Вадим Кожевников
Щит и меч (51)

51.

Богатата частна къща на „Маршалковска“, разположена в дъното на градина, служеше един вид като хотел на по-старшите офицери от Абвера, които пристигаха във Варшава. Известно е, че истинското служебно положение на разузнавача се определя често не от чина и дори не от длъжността му, а от задачата, която му е възложена. А най-често от връзките с висшите среди и мястото, което заема разузнавачът в тия среди. Ето защо получаването на стая в тоя таен абверовски хотел зависеше не толкова от това, което пишеше в служебното удостоверение на абверовския сътрудник, колкото от начина, по който той се държеше с коменданта, седнал тържествено край масичката за пушене в хола.

Комендантът беше цивилен — такъв един полупортиер, полудетектив. Той дори не отвори подаденото му удостоверение. Зачука с твърдата му корица по масичката и запита с любезна усмивка откъде е пристигнал Вайс.

Със също такава любезна усмивка Вайс от своя страна попита коменданта дали му харесва Ница и след това каза:

— Ако ви харесва, ще смятаме, че съм пристигнал от това прелестно градче. — И веднага предупреди строго, вече без усмивка: — За пристигането ми съобщете на майор Щайнглиц само след като се окъпя, като се подредя и се видя с господин Лансдорф. Той пита ли за мене?

Комендантът отвори удостоверението на Вайс.

— Драги — с укор рече Вайс, — господин Лансдорф е могъл да забрави какво е написано там. Може да попита само дали го е търсил някой негов приятел. Нали така?! — Погледна победоносно коменданта и каза небрежно: — Значи, след като ме заведете в стаята ми, можете да съобщите на господин Лансдорф, че вече съм питал за него.

Йохан се стремеше толкова упорито да попадне в тоя хотел, за да завари тук началниците си и да успее да поприказва за едно-друго с тях в извънслужебна обстановка — тя предразполага винаги към откровеност.

Покорен от властната самоувереност на Вайс, комендантът заповяда на прислужника да го заведе, като мислеше, че докато новопристигналият се нарежда в определената му стая, той ще успее да направи допълнителни справки за него от дежурния на Гестапо.

Вайс беше тръгнал вече след прислужника към асансьора, когато изведнъж видя, че по червения килим на стълбата слиза Ангелика Бюхер, а след нея върви важно, както винаги, бледният и изнемощял полковник Йоахим фон Залц.

Вайс замря, изпъна се и с леко кимване поздрави тая двойка. Той си разреши да се усмихне слабо на Ангелика и да хвърли възхитен поглед. Оня особен поглед, който преценява не толкова лицето на жената, колкото фигурата й. И жените с хубаво тяло не се обиждат от такива погледи.

— Я гледай! Йохан! — каза Ангелика и му подаде тясната си ръка в кожена ръкавица.

Вайс допря галантно устни до ръкавицата. Полковникът се спря загрижен, защото не знаеше дали трябва да познае тоя човек или не.

За миг Вайс замижа и рече на Ангелика:

— Както винаги, вие сте ослепителна!

— Вие сте дошъл за някого? — попита полковникът, като желаеше да покаже, че си е спомнил тоя шофьор.

— Да — каза Вайс. — При господин Лансдорф. — И прибави с безразличен тон: — Трябва да се посъветвам с него за някои неща. — Погледна часовника и притури: — Но мисля, че ще имам още достатъчно време за това.

— В такъв случай ще закусите с нас — рече Ангелика. След това погледна с укор полковника и обясни: — Госпожа Дитмар ми говори, че господин Вайс напредва успешно в службата.

Вайс се усмихна многозначително, наведе глава и като се обърна вече към полковника, каза:

— Осмелявам се да изкажа увереност, че сега вече по-рано от самите московчани ще узнаем какво е времето в Москва. Хайл Хитлер! — Отиде към двукрилата врата на ресторанта, даде път на полковника и Ангелика и заповяда небрежно на коменданта: — Съобщете на господин Лансдорф и майор Щайнглиц, че ще бъда тук.

Вайс имаше голямо желание двамата да го заварят в компанията на Фон Залц. Но веднага му мина през ума, че се държи може би прекалено свободно, и помоли полковника:

— Ще бъде голяма любезност от ваша страна, ако ги поканите!

Тая молба беше излишна. Лансдорф и Щайнглиц закусваха вече в ресторанта, всеки край своята маса. И Вайс успя така ловко да представи на дамата най-напред Лансдорф, а след това и Щайнглиц, че на полковника оставаше само да ги покани и двамата на масата си.

За Щайнглиц, нямаше съмнение в това, беше ласкателно да бъде в компанията на полковника. А пък Лансдорф веднага със старомодно изящество започна да ухажва непринудено момичето, като никак не се интересуваше дали се харесва това на полковника или не.

Той водеше разговора с Ангелика на такава най-деликатна граница между приличието и неприличието, че не можеше да не се учуди човек на опитността му в тая област, която, както се струваше на Йохан, можеше да бъде само предмет на спомени за него.

Тая твърде оживено започнала закуска беше двойно полезна за Вайс. Първо, познанството с полковника го издигна много в очите на началството му. Второ, комендантът му даде значително по-добра стая от оная, която в началото смяташе да даде на тоя малко нахален абверовец с долен чин, но, както стана ясно, с напълно обосновано високомерие.

Излезе, че по поръка на полковника Ангелика е посетила женската разузнавателна школа и е присъствала на заниманията. Тя каза на Лансдорф:

— Чудно, във всичко, което се отнася до техническата подготовка, те са много съобразителни. Но когато започнах да ги разпитвам за най-елементарните женски похвати, необходими при завербуване на агенти, по тоя въпрос проявиха удивителна тъпота.

— Дали госпожицата ще сподели с мене знанията, които притежава? — игриво запита Лансдорф. — Може би ще изляза достоен ученик.

Щайнглиц се изсмя грубо:

— Дявол да го вземе, госпожице, вие сте просто умно момиче! Убедете господин Лансдорф да създаде школа от момичета с такива таланти и ние всички сме готови да станем кадети в тая школа.

Фон Залц каза недоволно:

— Госпожица Ангелика поставя важни въпроси по какъв принцип да се подготвят жените агенти, защото силната страна на всяка жена се определя от умението й да въздейства върху слабостите на мъжете.

— Ако мъжът е слаб, нищо вече не може да му въздейства! — въздъхна Лансдорф.

— Браво! — извика Ангелика. — Вие сте просто прелестен, господин Лансдорф!

Като си наливаше коняк, Щайнглиц каза загрижено:

— Жена агентка… — и презрително изду устни. — Те са подходящи в мирно време и не срещу русите.

— Но защо? Нима бог ги е сътворил не като нас? — насмешливо попита полковникът.

Щайнглиц изпи наведнъж коняка, пое дъх и отговори грубо:

— Защото тия диваци, като монаси в сиви раса, се хвърлят сега само към една дама, която се състои само от кокали. И тя е полетяла вече към нас, като избягала уличница от войнишки публичен дом, където е препатила много.

— Не разбирам вашите алегории — намръщи се полковникът.

Вайс обясни:

— Господин майорът иска да каже, че ако със силата на оръжието не сме успели да убедим веднага противника в нашата победа, едва ли женските прелести ще могат да променят мнението му за нас.

— Точно така — измрънка Щайнглиц, — прелестите! — След това загледа Ангелика с празни очи и заяви галантно: — Но ако вие, госпожице, работехте срещу нас, кълна ви се, че не бих устоял пред вас.

— Това е най-големият комплимент за дама, какъвто може да направи един разузнавач — обади се Лансдорф.

Ангелика се обърна към Вайс и каза:

— Там, в школата, заместник-началничката е рускиня. Едната половина на лицето й е ужасно обезобразена, а другата е хубава като профил на камея.

— Значи, двулика личност — прекъсна я Щайнглиц.

Вайс разбра, че става дума за Люся Егорова. Каза сдържано на Щайнглиц:

— Истинският разузнавач е човек с хиляда лица. А кое от тях е истинското, може да разбере само оня, който сам не е изгубил лицето си.

Ангелика кимна в знак на съгласие.

— Но вие имате оригинален вкус — рече тя, като сниши гласа си. — Доколкото ми стана известно, вие не сте били равнодушен към тая мома, нали?

„Бъбрива мръсница! — помисли си Йохан за Клара Ауфбаум. — Скъпо ще й струва това.“ И отговори с усмивка:

— Госпожице, ние, абверовците, притежаваме изкуството да се превъплъщаваме. Но при всички обстоятелства си оставаме мъже.

— Нима? — насмешливо се учуди Ангелика. — Във всеки случай това е нещо ново за мене. Вие се държахте обикновено с мене така скромно, че сега тая ваша скромност може да се сметне просто за обидна.

Вайс обеща многозначително:

— Аз ще заслужа прошка от вас, госпожице, с ваше позволение.

— А от оная, рускинята, също ли искахте най-напред позволение?

Лансдорф, който се вслушваше в тоя разговор, намигна насърчително на Вайс и каза високо:

— О, значи и безгрешните грешат, но само че скромно и тайно.

Какво оставаше на Йохан да прави? Да не възразява. Той само се усмихна свенливо. Лансдорф се разсмя и одобрително сложи ръка върху рамото му.

Като си наливаше бавно коняк, Вайс погледна съсредоточено чашата и изведнъж пред него, като призрак, се появи Люся Егорова, такава, каквато беше, каквато за първи път я видя на пионерския сбор — тъничка, ликуваща, сияеща. Тя крачеше наред със знаменосеца и ръката й, вдигната в пионерски поздрав, сякаш затуляше лицето от ослепителното слънце, макар че денят беше дъждовен, облачен. И на всички, които гледаха това стройно като шахматна фигурка момиче, се струваше, че от него излизат ярки лъчи, че то блести със слънцето на Артек.

Той тръсна глава, като че ли пъдеше призрак, приближи чашата с коняк към устните си и погледна многозначително в прозрачните, пихтиести очи на Ангелика.

— За вашето най-пламенно желание, госпожице.

Сякаш отдалече до него долетя заглушен глас.

— Аз бях много разочарована — разказваше Ангелика. — Мислех, че ще има истинска екзекуция. А те се събличаха лениво, като преди къпане. Говореха помежду си, приближаваха се поред до ямата и дори нито веднъж не ни погледнаха, макар че ние бяхме последните, които те виждаха преди смъртта си. Те просто дръзко не ни смятаха за хора. Дори не зная дали се страхуват от болката или не, дали разбират какво е смърт или не. И само когато бяха вече голи, сякаш от приличие се прикриваха с ръце.

Щайнглиц се изсмя:

— Е, то се знае, щом на екзекуцията е присъствала дама — Прибави намръщено: — Да работиш с руси е все едно да учиш мечка да лови мишки в къщи. Нито за минутка не се чувствам спокоен с тях. Да извършваш операция с такива агенти е все едно да преследваш заек с глутница вълци. Никога не знаеш на кого ще се нахвърлят те — на заека или на тебе.

— Днес вие сте в лошо настроение — забеляза Лансдорф.

— Да — каза Щайнглиц, — в лошо. — Съобщи полугласно със служебен тон: — Един курсист по прякор Страшилището — хе оня, който участваше в обесването на сънародника си — направил кланица в самолета. Почти цялата група е унищожена. Раненият пилот успял да кацне в територията на фронта, достъпна за огъня на противника. — Сви рамене: — А тоя Страшилището беше такъв тих, сигурен и ето пак неприятност.

Вайс стана и с цъфнала лъчезарна усмивка вдигна чашата с недопит коняк.

— Господа, предлагам наздравица за нашата прелестна дама, феята на райха, госпожица Ангелика Бюхер!

Всички бяха принудени да станат.

И в същия миг Йохан видя как предупредително се отвориха вратите на ресторанта и в елегантен есесовски мундир, придружаван от цяла свита чинове на СД и Гестапо, влезе Хайнрих Шварцкопф.

Лицето на Хайнрих се беше изменило: уморено, презрително надменно, неподвижно като на мъртвец. По скулите червени петна, очите мътни, зачервени, устните свити. В ръцете си стискаше камшик. Удари с него по масата насред салона и изкомандва:

— Тук! — Изгледа недоволно седналата в ъгъла компания и високо попита един от офицерите на СД: — Уверен ли сте, че тук няма господа, присъствието на които не е наложително?

Лансдорф стана от масата. Комендантът притича веднага към него и почтително, но настойчиво му зашепна нещо на ухото.

— Пет пари не давам — високо каза Лансдорф. — Дори и да е племенник на самия райхсфюрер! — И тръгна към Шварцкопф, вдигнал високомерно сухата си побеляла глава.

Полковник Фон Залц триеше така загрижено с велурена кожа стъклото на монокъла си, като че ли именно от това зависеше неопетнеността на семейната му чест.

Щайнглиц плъзна ръка по бедрото си и в нея се намери „зауерът“. Той мушна пистолета под покривката на масата и с присвити очи загледа Шварцкопф. Нямаше никакво съмнение, че е готов да защити началника си.

Действията на Щайнглиц не се изплъзнаха от вниманието на един гестаповец, който влезе в салона заедно с другите придружители на Шварцкопф, но остана при вратата. Той вдигна бързо със свития си лакът парабел с дълга цев и го насочи в гърба на Щайнглиц.

„Е, само това липсваше — помисли си Йохан. — Да загазим за това, че тук ще пречукат някого. Макар че туй би било и занимателно, и до известна степен полезно: все пак един гад по-малко.“ Но — уви! — той нямаше право на такова удоволствие. И колкото и противни да му бяха пиянската самонадеяност и високомерната надутост на уверения в своята безнаказаност есесовец, колкото и отвратителен да му беше самият Хайнрих, все пак трябваше да вземе ролята на миротворец.

— Я гледай! Хайнрих! Откъде попадна, дявол да го вземе?! — извика той въодушевено и направи с ръце такова движение, сякаш разтваряше прегръдки. Наистина, въпреки всичко Йохан не успя да придаде на лицето си израз на възторг или поне на приветливост. Очите му бяха презрително студени.

Хайнрих потрепери. Пияното му злобно лице стана изведнъж достойно за съжаление.

— Ти ли си Йохан? — смутено и учудено попита той. — Е, знаеш, потресен съм! Такава среща. — С цъфнала усмивка заобиколи Лансдорф, като че на пътя му се намираше не човек, а стол, улови ръката на Вайс и го притегли към себе си. Прегърна го. Обяви тържествено на придружаващите го хора: — Господа! Представям ви моя най-добър приятел Йохан Вайс. — Представи се учтиво на Ангелика, Фон Залц, Щайнглиц и Лансдорф: — Имам чест, Хайнрих Шварцкопф. — Наведе глава, тракна токове и каза с извинителен тон: — Ако поведението ми беше неучтиво, готов съм да си наложа каквото и да е наказание.

— Господин хауптщурмфюрер, вие винаги и навсякъде ли действате така решително? — попита Ангелика. — Или само…

— За бога, извинете — промърмори Хайнрих и се обърна към Лансдорф: — И вие също, господин Лансдорф. — Прибави многозначително: — Ние с вас се срещахме в Берлин, у райхсфюрера, ако бъдете тъй добър да си спомните. — Посочи с очи Вайс и прибави: — Още тогава ви питах за моя приятел.

„Значи, Хайнрих не е съвсем оскотял, щом е говорил с Лансдорф за мене — помисли си Йохан. — Е, няма що, заради делото трябва да възстановяваме отношенията си.“

Той сложи ръка върху рамото на Шварцкопф и каза с усмивка:

— Ние с Хайнрих сме стари приятели.

— Всъщност — любезно рече Хайнрих, като гледаше Лансдорф в очите, — аз съм ваш гост. — И попита вече с официален тон: — Получихте ли телеграмата от Берлин?

— Да — сухо отговори Лансдорф, — получих.

— И така, тоя специален пълномощник на райхсфюрера съм аз. — И Хайнрих се поклони още веднъж, но тоя път по-сдържано, с тежко достойнство.

— На ваше разположение, съм — каза Лансдорф.

— Отлично! В такъв случай ще помолим дамата да ни извини. — Сви сломено рамене: — Служба. — Обърна се към Вайс: — Ти също трябва да напуснеш приятното общество по същите причини, като нас с господин Лансдорф.

Пред вратите на апартамента, даден на Шварцкопф в същата къща, стояха есесовци на стража.

„Значи, Хайнрих е голяма клечка“ — реши Йохан.

В кабинета, където имаше две огнеупорни каси на щабния тил, а на масата — няколко телефона, Хайнрих покани Лансдорф да се разположи на едно огромно кожено канапе и дори приближи масичката за пушене до него.

Сам той приседна на стол до него и каза, както се стори на Вайс, с коварна скромност:

— Всъщност аз съм профан във вашите работи. Затова не търсете във въпроса ми нещо друго, освен желание да почерпя полезни сведения от един толкова дълбоко уважаван и много опитен човек като вас.

Лансдорф помълча, после отговори предпазливо:

— Аз съм готов, господин хауптщурмфюрер, да ви бъда полезен.

— На мен — едва ли — каза Хайнрих с усмивка. — На райхсфюрера!

Лицето на Лансдорф се изпъна и сякаш изсъхна още повече.

Подпухналото лице на Шварцкопф изгуби израза на безгрижност. Той се наведе ниско към Лансдорф и каза твърдо и враждебно:

— Ако се съди по вашето донесение, в индустриалния център на противника вече от няколко месеца действа успешно наша разузнавателна организация под условното наименование „VI“. Тая организация се е попълвала много пъти с разузнавателни групи и технически съоръжения. Възглавява я агентът Гвоздея. Така беше ако не се лъжа. Гвоздея, нали? Човекът с ампутирания крак.

Лансдорф мълчеше.

Хайнрих се усмихна.

— Тая организация ни осведоми за технологията при производството на новите съветски танкове. Сведенията бяха много успокоителни. Круповските специалисти изучиха тая технология и дадоха заключение, че бронята на съветските танкове е като орехова черупка. Отлично! Но моторизираните части на Вермахта удостовериха обратното. Поради тая малка разлика в оценката на новите съветски танкове ние понесохме тежки загуби. На чия сметка ще заповядате да ги запишем?

— Аз мисля — каза Лансдорф, като спусна белите си клепачи, — че…

— Един момент — прекъсна го Хайнрих, — още не съм свършил. По-нататък. Същата тая група направила диверсия. Със силен взрив бил унищожен монтажният цех. Така ли?

Лансдорф кимна.

— Но — пак се усмихна Хайнрих — нашите агенти съобщиха, че тоя взрив бил нужен на самите болшевики за строителен изкоп на новия цех, който сега те строят там. — Продължи насмешливо: — Каква чудна градивна диверсия в полза на противника, нали? Това не ви ли огорчава, господин Лансдорф? Смея да ви уверя, че райхсфюрерът беше необикновено учуден от всичко това. По-учуден, отколкото ако бяхте успели да унищожите най-после завода, за да спре производството му. Райхсфюрерът ме помоли да ви запитам дали няма да сметнете за възможно да разясните тия толкова загадъчни събития.

Лицето на Лансдорф посивя.

Вайс се вслушваше напрегнато в разпита, на който беше подложен Лансдорф — защото това, което ставаше тук, не можеше да се нарече другояче, — и разбираше на каква опасност се излага цялата, извършвана с помощта на Гвоздея операция, която подражаваше работата на голяма антисъветска организация в съветския тил. Той трябваше още сега, без да се бави нито миг, да намери спасителния изход. Но как?

Вайс се протегна лениво и запита Шварцкопф:

— И заради такива глупости ти ни принуди да напуснем компанията на госпожица Ангелика Бюхер и се лиши от удоволствието да се запознаеш по-отблизо с нея? — Укори го: — Ти си станал истински чиновник, Хайнрих.

Шварцкопф нетърпеливо сви рамо.

— Сериозността на работата е толкова очевидна, че не мога да разбера как можеш да се отнасяш така лекомислено към въпроса ми.

— Но ти не питаш мене. Ако ме беше запитал, щях да ти отговоря.

— Хайде — настоя Хайнрих. — Опитай се да отговориш.

— Но всичко това, извинявай, е просто смешно — заскромничи Вайс. — Болшевиките са разработили първобитна технология по изработването на новите танкове съобразно с предполагаемата загуба на рудните бази на Изток. И не са виновни, че армиите на Вермахта не стигнаха до набелязаните граници и в ръцете на болшевиките останаха като по-рано рудните бази с хром, никел, кобалт и така нататък. Ето защо технологията по изработването на танкове се е оказала друга и бронята им е по-здрава, отколкото предполагахме. Но тук са виновни не нашите агенти, а, извинявай, генералитетът на Вермахта. Що се отнася до диверсията, тук всичко е също така просто, както да се постави яйце изправено, без да се търкаля. За това не е нужно да бъдеш непременно Колумб. Нашите агенти са вдигнали монтажния цех във въздуха, като са сложили за тая цел огромно количество взрив. А болшевиките, след като са си изтрили сълзите подир диверсията, са съобразили, че образувалата се яма може да се използва за изкоп и сега на мястото на стария монтажен цех строят нов. За какво могат да се укорят нашите агенти? За това ли, че са сложили твърде много взрив и след диверсията се е образувала яма, която болшевиките са решили да използват рационално? Е, това е вече май прекалено. — Сви рамене: — Вие просто там, в Берлин, си въобразявате, че нашите агенти трябва да бъдат по-предвидливи от самия фюрер. Нашите агенти като нас смятат, че Русия е разгромена и че цялата й индустрия е лишена от суровинни бази. Затова и съобщават как болшевиките се готвят да правят танкове и оръжие едва ли не само от желязо и чугун. А вие в Берлин ги укорявате за това. Чудно! — Прибави решително: — Ако агентът не е убеден в крайната победа на велика Германия, той не е вече агент. Наш пръв дълг е да му внушим тая мисъл. Това е една от главните задачи в работата с агентите. Нали, господин Лансдорф?

Лансдорф кимна, по страните му се появи червенина. Но гласът му звучеше нервно когато каза:

— Надявам се, че нашите разяснения са достатъчно убедителни за хауптщурмфюрера. — И с малко по-бодър тон попита: — Има ли още въпроси към мене?

По-нататъшният разговор, в който Вайс не сметна за нужно да се намесва, беше незначителен и засягаше подробности в работата на „щаба Вали“.

Накрая Лансдорф обеща да направи за Шварцкопф доклад, който ще съдържа всички сведения, интересуващи райхсфюрера.

— Отлично! — съгласи се Хайнрих и на раздяла протегна вече съвсем приятелски ръка на Лансдорф. Каза с уважение: — Много се радвам, че имах случай да поприказвам с толкова авторитетен в областта на разузнаването човек като вас, господин Лансдорф. — А задържа Вайс: — Старче! Ние не можем да се разделим така с тебе. — Намигна: — Или ти, както преди, предпочиташ бирата пред коняка, а водата пред бирата? — Изпрати Лансдорф до вратата и каза, като се обърна и загледа Вайс с ласкава усмивка: — Не можете да си представите, господин Лансдорф, колко се радвам, че срещнах стар приятел. Но дявол да го вземе, кажете: и на служба в Абвера ли той се държи като прекален светец?

— Аз имам най-добро мнение за оберлейтенанта — измърмори Лансдорф. — Той има не само най-високи представи за нравствеността, но, което несъмнено е по-важно, ги следва неотстъпно.

Когато останаха насаме, Хайнрих се приближи до Йохан, сложи ръце на раменете му, загледа жадно в лицето му и попита недоверчиво:

— Ти наистина ли съвсем не си се изменил?

— А ти? — от своя страна запита Йохан, макар и да разбираше отлично, че дълбоки промени са станали не само във външността на Хайнрих Шварцкопф.

Сега Йохан Вайс имаше всички основания да смята, че положението му в Абвера е здраво, трайно, а организацията, създадена от него в Абвера — изключително сигурна. Той беше подготвил кандидати за заместници, на които можеше още сега да довери без колебание ръководството на тая организация. И сега само чакаше от Центъра съответни напътствия за това, за да предаде работата в „щаба Вали“ в сигурни ръце и да започне ново изкачване към нови тайни хранилища на германските поверителни служби.

След като се срещна с Вайс, Хайнрих Шварцкопф, навярно измъчван от късно разкаяние — та всъщност той беше изоставил приятеля си в Лицманщад^[1] на произвола на съдбата, — проявяваше към него толкова пламенна привързаност, че тя дори започна да тежи на Йохан. Хайнрих искаше от Йохан да прекарва цялото си свободно време само с него.

Разбира се, дружбата с берлинския сътрудник на СД, племенник на сега вече гестаповския оберфюрер от SS Вили Шварцкопф, издигаше Вайс над колегите му от Абвера и можеше да стане мост за преминаване към друга сфера на дейност, но в тая дружба се криеше и известна опасност, която Вайс не можа да превъзмогне, макар и да се опитваше.

Работата е там, че Хайнрих беше станал наистина друг човек.

Самонадеяността и високомерието му се обясняваха лесно със светкавичното напредване в службата и правото да владее хората, а грубостта и безочливостта с подчинените — с възприетото обръщение в службите на СД. И Вайс можа със самообладание и такт да отстранява всичко това от себе си, без да накърнява достойнството си, но пиянството на Хайнрих бе непоносимо. Като се напиваше, той ставаше разпуснато и опасно откровен и често пъти не се съобразяваше с присъствието на странични лица.

Той беше широко осведомен за интимните страни от живота на управниците в Третата империя и когато двамата оставаха сами, Вайс го слушаше с интерес и дори го насърчаваше с искреното си учудване на провинциалист. „Та цял Берлин знае това“ — казваше Хайнрих.

Той разказваше с иронична усмивка на Йохан, че Хитлер страда от истерични припадъци. Той плаче като луд, търкаля се по пода и вика: „Аз съм тъй самотен! Аз съм обречен на вечна самота. Но всички велики хора са самотни. Наполеон е бил също самотен… И Фридрих Велики… И Исус…“

Преди Хитлер да се срещне с Ева Браун, партията се опитвала да го ожени за една богата сродница на композитора Вагнер, а след това — за вдовицата на фабриканта на пиана госпожа Бехщайн, за да може с богатството им да се попълни опразнената партийна каса. Но насаме с тия дами фюрерът се държал безнадеждно непредприемчиво или пък произнасял пред тях пламенни политически речи.

Многодетната майка — госпожа Магда Гьобелс — се ползва с особеното разположение на фюрера, но, за огорчение на съпруга й, отношенията й с него са чисто платонични. Тя готви вкусни яденета за фюрера, а той е нежен с нея, гали я като котка — към повече не се и стреми. Но дори това събудило у Гьоринг завистлива омраза към Гьобелс, който, знаейки за привързаността на Гьоринг към наркотиците, го снабдява изобилно с наркотични средства чрез тайните си агенти. Но Гьоринг има силен организъм и се тъпче с наркотици като танк с гориво.

По-рано Химлер отстранявал просто ония, които се опитвали без негово знание да се приближат до Хитлер: натиквали тялото на жертвата в бъчва, напълвали я с цимент и я хвърляли на дъното в едно от езерата край Берлин.

Между Гьобелс и Розенберг се води също борба за по-близко място до фюрера. Гьобелс разпространил материали, че уж между 1917 и 1919 година Розенберг служил във френското разузнавателно „второ бюро“, действащо срещу германците. От своя страна Розенберг намерил свидетели, които уличили Гьобелс в лъжа. Представяйки се за мъченик, Гьобелс разпространявал слуха, че уж през Първата световна война при окупацията на Рейнската област от французите той бил бит от окупаторите. С помощта на нагласени лица Розенберг разобличил лъжата на Гьобелс.

Едно време Хитлер бил влюбен в племенницата си Хели, но излязъл непълноценен, претърпял фиаско в ролята на любовник и я отровил. А сега кара Ева Браун да облича дрехите на покойната.

Във вилата на Хитлер в Берхтесгаден има кукла в естествена човешка големина с чертите на Хели — тая кукла е направена виртуозно от един виенски майстор — и с нея фюрерът си отдъхва, когато Ева отсъства.

Хайнрих разказваше всичко това с отсянката на самохвалство (не всеки е тъй осведомен!), без да му мисли, сякаш това бъбрене е ненаказуемо, и отпиваше малки глътки коняк от голяма издута чаша, която затопляше в дланите си.

Метнал крак върху крак, Хайнрих разказваше, че на младите германки, които поддържали познанство с евреите, обръсвали косите, а после окачвали на гърдите им дъсчица с надпис: „Аз съм свиня. Аз опетних германската си чест, като общувах с еврейски свини“ и ги возели на специални коли из града.

— Тъкмо се сетих — запита Хайнрих, — тебе още ли не са те проверявали с агент от „чисто арийския авангард“?

В отговор на това Вайс го изгледа учудено.

— Това е специален разузнавателен отряд на партията, съставен от блондинки, непременно естествени, с дебели плитки, завити около главата. Те са облечени в старопотсдамски стил, много скромно: високи яки, плътно прилепнали блузи, половинки с ниски токове и никаква козметика. Нацистите провъзгласиха принципа: германската жена няма нужда от грим. Та така, тоя отряд от арийки си поставя за цел да провери максимален брой верноподаници на фюрера, като установява с тях интимна близост, при която се повежда светкавичен разпит за политическите им възгледи.

— Знаеш ли — сърдито каза Йохан, — понякога ми се струва, че спрямо мене си поел функции, подобни на ония, които изпълняват тия моми. Е, за какъв дявол ми говориш всички тия глупости?

— Но ти си правоверен, нима такава дреболия може да разколебае убежденията ти?

— Не! — твърдо отговори Йохан. — Убежденията ми само закрепват от твоето дърдорене.

— Така ли? — с присвити очи попита Хайнрих. — Интересно. — И лицето му доби враждебен израз.

Йохан се държеше много предпазливо с Хайнрих. Изчакваше търпеливо. И тъй като прекарваше дълго с него, избягваше до известно време да започне разговори, засягащи ония моменти от живота на Хайнрих в Берлин, които биха могли да бъдат интересни за съветското разузнаване.

Той съобщи в Центъра за срещата си с Хайнрих Шварцкопф. След известно време свръзката донесе на Зубов плик, адресиран до Вайс.

Тоя плик съдържаше материали от следствието по убийството на инженер Рудолф Шварцкопф.

Както бяха установили органите на съветското контраразузнаване, Рудолф Шварцкопф бил убит по посочване от брат му, Вили Шварцкопф. Убил го Функ със съучастието на Оскар Папке, който дал писмени показания за това, когато го задържали на съветската граница. Тия показания се намираха също в плика, получен от Вайс.

След като прелисти няколко пъти материалите от следствието, Йохан реши: очевидно Центърът му е изпратил тия материали, защото е смятал, че може да се дадат на Хайнрих Шварцкопф да ги прочете, ако това бъде уместно. Но засега нямаше нужда от това.