Вадим Кожевников
Щит и меч (45)

45.

През всички тия дни Вайс посещаваше периодично баронесата и се радваше, че здравето на момичето се подобрява явно. То се ръководеше от заповедта на Вайс и със скромността и признателността си спечели разположението на бабичката.

Вайс се срещаше също така и с господин Шмид. Той се заинтересува особено от него, след като Елзе му съобщи, че по направените от нея справки търговецът Шмид няма никаква кантора в Хамбург. Няма го и в телефонния указател.

Полските приятели съобщили на Елзе, че земевладелецът, в къщата на когото посрещат така гостоприемно Шмид, е свързан с полските емигрантски правителствени среди в Лондон и че роднините му, останали тук, може би са агенти на това правителство.

Вайс възложи на Зубов да проследи Шмид и помоли Елзе да сподели с него някои сведения относно производството на новата германска синтетична продукция. Елзе беше получила сведения за нея, предназначени за Центъра, от неизвестни на Йохан ръце. Сведенията от Зубов дойдоха доста бързо. Един от хората му откри скривалището, чрез което Шмид предаваше сведенията на доверено лице. Книжата бяха фотографирани и между тях Вайс откри бележка, от която се виждаше, че английският резидент е в пряка връзка с Герд.

И ето, снабден с тия материали, Вайс реши да посети почтения хамбургски търговец.

Шмид се зарадва много на идването му. Наистина той се опитваше да скрие радостта си, като поздрави отпуснато Вайс с лениви движения, сякаш си почиваше безгрижно и гостът го беше събудил. Но стаята бе пълна с дим, в пепелницата още димеше угарка от пура, а върху бюрото Шмид беше хвърлил набързо хавлията. Очите му блестяха влажно и бялото им се бе позачервило като на човек, прекарал безсънна нощ.

Шмид запали спиртното кафениче и постави коняк и ракия на масата. Изтегна се в креслото, сложи крака на масата и предложи на Вайс да последва примера му, защото, както се изрази, „древните римляни предпочитали дори да ядат лежешката“.

— Не ви ли е мъчно за Хамбург? — запита Вайс.

— Безпокоя се за кантората.

— Голямо ли е предприятието ви?

— Никога не съм ламтял за богатство, стремял съм се само да бъда финансово независим — уклончиво отговори Шмид.

— Навярно все пак е приятно да имаш много пари?

— А вие не сте ли опитвали?

— Мисля да опитам.

— Как?

— Какво ще кажете, ако вместо приятеля ми аз сам ви направя малка услуга?

Шмид вдигна въпросително вежди:

— Малка услуга?

— Но много ценна.

— Наистина ли „много“?

— Моят приятел, към когото се обърнах с молба да ви помогне с нещичко, каза, че това е много ценна услуга.

— Но вие казахте, че искате да ми направите малка услуга?

— А, вие значи за това говорите — безцеремонно забеляза Вайс. — Тогава заповядайте: той ме помоли да ви предам, че службата по безопасността се интересува извънредно много от хора, които във военно време се интересуват от отбранителни изобретения.

— Така ли ви каза?

Вайс рече небрежно:

— Моят приятел не заема голяма длъжност, затова ще си позволя да не привеждам дословно изказванията му.

— Какво работи вашият приятел?

— Ако толкова ви интересува това, ще имате възможност да се срещнете лично с него.

— Къде?

— Всичко ще зависи от това как ще оцените услугата му.

— Слушайте, момче, стига сте ме шантажирали с вашия приятел! Тъкмо стана дума, предайте му, ако той работи в Гестапо, че търговецът Шмид събира изрезки от нашите вестници за патриотите изобретатели, и онова, което споменах в разговора ни с вас, а напечатано във всекидневника „Дас Райх“. Стига ли ви това?

— Напълно — отговори Вайс. И рече с възторг: — Господин Шмид, позволете да пия за вашите успехи! — Прибави искрено: — В края на краищата много се радвам, че унищожихте и най-малките ми съмнения.

— А какви бяха те?

— Представете си — с простодушна усмивка каза Вайс, — помислих си, че сте английски разузнавач.

Шмид се облегна в креслото и започна да се смее с глас така, че мускулестият му корем потрепваше под плетената му жилетка.

— О, боже мой! — охкаше той. — Аз английски шпионин! — Пое дъх и каза огорчено: — За един сътрудник на Абвера такова фантастично и, бих казал, съвсем неоснователно въображение е сериозен недостатък.

— Но аз се надявам, че тоя комичен случай ще остане между нас, нали?

— Добре, дявол да ви вземе, давам ви дума като спомен за добрия стар Шмид. — Чукна се с Вайс. — Все пак вие сте симпатичен момък. Симпатичен със своята откровеност. И бих прибавил още — смелост.

— Защо смелост?

— И питате още! Идвате при английски шпионин и му заявявате, че е английски шпионин.

Вайс се усмихна лукаво:

— Ето тук грешите, господин Шмид. Вие не обърнахте внимание, че през цялото време държах ръката си в джоба. А там беше… — И Вайс сложи тържествуващо един „зауер“ на масата.

Шмид изпадна във възторг.

— Не, това е просто великолепно! Значи, аз бях на косъм от смъртта? — Призна си: — Е, знаете, такова нещо още не ми се е случвало досега.

— Какво да се прави… — смутено рече Вайс. — Трябва да бъдем бдителни.

— Да — съгласи се Шмид, — сега виждам, че не сте толкова прост. — Вдигна чашата: — За ваше здраве!

След това те поклюкарстваха за баронесата.

— Баронесата е разтревожена от това, че бившите собственици на имението й са приели английско поданство — каза Вайс. — Страхува се, че ако Германия не победи Англия, истинските господари на имението ще се обърнат един ден към съда.

— Но засега тя печели — усмихнато възрази Шмид. — Английската авиация, както знаете, не бомбардира английската собственост в чужбина.

— Това не зная — каза Вайс. — Вие знаете това.

Но Шмид не поиска да придаде значение на думите му.

— Аз предпочитам да влагам парите си в патенти — забеляза той. — Удобно за носене. И устойчиво като твърда валута.

— Тъкмо стана дума — рече Вайс, — все пак аз ви донесох нещичко. Разбира се, не изрезки от вестници.

— Тъй ли? — лениво проточи Шмид. — Покажете, интересно е.

Вайс извади от джоба на куртката си пакета, получен от Елзе, и го подаде на Шмид.

Търговецът се увлече в четене.

Вайс остави пистолета на масата, стана, поразходи се из стаята и вдигна транспаранта. В градината беше тъмно. В долния етаж светеше само един прозорец и светлината от него падаше на пясъчната пътечка.

— Слушайте вие, сътруднико на Абвера! — се обади Шмид. — Вие предполагахте, че съм английски разузнавач, и ми донесохте много важни материали за военни изобретения. Какво значи това?

— Но вие не сте разузнавач — отговори Вайс, като погледна през рамо. — Аз ги показах на един почтен германски индустриалец.

— Лъжете!

Шмид стоеше с ръка върху пистолета на Вайс. И макар че говореше с негодуващ тон, напрегнатото му лице изразяваше по-скоро тържество, отколкото негодувание.

— Добре — примирително каза Вайс. — Исках да ви доставя удоволствие. А сега ми върнете книжата. И да пием. — Той се приближи до масата.

— Не — рече Шмид. — Няма да стане така.

— А как?

— Аз купувам книжата ви и ви ги заплащам с английски фунтове. — И вече със заповеднически тон прибави: — Седнете край оная маса и напишете разписка.

— Е, разбира се — съгласи се Вайс. — Готов съм. — Седна край масата и се полуобърна. — Но сумата, надявам се, ще бъде четирицифрена.

— Пишете — заповяда Шмид. И продиктува: — „Аз, еди-кой си, получих хиляда фунта срещу информация, предадена на Интелиджънс сървис.“ И до подписа си сложете днешна дата.

— Е, какви са тия глупави шеги! — каза умолително.

— Пишете! — повтори Шмид, като застана зад гърба на Вайс и опря дулото на „зауера“ в тила му.

— Не натискайте толкова, боли ме.

След като се убеди, че Вайс е изпълнил точно искането му, Шмид посочи с пистолета масата със закуски:

— Хайде, сега можете да се преместите там и да пиете вече за нашите общи с вас успехи.

Вайс се подчини покорно и напълни с разтреперана ръка чашата си, при което разля няколко капки коняк върху покривката.

— Стига сте се плашили! — презрително каза Шмид. — Сега е вече късно. Трябваше да се плашите по-рано, когато решихте да дойдете при мене.

— Разбирам — мрачно измърмори Вайс, като погледна жално, тъжно Шмид. — Аз съм в ръцете ви.

— Ето сега сте умен човек. Значи, не сте изгубили способността си да съобразявате. А сега слушайте и запомнете.

Шмид съобщи подробно и точно на Вайс с поучителен тон какви ще бъдат функциите му. Когато той завърши, Вайс попита малко разочаровано:

— И това ли е всичко?

— Да.

— И само заради това ли ви прехвърлиха тук?

— Е, това не е наша работа да обсъждаме.

Вайс се изправи. Лицето му доби решителен израз. И изведнъж той заповяда на Шмид:

— Хайде сега, седнете. И престанете да въртите пред лицето ми моя незареден пистолет. — Извади друг пистолет от джоба си. — А ето тоя — продължи той — е пълен. И действа безшумно, ако обърнете внимание на заглушителя. Също производство на Зауер, но за специална, нефронтова цел. — И го смъмри: — Не е добре, господин как ви беше името… Навярно отдавна работите и изведнъж такъв печален край. Вие имате жена, деца, роднини, нали? Защо мълчите? — Щракна белезниците на протегнатите му напред ръце. Обясни: — Това е само за запазване на живота ви. Ами ако схрускате ампула с отрова и заминете за оня свят, като ни лишите от ценните си показания…

Шмид мълчеше. Вайс го завърза за гърба на тежкото кресло, завъртя ключа на вратата и започна да изследва стаята внимателно, сантиметър по сантиметър.

Лицето на Шмид стана сиво, по слепите му очи избиха капчици пот.

Вайс му наля коняк, даде му да пие и го попита:

— Защо нервничите? Нали англичаните се славят с хладнокръвието си. Вие просто ме разочаровате.

В шкафа за книги Вайс откри без особена мъка английски радиопредавател. Разгледа го и се залови с кутията за пури на Шмид: внимателно разчупваше всяка пура и в една от тях намери тънко листче с шифрован текст. След това седна, взе молитвеника в ръцете си и започна да го прелиства внимателно. Над отделните редове на псалмите имаше едва забележими грапавини на хартията. Каза с укор:

— Все пак сте консерватори. Неизвестно защо използвате свещеното писание за шифър.

Отвори куфара на Шмид, извади оттам нови половинки обувки с дебели гумени подметки, подуши ги, натисна ги с пръст и похвали:

— А ето го и него, вашият прочут смазочен взрив. Остроумно. Тоя начин на пазене е новост. — И пак се приближи до шкафа за книги. Между листовете на книгите бяха сложени едри английски банкноти.

Най-после Шмид отвори уста:

— Вземете парите за себе си. Смятам, че сте ги изкарали с труд.

— Бъдете спокоен, няма да се смутя — каза Вайс. Седна срещу Шмид, загледа го изпитателно и попита: — Искате ли да пиете още?

Шмид кимна.

Вайс наля половин чаша. Шмид се усмихна.

— Да не би да жалите коняка ми?

— Не искам да се напиете. — Запита делово: — Ще дадете ли нужните сведения за себе си?

— Не! — отсече Шмид.

— Значи, предпочитате да ораторствате пред аудитория, която ще ви обработва с всички достъпни средства?

— Предпочитам.

— Но вие все пак ще заговорите.

— Не.

— Вие още не знаете с какви ефикасни средства разполагаме.

— Ще умра с чест като офицер от армията на негово величество.

— Хайде де, офицер! Обикновен шпионин. Тъкмо стана дума, ние няма да оставим да загинете така скоро: имаме отлични лекари, те ще се погрижат да продължат максимално живота ви, в каквото и противоестествено положение да се намират вашите кости, кожа и някои органи.

— Значи, вие сте специалист?

— Можете да не се съмнявате, с вас ще се заемат истински специалисти в тая работа.

Шмид дишаше тежко, но дума не продума.

Вайс каза примирително:

— Слушайте, в края на краищата любезност за любезност. Вие няма да съобщите на нашите колко пари сте имали в наличност. А заради вашата скромност аз ще съобщя на посочения от вас адрес за смъртта ви. И от уважение към вашата издръжливост ще допълня: умря достойно. Това трябва да ви достави удоволствие.

— Добре — съгласи се Шмид. — Запомнете: Уилсън Дъглас, Манчестър, Цайт Хил 118, госпожа Ен Дъглас. — Обясни: — Това е майка ми.

— Нямате ли други близки роднини?

— Хората от моята професия не се обременяват нито с жени, нито с деца. Това би било егоистично.

— А вие, значи, сте човек със съвест!

— Интересно, как бихте заговорили ако бяхте на мое място?

— Да — съгласи се Вайс, — за самия мене е интересно да зная за какво бих говорил тогава с вас.

— Искате ли да си разменим местата? — иронично предложи Дъглас.

— Допускам, че все ще ми се представи такава възможност.

— Желая да се осъществи това по-скоро — промърмори Дъглас.

— Когато ви екзекутират, майка ви ще получава пенсия за вас, нали?

— Едва ли — навъсено рече Дъглас. — Във всеки случай не скоро. Сигурно Абверът няма да изпрати официално съобщение за смъртта ми. А чиновниците от Интелиджънс сървис, докато не получат точни данни, ще имат основания да мислят, че след провала съм си купил живота с цената на измяната.

— А защо всъщност да не направите такава сделка с нас?

— Аз съм англичанин.

— А ние сме германци.

— Вие сте фашисти.

— А вие сте демократ.

— Не желая да обсъждам с вас онова, което засяга само моя народ.

— А когато от вас в продължение на дълго време ще приготвят кървав бифтек, вие пак ще смятате, че тоя бифтек е най-доброкачествен, защото е от месо на англичанин, нали?

— Знаете ли — сърдито рече Дъглас, — омръзна ми да си чеша езика с вас. Повикайте агентите си.

— Нямам нужда от съветите ви — забеляза Вайс. — И радвайте се, че засега ви се дава кратка възможност да седите в удобно кресло.

— Да, чувах, че слагате затворниците на бутилки от шампанско, както едно време азиатците поставяли пленниците на колове.

— Можете да поискате да ви заменят бутилките от френско шампанско с бутилки от английско уиски.

— Защо протакате? Какво искате от мене?! — раздразнено извика Дъглас.

— Искам да зная целта на идването ви тук. — И Вайс предложи: — Хайде да поприказваме спокойно. — Сложи пура в устата на Дъглас, щракна запалката. Помълча малко и каза: — Когато благоволихте да ме завербувате, ще забележа по твърде неоригинален начин, беше ясно, че ви интересува техническата документация за производството на нови синтетични вещества в едно от химическите предприятия на Освиенцим. Така ли е?

— Да, получих най-строго нареждане: да се сдобия тук само с техническата документация и да не се занимавам с нищо друго.

— Но това е сложна операция и тя ще струва доста скъпо на вашето правителство.

— Значи, документацията си заслужава. Що се отнася до мене, за документите на „Фарбен“ ми обещаха голяма сума, това е всичко. Ясно ли ви е?

След късо мълчание Дъглас продължи сломено:

— Никога досега не съм изпадал в толкова глупаво положение. Ах, ако можех да ви застрелям, за да няма свидетел на тоя печален случай в биографията ми!

— Толкова ли сте честолюбив?

— Аз съм професионалист. Имам си свои разбирания за чест.

— Да извършите убийство, за да си запазите името на безукорен разузнавач?

— Е, защо така грубо? Просто да отстраня лицето. — Попита: — Вие, навярно, не сте дошли тук сам?

— Разбира се. Взех мерки да се чувствате в пълна безопасност с мене.

— И не смятате ли за уместно да ме ликвидирате?

— О, какво говорите! — смъмри го Вайс. — Как можете да бъдете толкова мнителен? — Предложи: — Ако сте настроен толкова нервно, хайде да се сбогуваме още сега.

Дъглас се заколеба.

— И вие просто ще се разделите така с мене?

— Но вие всъщност работите тук не толкова за да навредите на нас, германците, колкото за да принесете полза на фирмите си, заинтересовани от германските патенти. Вие сте почти безвреден. Засега ще ви оставя на мира. Но може би ще ми дотрябвате още. Седете мирно, ще ви сваля белезниците. Без излишни движения на тялото. Не забравяйте, че сте в ръцете ми.

След една минута вратата се затвори след Вайс.

Още на другия ден той научи, че господин Шмид заминал бързо от Варшава: види се, викаха го неотложни работи на фирмата.