Вадим Кожевников
Щит и меч (19)

19.

На другия ден поделението на майор Щайнглиц пристъпи най-после към преките си задължения.

В голямата болнична палатка четирима войници, включително и Вайс, сортираха документи край разтегателната маса. Често между тия книжа се срещаха повредени, залени с кръв. Войниците хвърляха тези документи в кошчетата за смет, направени от разноцветен тел.

Те номерираха печатите и щемпелите, след като направеха от тях отпечатък върху лист хартия, и ги слагаха в един голям сандък.

Изхвърляха картите, ако по тях нямаше никакви бележки, а ако имаше бележки или нанесени на ръка означения, предаваха ги на ефрейтора Волф. Той изучаваше грижливо всяка такава карта и някои от тях сгъваше внимателно и скриваше в чанта, обикновена гражданска чанта с ремъци и две плоски ключалки.

Войниците канцеларисти работеха с чиновническо усърдие и приказваха обикновени неща: за здравето си, за писмата от къщи, за цените на продуктите, дрехите, обущата. И докато сортираха и преглеждаха книжата, те изтриваха периодично пръстите си с гумени гъби, напоени с дезинфекцираща течност, за да не се заразят. И ако не беше това обстоятелство, ако не бяха мундирите им и жълтата светлина в целулоидните прозорчета на палатката, всичко щеше да прилича на обикновено канцеларско заведение и на нищо друго.

Като откриваше изцапани с кръв книжа, Волф казваше:

— Господа, напомням ви: бъдете внимателни и изхвърляйте нечистите книжа, които не представляват особена ценност.

През тия няколко денонощия лагерът край блатото се беше превърнал в гиздаво военно градче: навсякъде прокараха пътечки от греди, поставиха стълбове с показатели, щабните палатки бяха окопани с траншеи, помпите изсмукваха денонощно водата от траншеите. Дори комарите намаляха, след като бе разпръсната във въздуха някаква лютива течност, като приспособиха за това раничните огнехвъргачки.

И не само офицерите, но и войниците имаха подчертано спретнат вид, като че ли под краката им нямаше зловонна кална шир, непроходим мочурляк, тресавище.

Мостчета с перила от бели стъбла на брези, които се виждаха така ясно през нощта, настилки за транспорт, телефонни и телеграфни жици, поставени грижливо на торфени трупчета или издигнати на бамбукови пръти — всичко това и много други неща показваха опитността, майсторството, армейското умение, дисциплината на щабните команди, прекрасната им материална обзаведеност. И само едно беше глупаво — че тия тилови служби се бяха настанали в тресавището, а не на сухото възвишение на няколко километра от пункта, предназначен за дислокация.

Мотомеханизираните съединения на германската армия се вмъкнаха стремително и дълбоко като клещи в тялото на страната, като оставиха смело в тила си заобиколените, изолирани и надробени в неравни сражения островчета от съветските гарнизони: оставяха ги да бъдат ликвидирани от специалните части, снабдени щедро с всички най-нови средства за унищожение.

Според сведения на германското разузнаване в населения пункт Кулички отбраната бяха поели най-напред няколко танка и към половин рота граничари, но постепенно броят на съветските войници се увеличаваше. Всяка нощ до Кулички си пробиваха път с отчаяни боеве все нови бойци, макар че всеки път при пробива към гарнизона на Кулички почти половината от тях загиваха.

Германското командване смяташе това изтребление на противника за икономично. За унищожаването на гарнизона пристигна една артилерийска част и всичко беше подготвено. Пресметнаха грижливо колко боеприпаси са необходими за съответната площ, от колко цеви трябва да бъдат изстреляни и оръдията вече стояха в съответен ред около плацдарма. И все пак, без да обръщат внимание дори на това, че съветският гарнизон не позволяваше с огъня си на германските части да се придвижват по шосето, германците забавяха щурма, като очакваха пристигането на танковете.

Щайнглиц и Дитрих не седяха със скръстени ръце. Те излизаха често на огневи позиции, за да наблюдават държанието на противника, но тъй като специалностите им бяха различни, интересуваха ги и различни страни на това държание.

Вайс трябваше да прекъсне работата си в канцеларската палатка, за да придружава Щайнглиц в пътуванията му.

Знаеше се, че съветските танкисти в Кулички, когато им се свършило горивото, закопали бойните си коли в земята. И никой не се страхуваше от внезапен пробив на танкове от страна на заобиколения гарнизон.

Но една нощ, когато Щайнглиц и Дитрих както винаги разглеждаха с рогатките^[1] от наблюдателния пункт специално оставеното дефиле, към което бясно и отчаяно си пробиваха път през картечния огън разпокъсани групички съветски войници, изведнъж към шосето се понесе напред самотен съветски танк, като стреляше с оръдието и картечницата си.

Веднага се разнесоха залпове и точно пристреляните по секторите батареи разрушиха танка.

Щайнглиц и Дитрих заповядаха на войниците да вземат документите от загиналите танкисти. Те разсъдиха правилно, че за тази кола навярно са били събрани последните остатъци от гориво и че екипажът е получил задача да си пробие път към по-голямо съветско съединение не толкова за помощ, колкото за да получи заповед как да действа гарнизонът по-нататък: да отстъпи или да защищава тоя плацдарм докрай.

Такива заповеди и запитвания относно тях вече неведнъж попадаха в ръцете на офицерите от Абвера. При това германските радисти улавяха много пъти в етера обръщения на обкръжен гарнизон до по-горните щабове.

Войниците, изпратени при разрушения съветски танк, не можаха да изпълнят заповедта: обсаденият гарнизон откри такъв огън, че трима германци бяха убити веднага, а двама ранени едва допълзяха назад.

От следващите пет войници не се върна нито един.

Щом обсаденият гарнизон пази разрушения танк, без да жали дори скъпоценните боеприпаси, значи в него има документи, които в никакъв случай не трябва да попаднат в ръцете на неприятеля.

Нова петорка войници бе накарана да пълзи към танка само като я заплашиха с разстрелване. И пак трима бяха убити веднага. Двама пропълзяха не повече от десетина метра, заровиха се в блатото и лежаха, като не смееха да си повдигнат главите.

Слабо светещо звездно небе, заблатена равнина, в която блестят ямите с вода, храстите на върбалака издават сребрист блясък, тишина. А там, край възвишението, се издига тъмната маса на двукуполен съветски танк със стоманени дрипи около дупките от германските снаряди.

На наблюдателния пункт в чистичкия и спретнат укрепен огнестрелен пункт, обкован със светли дялани дъски, седят на сгъваеми столове германски офицери. Електрическата лампа гори ярко, на масичката — съдинки-термоси с гореща вечеря, върху колената на офицерите — книжни салфетки, те ядат и приказват за ядене.

Армейският офицер слуша с уважение Щайнглиц. Майорът разказва за особеностите на испанската, френската и италианската кухня. Разказва подробно, с пълно познаване на всички кулинарни тънкости. Познава добре тия страни. Бил е там ръководител на шпионажа.

Армейският офицер каза, че след около два часа ще дойде извиканият от него танк и тогава ще могат да се приближат до разрушената съветска бойна кола, за да вземат документите от мъртвите танкисти. А засега остава само да чакат търпеливо.

Как трябва да постъпи Йохан в даденото положение? Разбира се, той може да загине, ако се наеме да се добере до съветския танк. Но няма непременно да загине, по-скоро ще допълзи, ще се вмъкне в танка и ще унищожи пакета, който сигурно е предаден на един от танкистите. Ако гарнизонът е сметнал за необходимо да събере всичкото гориво, за да се опита танкът да си пробие път, ако с риск да останат без боеприпаси не позволява на никого да се приближи до него, значи, пакетът е много важен, а от него зависи животът на много, навярно на не по-малко от хиляда съветски войници и офицери. Значи, сега съотношението е такова: един към хиляда.

И макар че на Йохан е забранено да рискува със себе си, при такова съотношение той може би има право на риск. Има още едно обстоятелство, с което не може да не се съобразява. Голямото му търпение не е безгранично. Колко може да съзерцава с безучастен вид окървавената, опожарена родна земя, да гледа как убиват съветските хора и да прислужва угоднически на убийците така, като че ли за нищо друго не мисли. Той трябва да си даде отдих, да се изскубне поне за няколко минути от това мъчително бездейно, бавно съществуване. Само няколко минути действие и той ще си възвърне силата на волята, спокойствието, способността да се преструва. Няколко минути — това е толкова малко — и после той пак като преди ще чака, че чака безкрайно. Е, може ли да си позволи това? И нищо няма да му се случи, той ще бъде много предпазлив и ще успее да допълзи до танка. И мисли не само за себе си: иска да унищожи пакета, за да спаси хората. Е, какво лошо има тук? Той ще унищожи пакета и веднага ще се върне. И отново всичко ще тръгне като преди. Не, дори не като преди: той ще стане още по-находчив, още по-хитър, още по-предпазлив и по-търпелив.

Йохан сложи в чиниите грижливо нарязани късчета горещ шунков салам и вдигащи пара картофи, наля в пластмасовите чашки останалия кафяв ром, свали престилката и оправи кепето си.

— Господин майор, ако засега нямате повече нужда от мене, позволете ми да взема документите от разрушения съветски танк. — Той каза всичко това с такъв тон, с какъвто питаше: „Ще позволите ли да ви сложа още сос?“

Щайнглиц по известни само на него съображения не пожела да покаже колко е важна тая молба за него. Няма що, един войник желае да извърши подвиг — това е естествено и дори задължително за германски войник. И без да вдига очи от чинията, майорът кимна мълчаливо с глава.

Йохан откачи от стената брезентовата чанта, от която стърчаха дълги дървени дръжки на гранати, каските и шмайзерът на армейски офицер, сложи всичко това на себе си, изкозирува и излезе от блиндажа.