Вадим Кожевников
Щит и меч (25)

25.

От Берлин пристигна някой си господин Лансдорф. Той бе в цивилни дрехи, но Щайнглиц и Дитрих го посрещнаха в парадни мундири.

Беше възсухо беловласо човече със старчески хлътнали устни, мъничка глава, която стърчеше горделиво на тънка дълга шия, с властни движения и внимателен, като на змия, поглед на изпъкналите тъмни очи.

Щайнглиц заповяда на Вайс да приготви вечерта вана за господин Лансдорф и да му услужи във всичко, което се наложи.

Най-напред на Йохан се стори трудно да изпълни с чест тази почетна поръчка, защото младият човек не беше подготвен нито теоретически, нито практически за ролята на лакей. Но нямаше какво да прави и като обмисли грижливо държането си, той се залови да изпълни възложените му задължения. На улицата е прохладно и да стопли на калориферите бельото, което след ваната ще облече това почтено старче, значи, да му направи удоволствие. На Лансдорф, когато влезе в стаята си, не му стана много приятно, че куфарът му е отворен, но като видя приготовленията за ваната, той се успокои веднага.

Вайс му помогна да се съблече толкова внимателно и усърдно, сякаш това беше ранен, току-що изнесен от бойното поле. Като легна във ваната, Лансдорф забеляза, че температурата на водата е именно такава, каквато предпочита, притвори очи с белите си като на кокошка клепачи и помоли Вайс да вземе книгата от масата и да му почете на глас.

Това беше един френски роман, издаден през 1902 година на немски език в Мюнхен. Заглавието му беше „Изкуството да се наслаждаваме“. Но в него нямаше нищо неприлично. Авторът обширно и подробно, ден след ден описваше живота на възрастен неженен мъж, който се беше осъдил на доброволен затвор в стаята си. Едничкото живо същество, с което си позволяваше да общува, беше едно канарче. Разговорите с тази птичка бяха именно същността на романа.

Вайс четеше книгата, седнал на кръгла табуретка малко настрана от ваната, и когато от време на време повдигаше очи, виждаше стърчащото над водата намръщено личице на Лансдорф, по което блуждаеше мечтателна усмивка.

След това Вайс помогна на Лансдорф да излезе от ваната, изтри го хубаво с топла кърпа, зави го в предварително нагрят чаршаф и го заведе до леглото. Тук облече стареца с топла дълга нощница, зави го с пухения юрган и попита дали ще има някакви други заповеди.

— Харесва ми как четеш — каза Лансдорф. — Продължавай!

Но щом Вайс започна да чете, на вратата се почука плахо, а после също тъй плахо в стаята влязоха Щайнглиц и Дитрих.

Със същия равномерен глас, с който одобри четенето на Вайс, Лансдорф каза на застаналите по войнишки край кревата офицери:

— Господа! Сега ще ви прочета заповедта на фелдмаршал Кайтел. Тя гласи — и започна да чете документа, отпечатан на тънка цигарена хартия. — „Точка първа. Съветските военнопленници подлежат на маркиране със специален траен знак, клеймо. Точка втора. Клеймото има форма на остър ъгъл около четиридесет и пет градуса, с дължина на страната един сантиметър и се поставя на левия бут. Драскотините се нанасят с нажежен ланцет върху повърхността на опънатата кожа и се намазват с китайски туш.“ По този начин военнопленниците, които постъпват в транзитните лагери, където подбираме материал, годен за зачисляване в разузнавателните и диверсионните школи, биват белязани. Оттук следва, господа, че първият подбор на материала трябва да се извършва в сборните лагери.

Тук Лансдорф млясна с устни.

Вайс подскочи съобразително, мушна цигара в устата му и му поднесе запалена кибритена клечка.

— Господа! — каза Лансдорф кресливо. — Смятам, че този ефрейтор е възпитан по-добре от някои офицери. — И със същия недоволен глас продължи: — Точка трета на тази заповед от дванадесети май тази година разяснява как трябва да се отнасяме с пленените съветски военнополитически работници. В нея се казва: „Политическите ръководители във войските не се смятат за пленници и трябва да се унищожават най-късно в транзитните лагери. Те не се евакуират в тила.“

Дитрих забеляза нетърпеливо:

— Ние получихме тази заповед.

Лансдорф го погледна насмешливо и продължи с предишния равномерен тон, сякаш не го чу:

— Тая точка на заповедта породи естествено съперничество между службите на СД, SS, Гестапо и вашата служба. „Когато ръководна служба на транзитен лагер съобщава, че е ликвидирала някоя част от току-що пристигнали военнопленници, това се таксува като пропуск от ония служби, които ръководят сборните лагери. А когато службата на тиловите лагери ликвидира процентно повече военнопленници, отколкото са били ликвидирани в крайфронтовите, администрацията на крайфронтовите лагери бива обвинена в безгрижие.“

„Поради тези обстоятелства всяка служба от всичките степени на лагерната система е заинтересована да унищожава най-голям процент военнопленници, тъй като всяко сведение за намаляване на броя на унищожените може да стане повод за разследване и привличане към отговорност за неизпълнение на заповедта от дванадесети май хиляда деветстотин четиридесет и първа година.“

Лансдорф изтръска пепелта в услужливо подадената от Вайс голяма морска мидена черупка и погледна иронично офицерите.

— Господа, не ви предлагам да седнете, защото бихте могли да сметнете това мое предложение като израз на неувереност в армейската ви издръжливост. Но на въпроса. Всичко гореизложено ще усложнява крайно много задачата ви. Вие трябва да подберете максимално количество лагерен материал, за да завербувате след специфично проучване определен брой лица и да ги обучите, да ги подготвите за разузнавателна и диверсионна дейност. — Помълча. И завърши: — На първо място, препоръчвам: когато по-късно сред материала, подбран от службата ви при консултация на Гестапо, се открият отделни непригодни субекти, не трябва да се обвинява изцяло Гестапо за този пропуск. Адмирал Канарис не би искал да изостря отношенията между страните и затова вие сами трябва да изправяте грешките на Гестапо и да вършите това без излишни формалности. И без официалните церемонии на публичните екзекуции. Господа, свободни сте.

Без да им даде да отворят уста, той ги освободи с кимване на глава.

 

 

На сутринта Лансдорф помоли да помасажират болния му крак. И Вайс се справи много майсторски с това. В областта на масажа той имаше солидна и теоретическа, и практическа подготовка. Треньорите твърдяха, че масажът е не само универсално средство срещу всички болести, но и лековит балсам за нервната система. На времето Вайс беше посещавал редовно лекциите на един масажист, а и след тренировките на стадион „Динамо“ спортистите често се масажираха един други. Така че Йохан имаше достатъчен опит.

Много доволен, Лансдорф каза, че още древните римляни са прибягвали към масажа: пълководците — в навечерието на сраженията, а патрициите — преди да държат извънредно важни речи в сената.

Вайс се осмели да забележи, че дори Тамерлан, макар и отличен кавалерист, не е пренебрегвал масажа.

Лансдорф изгледа внимателно ефрейтора и го запита за какво е получил медал.

Вайс отговори скромно:

— Уви, само за храброст!

— А какво имаш още?

— Глава, господин генерал!

— Аз не съм генерал — сухо го поправи Лансдорф. Усмихна се и прибави: — Но ако не бяхме ние, генералите биха воювали като слепи. Та какво си си наумил?

— Бих искал да ви бъда полезен.

— Как?

— Смятам, че знаете за всеки повече, отколкото той самият знае за себе си.

— Да, разбира се!

— Струва ми се, че майор Щайнглиц и капитан Дитрих не ви разбраха съвсем точно.

— Говори, слушам. — Лансдорф дори се понадигна на лакът.

Вайс разбираше, че рискува много, но нямаше друг начин да привлече вниманието на Лансдорф към себе си.

— Вие им дадохте да разберат, че колкото повече отсявания има още в самата школа, толкова повече основания ще се намерят по-късно, за да се упрекнат службите на Гестапо в недостатъчна бдителност.

— И какво следва от това?

— Все пак трябва известно количество такъв непригоден материал да попада в школите, иначе ако там не бъде открит, цялата по-нататъшна отговорност ще падне върху службата на Абвера.

— О, че ти си мошеник! Къде си научил това?

— Моят шеф, крайслайтерът Функ, прилагаше този метод към членовете на Германо-балтийското народно обединение. Там той приемаше всички желаещи. Но след това, в навечерието на репатрирането, състави огромен списък на ония, които смяташе, че не заслужават доверие. И Берлин оцени високо заслугите му и посочи, че агентите на Гестапо в Рига не са работили достатъчно добре.

— Откъде знаеш това?

— Ползвах се с изключителното доверие на господин Функ.

— Защо?

— Защото вие сте първият и последният човек, на когото сметнах, че може да се каже това. Функ ценеше способността ми да забравям онова, което не трябва да се забравя.

— Излиза, че ти си суетен — одобрително забеляза Лансдорф.

Вайс извика съвсем искрено:

— Разбрах, че сте голям човек, и просто исках да ви обърна вниманието върху себе си.

— И кога намисли всичко това?

— Сега в момента — доверчиво си призна Вайс. — Почувствах вашата благосклонност и изведнъж се реших. — Прошепна: — Зная малко руски език. — Прибави бързо: — Писах това в анкетния лист. Научих го, когато работих у един руски емигрант в Латвия. — Обясни: — Това не е съвсем руския език, на който приказват съветските хора, но разбирам всичко.

Лансдорф лежеше със затворени очи, лицето му беше неподвижно като на мумия.

Вайс каза жално:

— Господин майорът ме цени само като шофьор. Но аз бих бил щастлив, ако някой обърне внимание и на другите ми способности.

Лансдорф отвори очи, изпъкнали като на хищна птица.

Вайс издържа претърсващия му, проникващ дълбоко в душата поглед със същата свенлива, умолителна усмивка.

Лансдорф каза:

— Ти си човека, който трябва да се обучи съвсем малко и да се изпрати в тила при русите. — И като погледна под око медала на Вайс, прибави иронично: — Ти си храбрец.

Вайс изстина, дори пръстите на краката му се свиха конвулсивно от чувството за провал. Ето докъде доведе този рискован разговор, който започна със съвсем друга цел. Излиза, че бе сбъркал сметките си, не можа да прецени този сибаритстващ старец. Не трябваше да му се натрапва. А как да не му се натрапва, когато той стои много по-близо, дори от Щайнглиц, до оня източник за сведения, към които толкова се стремеше Йохан? И как да разбере дали наистина Лансдорф е сметнал, че е подходящ за работа в тила на противника или само искаше да го изпита?

Нямаше време за размисляне и по-скоро машинално, отколкото съзнателно, Вайс каза с доволен глас:

— Благодаря ви, господин Лансдорф. Надявам се, че няма да съжалявате за решението си.

— А защо бих могъл да съжалявам? — попита Лансдорф, като примижа.

— Знаете — рече Вайс, — аз имам толкова типична външност, че в Рига всеки латвиец познаваше веднага, че съм германец, а русите — още повече. — Прибави бързо: — Но това няма никакво значение. Като истински германец, аз съм готов да дам живота си за фюрера и вярвайте, ако се наложи да загина, ще загина там с чест, като германец.

Лансдорф дълго и внимателно разглежда Вайс. След това каза със съжаление:

— Да, имаш право. Ти си типичен германец. Би могло да те изложат в расовия отдел на партията като жив образец на ариец. Но ще помисля за тебе — обеща той и с движение на ръката отпрати Йохан.

В навечерието на този опасен разговор младият разузнавач дълго бе размишлявал как да се държи в новата обстановка, която, макар и да се създаваше благоприятно за него, все пак криеше заплаха от изолация. Той не искаше да бъде обречен отново на бездействие като миналия път, когато попадна в секретния обект на Абвера, където подготвяха група руски белоемигранти за изпращане в съветския тил.

Съгласно всички данни службата на Абвера бе започнала да създава огромна мрежа от разузнавателно-диверсионни школи.

Това потвърждаваше, че светкавичното настъпление на хитлеристите се беше осуетило, както и че се бяха провалили надеждите им да намерят подкрепа сред известна част от населението на съветската страна. И не „петата колона“, на която те разчитаха, ги очакваше на съветска земя, а мощните удари на партизанските съединения.

Тогава решиха да поставят в действие всички средства за водене на тайна война. Да проведат гигантски диверсии и масови терористични акции на съветска територия. И това ставаше вече не тактика, а стратегия на военните операции. Германският генерален щаб и всички секретни служби на Третата империя се обединиха, за да изпълнят тази задача.

И неслучайно Лансдорф излезе виден работник на СД. Като установи това, Вайс реши да използва съперничеството между Абвера и Гестапо. Да го използва така, че да повярват на абверовския му патриотизъм и на готовността му да извърши всякаква подлост заради този патриотизъм. Тъй като старата лисица Лансдорф не би повярвал в никакъв друг патриотизъм, освен в кариеристкото служебно усърдие. Йохан реши да рискува не веднага, а само след като се запозна с бележника на Лансдорф, по скоро с едно място в него, където бе написано с ясен, малко старомоден почерк:

Съветските военнопленници в лагерите продължават да запазват автоматично нравите и обичаите, присъщи на политическата им система, и създават тайни комунистически организации, които именно управляват хората.

За откриване на такива „ръководещи“ лица службите на Гестапо имат сред затворниците осведомители — най-ценен проверен материал за разузнавателно-диверсионните школи.

Но за да запазят този контингент само за своята система, службите на Гестапо го крият по всякакъв начин и го вписват с цел да замаскират в списъците неблагонадеждните и дори подлежащите на ликвидиране.

Необходимо е да се открива смело, интуитивно този контингент в лагерите на всички степени и въпреки съпротивата на Гестапо да се зачислява в школите.

Очевидно, Лансдорф беше записал това в бележника си, за да инструктира сътрудниците на Абвера, изпращани във военнопленническите лагери за подбиране на курсисти.

Вайс направи съответните изводи от това и реши да поговори с Лансдорф, като се надяваше, че това ще му открие възможност да участва в подбирането на „контингента“. Той, както се казва, рискува всичко, за да постигне всичко. Да разкрие мрежата на гестаповските осведомители — нима не заслужаваше да рискува живота си за това? И той рискува, макар че се досещаше и за проницателността, и за бдителната подозрителност на Лансдорф.

Но нали поведението на Вайс беше убедително, напълно достоверно? Нима не е естествен наивният, нахален стремеж на младия германец да напредне в службата? И нима уплахата на Йохан не беше естествена? Какво чудно има в това? Шофьор хитрец, свикнал при господаря си, и изведнъж — на най-опасното място. Разбира се, че беше уплашен. Друго нещо е това, че Йохан се уплаши, когато разбра, че ще бъде спуснат с парашут при своите, докато сега мястото му е тук, сред враговете. Но Лансдорф, разбира се, приписа уплахата му на обикновена страхливост.

Вайс можеше да събуди подозрение и с това, че се бъркаше в тайните дела на големите началници. Но всъщност и това е съвсем естествено. Нахалник? Разбира се. Той и не криеше това. Скромният би се задоволил с шофьорското кормило.

Но той не можеше да постъпи другояче. Неговият дълг е да бъде сега там, където е най-опасно. И трябва да скрие дълбоко всичко човешко, да забрави, че е човек, съветски човек. Та нали колкото по-малко проявява нормални човешки чувства, толкова по-естествен ще изглежда пред съветските военнопленници. Те трябва да виждат в него фашист, само фашист, омразен враг. И какво мъчение е да бъде фашист в очите на тия, които остават истински хора дори там, където се прави всичко, за да се убие най-напред всичко човешко у човека и едва след това да се унищожи физически!

Всичко това беше страшно и той не се зарадва дори когато след няколко дни Фон Дитрих каза сякаш между другото, че Вайс е повишен по служба и сега ще се числи преводач при втори „Ц“ отдел, но докато няма друг шофьор, трябва да се подготви за продължително пътуване. Не, Йохан не се зарадва на успеха си в рискованата операция с Лансдорф. Няма ли победата му да бъде поражение? Не се ли надцени, ще има ли достатъчно метал в душата си, за да издържи онези духовни инквизиторски мъчения, на които се беше обрекъл?

Но всичко това бе в душата на Белов, а ефрейторът Вайс в отговор се поклони на Дитрих и наглед замаян от щастие, неясно промърмори, че е готов да му служи.

Имаше голямо желание да постои сам, но веднага си каза, че трябва да се отбие при Лансдорф и да му поблагодари, без да забравя при това да се усмихва възторжено.

Лансдорф го прие студено и делово. Мълчаливо изслуша възторжената благодарност на ефрейтора и с кимване на глава го отпрати. Но когато Вайс беше вече на вратата, изведнъж каза многозначително:

— Ти имаш малко дълъг език. Заради него може, да пострада шията.

— Господин Лансдорф — с достойнство отговори Вайс, — смятам, че шията ми ще пострада само ако лично не ви докладвам за всичко.

— Именно това исках да кажа.