Вадим Кожевников
Щит и меч (6)

6.

През един мрачен дъждовен ден, като минаваше случайно покрай бюрото за наемане на прислужници, Вайс срещна баронесата, която беше съседка на Хайнрих в купето. Тя бе дошла с двуконна каляска от замъка, по-рано собственост на прочут полски род и сега даден на нея от генералгубернаторството в замяна на оставеното в Латвия малко имение.

Баронесата имаше разстроен вид, беше отслабнала, бръчките на лицето й бяха станали по-дълбоки, кожата висеше на дипли. Беше с кожено манто и стъпваше небрежно по локвите с чортовите си пантофки отгоре със седефени токи.

Още от първите думи баронесата заговори откровено. Навярно се чувстваше самотна тук и се радваше, че вижда познато лице.

Когато се разделяха, баронесата покани милостиво Йохан в замъка и обеща, че управителят й ще го нагости с добър обед.

След угощението в ресторанта Вайс забеляза, че приятелските му отношения с Келер, Брудер и Цимерман затрудниха общуването с обикновените работници в гаража. И беше много огорчен от това.

Отначало те страняха от Вайс и говореха само онова, което беше необходимо по време на работата.

Но след това, както става винаги, трудът ги сближи с Вайс. Хората на труда започват да изпитват доверие към човека, ако видят истинско майсторство в работните му похвати.

Вайс познаваше термичната и газовата заварка, умееше да определя марката на стоманата по лома, да шлифова частта с точността на матричар и тия универсални знания учудваха германските работници, възхищаваха ги, макар че в началото те не даваха да се разбере това.

Белов се научи на много неща в завода, в който работеше и баща му, но по-голямата част от умението си придоби в лабораторията на института, където се занимаваше в студентския научен кръжок под ръководството на академик Линев.

В началото Вайс узна от късите реплики, че най-старият от тях, Венер, участник в Първата световна война, бил ранен тежко на Източния фронт и някакъв руски войник, също ранен, го пленил лесно, повел го, а после, след като седнали в един сринат окоп и пушили, махнал с ръка, взел само пушката на Венер и си отишъл.

Вайс каза:

— Значи сред русите се срещат добри хора, но тоя навярно не е бил болшевик.

Венер не отговори дълго време, сякаш беше увлечен от работата, а след това попита:

— Ти не знаеш ли кое правителство ни предложи тогава мир?

— Струва ми се, болшевиките.

— Какъв е бил тогава тоя войник, който ме пусна?

Волф Винц, нисък, широкоплещест, прегърбен, със счупен нос, не се отпущаше дълго да говори откровено.

Но една вечер, когато останаха двамата в гаража, Винц запита Йохан:

— Слушай, ти си млад и сръчен момък: защо работиш при нас, а не в SS или в Гестапо? Там такъв момък като тебе може да се изкачи по стълбата нагоре.

— Да, здрави момчета има там — рече Йохан, като гледаше внимателно Винц, и прибави усмихнато: — Нали това искаше да кажеш?

Винц се усмихна също и го похвали:

— А ти наистина си сръчен момък, не си от ония, които правят черно на другаря си.

— И ти не си от тях.

— Да — съгласи се Винц. — Точно улучи.

Вайс спечели уважението на работниците в гаража благодарение на умението си спокойно, без излишни приказки да извършва сложния технически ремонт на машините. Заедно с Винц и Венер той възстанови счупената подвижна електроуредба, монтирана на каросерията на товарен автомобил с мощен дизелов двигател.

Когато предаде ремонтираната електроуредба на военния инженер, Вайс бе удостоен не само с похвали, но и с парична награда.

Вечерта в същата пивница той раздели парите си със своите помощници.

Венер и Винц си поръчаха традиционните големи чаши бира и както винаги пиеха прилично, бавно, на малки глътки, като гълтаха заедно с питието и горчивия дим на цигарите.

Дълго време след това те вървяха мълчаливо по тъмната, с угаснали фенери улица. И изведнъж Винц удари силно Вайс по гърба и каза:

— А ти, Йохан, си истински германски трудещ се момък, едно време такива у нас в Рур имаше доста много.

— Също и в Хамбург — прибави Венер.

И за първи път през цялото това време Йохан почувства искрена радост, задето го признаха за германец.

Вайс се убеди постепенно, че колкото по-високо положение има едно или друго лице, толкова по-малко то е разположено към откровеност. Пропорционално на заеманата длъжност се увеличава тайният контрол над него. Колкото по-значителна е особата, толкова по-дълга е опашката на агентурата. И тая опашка може да задави в примката си Йохан, ако той се завира в нея, докато не е още достатъчно и всестранно защитен.

Като наблюдаваше и размисляше, Вайс установи за себе си една любопитна и много полезна истина: колкото по-висока е заеманата длъжност, толкова по-високомерно се отнася притежателят й към подчинените и толкова по-строго иска да се спазва тайната на различните сведения. Но при дребните служители високомерието, проявявано към най-близките подчинени, придобива често пъти характер на пренебрежение към тях. И както един германски генерал не ще си позволи никога да излезе пред офицер без куртка, а пред войник не смята за неприлично да се разхожда по долни дрехи, така и най-горните чинове не спазват твърде строго правилата за запазване на служебната тайна в присъствието на най-нискостоящите служители.

В служебната система, където по-старите прехвърлят често работата си на по-младите, имаше в грижливо обмислената и безукорна схема незначителни организми, които извършваха отговорната работа, макар да заемаха долни чинове.

Тия „организми“ готвеха отчетите, донесенията, сведенията и докладите. Всички те повечето бяха образовани хора, готови да работят неспирно в тила, като смятаха за най-голямо щастие само това, че не ги изпращаха на фронта.

Ето с какви служители войници се стремеше Вайс да се сближи. Но засега не знаеше как.

И госпожа Дитмар помогна на Йохан да проникне в средата, където досега напразно се опитваше да влезе.

Когато след богослужението той се приближи с колата си до черквата, прилична на гигантска ледена висулка или на сталагмит, от високите й дъговидни врати излезе госпожа Дитмар под ръка с една дама, облечена в манто от кожа на катерица. Госпожа Дитмар представи Йохан на дамата и каза, че тя е домоуправителка у полковник Фон Залц и че се познават с госпожа Мария Бюхер много отдавна — още от деца.

Най-напред Йохан закара госпожа Дитмар в къщи, а след това потегли с Мария Бюхер към центъра на града, към самостоятелната къща на полковник Фон Залц.

В отговор на учтивия, зададен с безразличен тон въпрос „Как прекарвате тук?“ Вайс изложи подробно житейското си верую. Познати няма никакви, другарите му по работа са лошо възпитани хора. Всяка вечер прекарва с госпожа Дитмар. Занимава се по малко, като използва книгите на сина й. След военната служба би искал да започне самостоятелна работа; има опит на механик и би могъл да печели добре, ако успее да намери малък гараж, за да уреди там авторемонтна работилница.

Мария Бюхер го слушаше разсеяно, сякаш никак не се интересуваше от плановете на младия човек за живота. Но когато пристигнаха, госпожа Бюхер попита ненадейно с голям интерес:

— Имате ли средства да купите такава работилница?

— Имам глава — самохвално каза Вайс.

— О, за съжаление това не е достатъчно — снизходително забеляза госпожа Бюхер. Но веднага прибави: — Но глава имате, и то много добра, щом съдържа такива солидни мисли. — Помълча и каза решително: — Сега ще изпиете с мене чашка кафе. — Слезе от колата, отключи желязната градинска вратичка и се изкачи по черния вход в стаята си, наредена с хубави мебели, но задръстена неприятно с куфари и сандъци, обковани грижливо с железни ленти.

Като свали коженото си манто, госпожа Бюхер се яви пред Вайс в синя рокля от тънко жарсе, което показваше нагледно всички изпъкналости на мощната й фигура.

Докато черпеше Вайс с кафе, домоуправителката кокетничеше така с него, приказваше на толкова игриви теми, че на Вайс му стана мъчно, тъй като за нищо на света не би се решил да си пробие път в недостъпната му среда с цената на такъв себеотрицателен подвиг.

Но за щастие госпожа Бюхер премина също тъй стремително от лекомисленото бъбрене към работа. Вече със съвсем друг тон каза, че дъщеря й — много мило момиче, завършило гимназия — работи като преводачка у полковника и също като Вайс е военна служителка. Полковникът заема важен пост в Абвера и работата му налага да заминава за дълго време, затова дъщеря й има свободно време, което би могла да прекарва с приличен момък, разбира се, в обществото на майка си. В заключение госпожа Бюхер каза, че ще съобщи чрез госпожа Дитмар кога Вайс може да я посети отново.