Вадим Кожевников
Щит и меч (48)

48.

При срещите с Елзе в предварително определените места Йохан се убеждаваше тъжно, че от ден на ден здравето й се влошаваше. Страните й хлътнаха. Големите й очи блестяха болнаво и в ъглите им се очертаха тънки бръчици. Вените изпъкнаха на измършавелите й ръце.

Той довнасяше на Елзе голяма част от полагащата му се дажба храна, но, както изглежда, болестта беше толкова напреднала, че дори засиленото хранене не можеше вече да помогне.

И веднъж Йохан се реши:

— Вие трябва да пратите по дяволите това вариете!

— И таз добра! — възмути се Елзе.

— Аз ще съобщя в Центъра. Вие сте болна. Трябва да ви сменят.

— Как?

— Да ви сменят ли?

— Не, как ще съобщите за мене в Центъра? Аз няма да допусна шифровано съобщение по личен въпрос.

— Нима тоя въпрос е личен?

— Той засяга само мене.

— А ако легнете болна?

— Можете да не се безпокоите! Вашите материали ще бъдат доставяни винаги навреме.

— Слушайте — каза Йохан, — вие просто сте се влюбила в Зубов. Чезнете от любов. И това вреди на делото. Затова телеграмата ми за вас няма да е от лично естество. Аз ще съобщя, че вашето състояние пречи на нормалната работа. — Той говореше така рязко, защото чувстваше, че силите на момичето са на изчерпване.

И изведнъж Елзе заплака.

Йохан обгърна неловко потреперващите рамене. Тя завря глава в гърдите му, за да скрие лицето си, да заглуши плача. Той се смути и прошепна:

— Та ти си чекистка, разузнавачка. Как може?

— Може… — промълви Елзе, като хълцаше. — Може… — Вдигна към него разгневилото се изведнъж лице. — Че аз не съм ли човек? Да мисля как той там по цели часове любезничи с тая миловидна фашистка!

— Тя не е фашистка — неуверено възрази Вайс.

— Все едно. И то стара.

— Тя е с една година по-млада от него.

— Все едно. Противно е. Аз видях как той й се усмихва. — Елзе си прехапа устната.

Йохан сви рамене в недоумение. Предложи:

— Ти си му началник. Можеш да заповядаш и още утре той ще я зареже. Той е дисциплиниран младеж.

Елзе злобно присви очи.

— Е, разбира се, да изгубим такава явка и такъв „параван“! Само това липсваше!

— Тогава какво искаш?

— Не зная — каза Елзе. — За Зубов неговата германка е извънредно перспективен обект. Но разбираш, от болестта ли, от друго ли, аз отпаднах: иска ми се поне веднъж да премина с него по улицата. Не служебно, а така. Просто той да върви до мене и да не говори за нищо.

Йохан помълча, после обеща:

— Е, май това ще може да се нареди. Ако се намери свободно време.

— Свободно време! — извика Елзе. — У нас свободно време? Няма. И няма да има. Няма да имаме свободно време. И нямаме нито лични работи, нито лични преживявания. — Каза твърдо: — А на Зубов предай, че го мъмря: в последната си информация той предаде неточно транскрипцията на техническата терминология. Това е брак. Наложи са да поискам допълнително време за свръзка. А ти знаеш какво значи всяка допълнителна секунда за действието на радиостанцията: колкото повече работи, толкова по-скоро ще я засекат пеленгаторите. — Повтори: — Така му предай: вече няма да търпя неточности. Това е отпуснатост. И аз мога да простя всичко, но не и нехайство.

 

 

Веднъж Елзе разказа със смях на Йохан, че й направил предложение един възрастен вдовец, лейтенант от пропагандната рота. И ако тя си извадела документи, които да потвърждават, че в жилите й не тече нито капка еврейска кръв, той бил готов да сключи веднага брак и дори искал, преди да станат съпрузи, да нареди така, че тя да си почине в един високопланински санаториум в Австрийските Алпи.

Йохан не обърна внимание на Елзиния ироничен тон и каза бързо:

— Много добре. Засега нека Зубов те замести. И ти ще си починеш. А после ще изпратиш тоя вдовец някъде по-далече.

— Зубов? — учуди се Елзе. — Е, знаеш ли, ти съвсем не разбираш от хора. Тоя човек е абсолютно негоден за сериозна организаторска работа.

— Ама че го каза! — възмути се Йохан. — Та той има вече цяла група. И те действат успешно. Съвсем наскоро избили десетина курсисти от разузнавателно-диверсионната школа, а петима осакатили на път за летището, откъдето трябвало да бъдат прехвърлени в тила ни.

— Не, не — непреклонно заяви Елзе, — категорично съм против да ме замества Зубов. — Каза тъжно: — Може би след войната ще отида за малко в Бакуриани, ще си почина. — Вдигна презрително рамо: — И ако Зубов бъде там инструктор по ски спорт, това ще е най-подходящо за него. Нека иде там заедно със знаменитите си мускули.

 

 

Йохан изпълняваше възложените му задачи с неотклонна точност, която отговаряше на ясния стил в работата на целия абверовски апарат. През това време положението на фронтовете стана толкова неблагоприятно за Вермахта, че загубите, понесени наскоро в Русия, бяха вече непоправими. Недоволството сред съюзниците на Германия нарастваше. Бомбардировките на германските градове ставаха все по-разрушителни. Но Йохан виждаше че въпреки всичко това сътрудниците на „щаба Вали“ се държат така, като че ли самото течение на времето и духът му не са изложени на никакви влияния отвън.

Каквито и бури да ставаха в безкрайния океан на фронта, островчето на „щаба Вали“ и гарнизонът му живееха по веднъж завинаги установения ред и хората мислеха също така, както мислеха преди една година. Тук се смяташе за доблест, за някакъв особен шик да се пренебрегва всичко, което нямаше връзка с преките служебни задължения.

В първите дни на войната следователите от отдела на „щаба Вали III“ завербуваха в концлагерите затворници и им доказаха с механична точност защо Германия ще стане господарка на света, а Съветският съюз ще рухне под силните удари на доблестния Вермахт; те и сега повтаряха със същата механична точност предишната си аргументация, като не се опитваха ни най-малко да я приспособяват към изменилата се обстановка.

Отначало Йохан едва не изпадна в заблуда, като смяташе тая механична аргументация за плод на пропагандистката догматика и я приписваше на чиновническия тромав педантизъм. Но после разбра, че тук работата е много по-сложна и че корените й трябва да се търсят в почвата, която хранеше стила и духа на империята.

Поражението на Източния фронт предизвика още по-голяма активност на всички наказателни и разузнавателни служби в райха, насочена срещу самите германци.

Ето защо дори сътрудниците на Абвера — доверени хора на империята — не се решаваха да „обработват“ агентите съобразно с изменилата се обстановка. Все пак самият факт, че един сътрудник на Абвера констатира промяна на обстановката на Източния фронт, можеше да се обърне срещу него като свидетелство за невярване в победата. А това престъпление, както и най-малките съмнения в безгрешието на фюрера, се наказваха жестоко.

И ако нещо се беше променило в поведението на обикновените сътрудници, то се забелязваше само в това, че сега те се надпреварваха публично, с привидна жар помежду си да изразяват преданост към фюрера и да предсказват победи в най-близко време.

Но когато разработваха оперативния план за поредната група, изпращана в съветския тил, тия отдавна пригодили се един към друг хора работеха с необикновена грижливост и всеобхватна предвидливост. И Вайс разбираше колко трудно, по-право почти невъзможно би било сега да предотвратява такива операции, ако своевременно, действайки с най-голяма предпазливост, не беше поставил свои хора в много звена от щабната работа на „Вали“.

Той имаше свой човек дори в обущарската работилница, който подковаваше тока на трофейния съветски кирзов ботуш под определен ъгъл, та следата му да покаже на съветския контраразузнавач, че оттук е минавал престъпник.

С помощта на пропаднал курсист — затворник №740014 — Вайс успя да намери верни хора сред групата лагеристи, които правеха изкопи за телефонен кабел в един щаб на Източния фронт. Те направиха подкоп под тоя кабел и построиха нещо като малък блиндаж, където като в яма, покрита с трева, дълго време се криеше наш свързочник, прехвърлен тук, за да включва апарата си в кабела, който съединява щаба на фронта с райхсканцеларията в Берлин.

Но сега, като никога по-рано, Йохан трябваше да контролира особено грижливо всяка своя крачка, дума и постъпка в сгъстилата се атмосфера от следене и недоверие, която беше надвиснала толкова осезателно над главите на всички германци без изключение. Дори на ония, които имаха специални заслуги пред райха и много пъти по-рано бяха проявявали безстрашие, когато се налагаше да прилагат собственоръчно крайно усъвършенствани начини за най-бързо ликвидиране на хората.

Сега дори такива „майстори“ в работата си губеха самообладание и не можеха да спрат треперенето на пръстите си, ако някой от сътрудниците им запитваше жлъчно:

— Та вие, струва ми се, сте изказали желание да влезете в специалната група на доброволно предали се германски военнослужещи, за да участвате лично в диверсионната операция за освобождаване на старши германски офицери от съветски плен, а?

Нещо подобно бяха извършили наскоро трима чекисти. Те проникнаха в един германски концлагер заедно с група военнопленници, освободиха голяма група затворници, а после под прикритието на малък шосеен валяк тримата водиха двучасов бой на шосето, като не даваха възможност на есесовското моторизирано поделение да преследва бегълците.

Цялата тая операция беше разработена от Вайс.

След дълги разпити и проучване на следствения материал контраразузнаването на Абвера и съответният отдел на Гестапо констатираха: всички подробности на операцията и съвкупността от свързани с нея мерки показват, че тя е била ръководена от голям майстор.

И описанието на тая операция беше разпратено на абвергрупите не само като информация, за да вземат мерки да предотвратяват в бъдеще такива ексцесии, но и като препоръка за агентите, за ония, които притежават голяма храброст и ще сметнат, че могат да се опитат да извършат такава операция в съветския тил за освобождаване на германски военнопленници.

Но в тая информация се премълчаваше, че тримата съветски чекисти, превърнали шосейния валяк в нещо като брониран купол, го мъкнали като трактор по шосето и продължавали да водят бой под защитата му. А когато влезли под железопътния надлез, последният от останалите живи герои поставил във валяка такова количество взрив, че при избухването му отломките със силата на бронебойни снаряди отсекли устоите на желязната конструкция и пробили резервоарите на нефтените цистерни така, като че те били не от метал, а от картон. Дори късчета от телата на героите не могли да се открият по опърлената почва, затрупана с обгорели и разкривени метални части. Те сякаш се изпарили, изчезнали.

Сред сътрудниците на Абвера нещо не се намираха последователи на такива методи за голяма освободителна операция. Но по поръка на Канарис стотици чиновници подбираха в архивите на разузнаванията всички схеми на бягства от военнопленнически лагери, извършени някога, за да препоръчват най-сполучливите от тях на своите групи. Да, сега покрай всичко друго пред Абвера изникна задачата да освободи редица офицери на Вермахта от съветски плен, което досега не беше предвидено нито във функциите на Абвера, нито в плана „Барбароса“.

Дитрих изпрати на фронта специална група германци, сътрудници на Абвера. Те получиха задача да се предадат доброволно на противника, за да се разправят в съветските военнопленнически лагери с германците, които, паднали в плен, си позволяват да се усъмняват в победоносното величие на Третата империя.

И на Вайс бе необходимо доста хитруване, прозорливост, а и време, за да открие целта на тая задача, да се запознае със списъците на подбраните от Дитрих сътрудници, да състави картотека на отличителните им белези и да препрати веднага всички тия материали в Центъра.

Дори ако се изключат от сферата на дейността му задълженията, които му се възлагаха като на сътрудник в „щаба Вали“, и се вземат в чист вид само много сложните задачи, които трябваше да изпълнява като съветски разузнавач, и тогава би могло да се смята, че работи със свръхнапрягане на всичките си нервни, физически и умствени сили.

Само операцията с Гвоздея изискваше колосална и тежка всекидневна работа.

Станал „резидент“, Гвоздея разгърна активна работа в Урал под ръководството на Баришев. И от него непрекъснато идваха заявки да му изпратят допълнително нови групи, свързочни средства, въоръжение и най-нови подривни средства. И най-после просто големи парични суми за „подкуп“ на все нови отговорни съветски работници.

Сам Гвоздея, както той съобщи, проникнал в един металургичен комбинат като сътрудник на отдел „Кадри“, което му давало почти неограничени възможности да настанява германските агенти в различни цехове и учреждения, намиращи се във ведомството на комбината.

Вайс разбра, че съветските контраразузнавачи са организирали огромна клопка „на едро“ и изтеглят от „щаба Вали“ все повече и повече хора и средства в тоя резервоар, който очевидно има твърде голяма вместимост. Групата на Гвоздея премина вече в ранга на „разузнавателен център“, чиито донесения за дейността му прескачаха „щаба Вали“ и отиваха сега направо при самия адмирал Канарис. И Лансдорф чувстваше известно недоволство: самолюбието му беше накърнено от това, че най-големият разузнавателен център на Абвера излезе от прякото му подчинение.

А Дитрих беше просто побеснял. Той приписваше изцяло на себе си заслугите на тоя разузнавателен център. И ампутацията на крака на Гвоздея смяташе не толкова за постижение на медицината, колкото за част от бляскаво разработената от него разузнавателна операция. Не ще и дума! Подготвен е агент, неуязвим, като човек с вълшебна шапка, която го прави невидим.

Разпалвайки накърненото авторско самолюбие на Дитрих, Йохан узна от него без особени хитрувания за намерението да се накажат строго ония германци в съветските военнопленнически лагери, които бяха започнали да смятат нацистите за истински врагове на Германия.

Някои от изпратените в съветския тил абверовски разузнавателни групи бяха принудени да влязат в бой със съветските оперативни работници още при приземяването си. А най-благоразумните участници в тия групи започнаха да работят под контрола на съветските чекисти, като отрупваха отделите на абверовите щабове с разностранна информация, която тук съвсем не смятаха за лъжлива, защото беше правдоподобна. И именно по силата на своята правдоподобност тя действаше върху дейността на вермахтовите щабове по-разрушително дори от смелите нападения, извършени от съветските парашутисти върху тия щабове.

Така например, на Химлер беше доставена папка с отлично изработени докладни записки и дневника на голяма съветска геоложка експедиция, възглавявана от знаменит учен. Те съдържаха анализ на залежи от редки метали в определени райони на страната. Всички материали показваха неоспоримо: тия залежи излезли толкова нищожни, че експлоатацията им би била безсмислена, безполезна. Върху корицата на папката беше написана майсторски от имитатор на почерци свирепа резолюция на наркома.

А всъщност наркомът не тъй отдавна беше подписал с голяма радост представянето за висши правителствени награди на почти всички участници в тая експедиция, която бе открила баснословни залежи от редки метали за страната и следователно за нуждите на отбранителната промишленост.