмисли и да прецени всичко това. Но колкото и да бяха логични разсъжденията му, той не можа да заспи през нощта. И макар че на следния ден успя да постави нарисуваните портрети на терористите диверсанти в скривалището край пътя, тревогата не го напускаше.

На втория ден той бе извикан в щабната пристройка и там между цивилните за първи път от много дни насам видя господаря си — майор Щайнглиц. Заповядаха му да отиде за рисунките.

Той донесе листовете и ги нареди грижливо на масата. Лицата, които бяха нарисувани на тях, изискваха уважение. И затова присъстващите разглеждаха с уважение рисунките на Йохан, не правеха никакви забележки. В замяна на това портретите на дресировача, готвача и момата ефрейтор бяха подложени пренебрежително на присмех.

Самият Йохан смяташе, че портретите са лоши, но все пак в тях имаше нещо. И като се забрави за миг, той се огорчи искрено от пренебрежителното отнасяне към майсторството му. Неговата искреност беше прекрасно доказателство за безкористното увлечение на войника по рисуването и затвърди разклатилото се доверие към него. А когато майор Щайнглиц си спомни колко ловко Вайс намери картината от Лиотар в склада на „Пакет-аукцион“, подозренията се разпръснаха съвсем. И всички присъстващи решиха единодушно, че Вайс трябва да нарисува портрета на генерал Фон Браухич.

Започнаха да се съветват. И Вайс узна, че генерал Фон Браухич е назначен за командващ на голяма групировка и може би в най-близките дни ще посети дадената част, от услугите на която сега има нужда. Наистина, тая част е подчинена пряко на Берлин, но и за Браухич трябва да се държи сметка, тъй като наскоро ще има придвижване на изток заедно с групировката му.

Вайс попита на какъв фон е най-добре да нарисува Браухич и предложи силуета на Варшава. Един от цивилните се разсмя:

— По-добре е московският Кремъл.

Но другите го срязаха: ако фюрерът научи, че на Браухич е поднесен такъв портрет, това може да предизвика ревниво недоволство.

Вайс разбра всичко и предложи да нарисува Браухич върху фон от знамена и оръжия. Съгласиха се с него. Тогава той напомни, че ще има нужда от различни материали — платно, бои, четки — и получи разрешение да отиде във Варшава, за да купи всичко необходимо.

Всичко се нареждаше великолепно: всъщност наближаваше датата, когато по споразумение с Центъра Йохан трябваше да отиде на среща във Варшава.

След два дни (именно към края на третия ден трябваше да се състои тая среща) Йохан намери велосипед и замина за Варшава. Не беше така просто да убеди началника на външната охрана, че е необходимо да пътува именно с велосипед. Старшият ефрейтор искаше Йохан да бъде закаран с мотоциклет. Но велосипедът беше единствената възможност да се избави от придружвач и Йохан настоя на своето, като изтъкваше, че трябва да се пести бензинът, предназначен за военни цели. И дори има смелостта да обвини старшия ефрейтор, че изразходва разточително средствата за по-нататъшните походи на Вермахта.

Силите не бяха равни. Йохан беше сам сред враговете.

И когато видя Бруно да се промъква по пътечката, разчистена сред варшавските развалини, когато видя познатата му хилава фигура, подвижното му лице с постоянна гримаса на ирония над телесните си недъзи, от които никога нямаше време да се лекува, Йохан почувства същото, което чувства освободеният затворник, когато пред вратата на затвора го посреща близък човек. И колкото и да се бе обучил през тия месеци, колкото и грижливо да се бе готвил за тази среща, той не можа да се овладее и се спусна бързо към Бруно.

— Емоции! А не можеш ли без емоции? — недоволно каза Бруно.

Като вървеше след Йохан по тясната пътечка в развалините, Бруно мърмореше делово с възглухия си глас:

— И у нас там започнаха емоции, когато се прекъсна връзката с тебе. Ти си пилееше малко силите, но общо взето не е лошо, действаше грамотно. Портретите на терористите се получиха, преснеха се, раздадоха се на оперативните групи. Харесаха ги. Дарба!

Вайс се спря.

— Върви — заповяда Бруно. — Когато си разменим местата, аз ще слушам, а засега бъди тъй добър да ме слушаш. — Рече тихо: — Война. Всеки миг. — Повтори строго: — Върви! Върви, не се оглеждай. Сега, по най-трудното за тебе. Щом започне войната, не се бъркай. Намери сили да я изживееш спокойно, твърдо. През първите дни връзката ще се прекъсне. — Въздъхна: — Да, братко, мъчи се колкото щеш, но да няма никакви емоции, освен преданост към райха. И нищо — разбра ли? — нищо, само се пригаждай. Каквото и да се случи, пригаждай се. — След това Бруно съобщи на Вайс всичко, което трябваше да знае. С чудна паметливост, почти дума по дума предаде какво пишеха родителите му в писмата си. Каза, че ходил у тях. Предаде препоръките на ръководството, прибави своите съвети. Каза: — За връзка с тебе ще бъде изпратен друг другар. А сега говори сбито, слушам те.

И като заобиколи Вайс, Бруно тръгна малко пред него.

Йохан съобщи всичко, което не беше успял да предаде чрез скривалището. И когато свърши служебното и искаше да премине към това, което днес го вълнуваше най-много — към думите на Бруно за близката война, — пътечката ги изведе от развалините и те се намериха на площада.

Тук двамата германски войници се разделиха — единият тръгна надясно, а другият — наляво. Те не знаеха, че ще се срещнат още един, последен път.

Вайс купи всичко, което му беше необходимо, качи се на велосипеда и тръгна назад, към затвора си — да рисува портрета на Фон Браухич, по-право да го прерисува от цветната корица на армейското списание. Той се приближи бодро до желязната врата и показа на часовия билета за отпуска по служебна задача за три часа и четиридесет и пет минути. Нарисува портрета на Фон Браухич. Но Фон Браухич не дойде. Хитлеровите войски, съсредоточени на съветската граница, бяха напълно готови за нападение. И чакаха само командите на фюрера.