Вадим Кожевников
Щит и меч (21)

21.

Йохан Вайс бе закаран в болницата с номер на ръката. Ако нямаше ръце, щяха да закрепят номера на крака. Ако нямаше крака, щяха да го окачат на шията.

Както и навсякъде, в болницата имаше сътрудник на Гестапо. Той наблюдаваше доколко точно се ръководят лекарите от директивата на нацистите: райхът няма нужда от инвалиди, райхът има нужда от войници. Главното е не да се спаси животът на ранения, а след раняването да се върне войникът на фронта. Раненият може да отслабне от загубата на кръв, от страданията, може да вика, да плаче и да охка. Но при все това той най-напред трябва, длъжен е да се излекува в сроковете, в които е предвидено да оздравее.

Медицинският персонал се следеше от унтершарфюрера Фишер. Ранените се следяха от ротенфюрера Барч.

В офицерската болнична стая грижата за ранените се определяше не от раната, а от чина, от наградите, от вида на службата, от връзките и парите. Там също си имаха и свой Фишер, и свой Барч.

Временното загубване на съзнанието криеше смъртна опасност за Вайс. И когато дойде на себе си, той не успя дори да се зарадва, че е останал жив: обзе го тревога дали не е изгубил контрола над себе си в унеса, дали е мълчал? Но всичко като че ли беше наред.

Хирургът прегледа Вайс в присъствието на Фишер, който запита механично как желае войникът да го лекуват:

— Мъничко повече болка, но бързо излекуване, по-рано на фронта или повече обезболяване, но бавно оздравяване?

Вайс трябваше да се върне колкото се може по-скоро в специалното си поделение и с подкупваща искреност заяви, че мечтае да се намери по-бързо на фронта. И Фишер направи първото вписване в историята на болестта му, като диагностицира политическото му здраве.

Обичайната наблюдателност на Йохан му помогна да определи веднага истинските функции и на Фишер, и на Барч.

И когато Барч започна да съветва Вайс с измъчено морен глас какво трябва да прави, за да продължи престоя си в болницата, Вайс му лисна остатъците от кафето в лицето. И поиска да повикат Фишер. Но нямаше нужда да докладва на Фишер. Като видя заляното с кафена утайка лице на Барч, Фишер и сам разбра всичко. Каза строго на Вайс:

— Ти, войнико, не се сърди: Барч е предан на своя фюрер.

Сега вече Йохан нямаше нужда от никакви улики: всичко беше ясно и с Фишер, и с Барч.

Веднъж през нощта Йохан каза подпитващо:

— Не мога да заспя: все мисля за руския танкист. Възрастен. Жена. Деца. Може би като мене е бил шофьор, преди да постъпи в армията, а аз го убих.

Някой измърмори в тъмното:

— Ако ти не беше го убил, той щеше да те убие.

— Но той и така беше целият в рани.

— Русите са жилави.

— Но той ме молеше да не го убивам.

— Лъжеш, те не се молят! — твърдо каза някой с пресипнал глас.

Барч запита високо:

— А ако някой се помоли?

— А аз казвам, че те не се молят! — упорито повтори все същият глас. — Не се молят и туй то! — И прибави злобно: — Ти, краво, не се хващай за думите, за да ме използваш, видял съм ги такива!

— Ах, значи така… — заплашително започна Барч.

— Така — прекъсна го пресипналият и млъкна.

На следния ден, когато след превръзката Вайс се върна в болничната стая, на леглото, което заемаше по-рано войникът с пресипналия глас, лежеше друг ранен и стенеше тъничко, жално.

Вайс попита Барч:

— Къде е оня? — и кимна към леглото.

Барч намигна многозначително:

— Германският войник трябва само да презира враговете. А ти как мислиш?

Вайс отговори убедено:

— Аз мразя враговете си.

— Така е — одобри Барч. — Правилно говориш.

Вайс го загледа в очите и каза:

— Аз зная на кого служа и кого трябва да мразя. — И като почувства, че не трябваше да говори с такъв тон, попита загрижено: — Как се чувствуваш, Барч? Бих искал да се срещна с тебе след това някъде на фронта.

Барч рече отпаднало:

— Ами може, разбира се. — След това каза раздразнено: — Не разбирам русите. Какво искат? Армията им е разбита, а те продължават да воюват. Друг цивилизован народ би капитулирал вече отдавна и би се приспособявал към новите условия, за да продължи съществуването си.

През време на операцията и на мъчителните превръзки Йохан се държеше може би не много разумно. Той мълчеше, стиснал зъби и обливайки се в пот от нетърпимата болка. И никога не се оплакваше на лекарите от слабост и неразположение, не искаше допълнителна, засилена храна и лекарства, както правеха всички ранени войници, за да изпратят тия неща в къщи или да ги продадат на черната борса. Той се различаваше много от другите и това можеше да събуди подозрение.

Барч разказваше, че в Чехословакия разменял най-долнокачествени лекарства срещу часовници, брошки, венчални пръстени и дори купувал срещу тях жени, като използвал безизходното положение на ония, на които се разболявал някой от близките. Лекарствата заемат малко място, а срещу тях може да се получи много нещо. Той съобщи на Вайс под тайна, че съответните служби на Вермахта имат заповед да изземват веднага всички лекарства в завладените територии. И не защото в Германия липсват лекарства, а за да съдействат да се намали броят на населението в тия територии. И Барч завидя на шефа си Фишер, под чийто контрол са всички лекарства, постъпващи в болницата: голяма част от тях Фишер разпродава на черната борса. За него работят няколко войници с подозрителни рани — в китката на ръката. Те знаят, че Фишер може да ги предаде всеки миг на военната полиция, ако скрият дори един пфениг от получените за него пари.

След това Барч каза основателно, че никой по-добре от Фишер не знае кога и къде се готви настъпление и какви загуби понася германската армия.

— Откъде ще знае? — усъмни се Вайс. — Лъжеш от край до край!

Барч дори не се обиди.

— Не, не лъжа. Фишер е голям човек. Съобразно с установените норми той съставя списък на лекарствата, необходими за всяка войскова операция, и след това изпраща отчета за изразходваните лекарства, количеството на които расте съобразно със загубите. А също така съставя акт на невърнатата в болницата обмундировка.

— Защо невърнатата? — учуди се Вайс.

— Глупак — каза Барч. — Да не погребваме голи войниците? У нас тук не е концлагер.

Това откровено бъбрене на Барч действаше лечително на Йохан.

Раните му зарастваха не много благополучно. Около три седмици той имаше висока температура от сепсиса и беше принуден да изразходва всичките си душевни и физически сили, за да не изгуби в унеса си частицата от съзнание, която му помагаше и в бълнуването да бъде абверовския войник Вайс, а не оня, който беше всъщност. И когато температурата спадаше и той се изтръгваше от небитието, почти не му оставаха сили да се съпротивлява на страшната, всезавладяваща болка.

През време на мъчителните превръзки ранените викаха, крещяха, ревяха, а някои дори се опитваха да ухапят лекаря и това се смяташе в реда на нещата, никой не намираше това за осъдително.

Йохан търпеше, с невиждана упоритост той запазваше достойнството си и тук, в превързочната, когато нямаше нужда от това. Кой знае, може би тая борба със страданията имаше смисъл, защото иначе Йохан не би се чувствал човек.

И той започна бавно да се връща към живот.

Вече не губеше съзнание, температурата спадаше постепенно, от ден на ден болките все повече и повече намаляваха, прииждаха сили, дори се появи апетит.

И същевременно Йохан бе обзет от изтощителна потиснатост, от тъга.

Значи, напразно се беше изложил на смъртен риск?

Той постъпи неправилно, няма къде да се дене от това, няма и не ще има оправдание за него. Но откъде можеше да знае Йохан, че танкистът, когато допълзя до своите, облян в кръв, не можа да доложи на гарнизонния началник това, което му се случи!

Обезоръжен, без колан, той стоеше, като се клатушкаше, пред началника на специалния отдел и мълчеше. Началникът го караше да си признае, че е изменил на родината си: всичко, което му казваше танкистът, му се струваше невероятно, лъжа, измама. Имаше факти, които танкистът не отричаше и не можеше да отрича. Да, той се срещна с фашист. Да, и фашистът не го уби, а и той не уби фашиста. Да, той даде на фашиста картата. Не е важно коя, но я даде. Къде е поверителният пакет? Няма го. Само това е достатъчно. Изгубил поверителния пакет! Всичко е ясно.

И на танкиста всичко беше ясно — той съзнаваше добре безизходността на положението си. И твърдо посрещна смъртната присъда, само помоли да не преместват огневите позиции и минното поле. А когато разбра, че все още се отнасят подозрително към думите му, започна така унизително да моли за това, както малодушните се молят за запазване на живота им.

Тази последна молба на танкиста беше изпълнена, но съвсем не защото му повярваха: просто не остана време да променят огневите позиции.

Германците започнаха артилерийската подготовка и още в първите минути системата на огъня им откри много неща на началника на специалния отдел: германците отминаваха упорито нашите огневи позиции и биеха по ония участъци, където нямаше нито една батарея. След артилерийската подготовка започна танковата атака и танковете атакуваха точно по минното поле.

И чекистът разбра, че е осъдил на смърт невинен човек, герой. И германецът, за който войникът говореше, сигурно съвсем не е германец, а също такъв чекист като него, който при изпълнение на дълга си се е доверил на танкиста, за да заблуди врага и да спаси гарнизона.

Когато фашистите нахлуха в разположението на гарнизона, началникът на специалния отдел, легнал край картечницата, отговаряше на стрелбата с къси, пестеливи редове. След това започна да стреля с пистолета. Последният патрон, който можеше да му донесе спасение, той изразходва по врага, след като се прицели внимателно.

Когато бе завлечен в контраразузнаването, израненият началник на специалния отдел мислеше само за едно: да не изгуби съзнание при разпита и колкото може по-добре да извърши онова, което беше решил — да отклони опасността от героя разузнавач.

Капитан Дитрих разпитваше чекиста, като прилагаше методите, които смяташе за най-ефикасни. Най-напред чекистът мълчеше предпазливо: иначе думите му щяха да се сторят недостатъчно вероятни. Признанието трябваше да бъде изтръгнато с мъки от него, само тогава ще му повярват. И те го мъчиха дълго и усърдно, като го караха да си признае. Най-после, когато чекистът почувства, че страданията му стават непоносими и той може да умре, без да каже онова, което смяташе за необходимо да каже, заради което се беше изложил на това двойно мъчение, той направи признанието, което искаха от него. Каза, че е насочил танка в неприятелския тил с цел за дезинформация: предал на командира карта с лъжливи означения на огневите позиции и на минното поле, за да я подхвърли на противника. Но когато танкът бил разрушен, командирът загинал. А планшета му, на който била картата, окачил единият танкист. Някакъв смел германски войник се вмъкнал в танка, влязъл в бой с екипажа, но бил убит. Единственият оцелял танкист нарамил ранения си другар, на когото бил планшетът с картата, и запълзял обратно, към своите. Но огънят бил много силен, танкистът се уплашил и захвърлил ранения, дори не свалил планшета от него, за което и бил разстрелян.

На този разпит Дитрих покани и Щайнглиц. И Щайнглиц помагаше делово да се изтръгнат признания от чекиста. След това изпратиха един войник да провери показанията и войникът доложи, че на посоченото място наистина е закопан трупът на разстреляния танкист.

И двамата офицери се убедиха, че пленникът им е казал истината.

Докато проверяваха показанията му, чекистът успя да дойде малко на себе си. А когато пристъпиха отново към разпит, той се нахвърли върху Дитрих и впи зъби в бузата му, като пресметна предварително, че този женствен, изящен контраразузнавач сигурно държи на външността си. И защищавайки се яростно, Дитрих извади пистолета и застреля в упор чекиста, който се стремеше именно към това.

Щайнглиц не искаше да се кара с Дитрих, макар че той унищожи прибързано толкова ценен пленник. Сега те трябваше да се държат един за друг. Нали те двамата бяха повярвали на противниковата дезинформация и двамата отговарят еднакво за това. При това положение няма смисъл да се карат, трябва да се измъкнат колкото може по-скоро от него. И може би е дори по-добре, че пленникът е мъртъв. Няма никаква нужда да записват показанията му. Без да се сговарят, те написаха съвсем друго: след като картата попаднала в ръцете на германците, противникът изменил разположението на огневите позиции и минирал другояче полето. Ето какви показания дал пленникът. И тези негови „показания“ двамата абверовци потвърдиха с подписите си, което същевременно затвърди задълго сега вече принудителното им приятелство.

Що се отнася до Вайс, с него всичко беше ясно: за несъмнения си подвиг войникът заслужава медал и ефрейторски чин. А с общовойсковия командир, който ръководеше унищожаването на обкръжения неприятелски гарнизон, не е трудно да се споразумеят, с него могат да се разберат.

Германското разузнаване знаеше от заловените радиосъобщения, че съветското главно командване бе заповядало на офицерите и генералите си да задържат на всяка цена заеманите от тях линии дори при дълбоки флангови обходи и обхвати. То разполагаше и с директивата на Народния комисариат на отбраната от 22 юни, в която той искаше от съветските войски само активни настъпателни действия, но едновременно заповядваше „до специално нареждане сухопътните войски да не преминават границата“. А фашистките армии вече бяха нахлули в територията на съветската страна и всеки ден напредваха все повече и повече.

Ако армейският генерал би доложил, че абверовците Щайнглиц и Дитрих са повярвали на дезинформацията на противника и не са предотвратили плана му, те можеха за отмъщение да лишат генерала от лаврите на победител, като съобщят, където трябва, че разгромяването на неприятелския гарнизон трябва да се припише не на оперативния опит на генерала, а на липсата на такъв опит у противника. И ако генералът се готви да напредва и по-нататък по неприятелската територия с такива методи, тоест да бие по участъци, където няма нито една батарея, нито една картечница, той трябва да ръководи не войскова част, а погребална команда.

Като оцени справедливо „полезната“ работа на Щайнглиц и Дитрих и изслуша в отговор тази тяхна контрааргументация, генералът сметна за най-благоразумно да представи двамата абверовци за награда. Щайнглиц се възползва от случая и възхвали пред генерала подвига на шофьора си. Всъщност в цялата тази съмнителна история само неговият подвиг беше несъмнен и насърчаването му сякаш озаряваше наградата на Щайнглиц с ореола на достоверността.

 

 

След като Фишер прочете пред всички заповедта за награждаването на Вайс с медал и за произвеждането му в ефрейторски чин, отношенията между Йохан и Барч станаха по-доверителни.

При събирането на необходимите сведения Фишер местеше постоянно Барч от легло на легло, от една болнична стая в друга, за да бъде винаги в течение на настроението на един или друг ранен.

Но Барч затъпя от продължителното лежане и едва можеше да съставя писмените доклади. А когато стана ясно, че ефрейторът на Абвера Вайс има не само отличен почерк, но и добър стил, Барч сметна, че може да го използва като свой помощник в писмената работа.

Нощно време санитарите слагаха Вайс и Барч на болнични носилки и ги занасяха в една празна стая, определена специално за разговори без свидетели. Като ставаше от носилката и се разтъпкваше с наслада, Барч казваше на Вайс за какво трябва да пише в докладите, при което всеки път подчертаваше, че изразите трябва да бъдат не само хубави, но и енергични. Той поръча дори специална дъска, за да може Вайс да пише по-удобно лежешката. И ето Йохан лежеше на носилката си и пишеше доклади вместо Барч, сложил хартията върху тази дъска. Постепенно ролите им започнаха да се сменят. Вайс казваше, че му са необходими по-разнообразни материали от тия, които му съобщаваше Барч, иначе не ще може да състави добре докладите за плодотворната работа на политическата администрация в болницата. Може би тези материали да не интересуваха началството на Фишер, но те бяха необходими на Александър Белов.

Още по-полезни сведения Йохан събра в разговорите си с ранените. В болницата лежаха войниците от най-различни родове войски. Съседи на Йохан по стая бяха войниците от метеорологичната служба и един бордов механик на бомбардировач. И ето от разговорите с метеоролозите Йохан разбра, че германците педантично свързват с времето действията не само на авиацията, но и на мотомеханизираните части. По това, откъде се искаха бързо прогнози за времето в една или друга територия, можеше да се установи точно посоката на предполагаемите настъпателни операции. Германците спускат метеоролози разузнавачи в нашия тил — особено много в районите, към които са насочени ударите. Вайс узна всичко това, като разсърди войниците с подигравките си. Казваше, че метеоролозите нямат нужда от бойно оръжие. Те трябва да се въоръжават с чадъри вместо с шмайзери. Също така би трябвало да им вземат пистолетите, а да им оставят само кобура — нека пазят термометрите в него, и каските трябва да им вземат — успешно могат да се заменят на главите с кофи от водомери. И изобщо за какво е необходима тази метеорологична служба? Само за да знаят офицерите и генералите кога трябва да си вземат мушамите при излизане от къщи и кога не трябва.

Ранените се чувствуваха обидени от всичко това и защищаваха съвсем подробно професионалната си военна чест. Те доказваха на Вайс колко много се лъже, като подценява ролята на метеорологичната служба в победите на Вермахта. И колкото по-убедително опровергаваха Вайс, толкова по-голяма представа добиваше той за германската система на метеорологичната служба.

Вайс проявяваше внимание и към най-близкия си съсед по легло — бордовия механик. С постоянни грижи и услужливост той така предразположи към себе си този навъсен и затворен човек, от когото преди никой не чуваше нито дума, че постепенно му развърза устата — Йохан беше внимателен, търпелив и съчувстващ събеседник и можа да научи много неща от бордовия механик.

При завръщането си след операция бомбардировачът „Ю-88“, на който летял бордовият механик, се разбил отсам линията на германските войски, защото в резервоарите нямало достатъчно бензин.

Справочните данни на германските военновъздушни сили за далечината на полетите на бомбардировачите не отговарят на действителните възможности на самолетите.

Но никой не се решава да внесе поправки в справочниците, защото шефът на авиацията Гьоринг е второто лице в империята. Бойните полети се планират по утвърдените от Гьоринг справочници и екипажите са принудени да вземат по-малък бомбов товар от определения или пък да хвърлят бомбите преди да стигнат до целта. Само отделни, крайно опитни екипажи, като пестят виртуозно бензина, могат да изпълнят задачата с определения бомбов товар. Всички знаят това и сега е решено летищата да бъдат разполагани по-близо до фронтовата линия, за да може да се насочват бомбовите удари в дълбоките тилове. Прицелното бомбохвърляне от пикиращи бомбардировачи осигурява добре успешните действия на сухопътните войски, но подготовката на щурманите и летците за пикировачите отнема много време. При това за стратегическо поражение на големи площи няма нужда от прицелно бомбохвърляне. И точно сега генералният щаб решава какво да се прави: да се произвеждат повече тежки бомбардировачи или пък да се създадат бомби с огромна разрушителна сила. Както изглежда, надделява становището, че е необходимо да се създаде адска бомба, която ще замести хиляди обикновени.

Вайс узна всичко това не изведнъж, а постепенно, като всеки ден гъделичкаше внимателно самолюбието на бордовия механик.

С една дума Вайс работеше, и то твърде успешно, като по всякакъв начин насочваше събеседника си към определени изказвания, също както щурманът насочва самолета към определена цел.

Но дейността му не се ограничаваше само с това. Той се погрижи Фишер да узнае кой съчинява вместо Барч доклади с такъв отличен стил и ги преписва с не по-малко хубав почерк и скоро получи поръчката, към която се стремеше. Сега той помагаше на Фишер да съставя отчетите за изразходваните лекарства и исканията за превързочни средства и лекарства за полевите болници съобразно с мащабите на бойните операции, набелязвани от командването.

Нищо не придава на човека толкова душевни и физически сили, както съзнанието, че живее и работи не напразно. Вайс премина постепенно в групата на оздравяващите, започна дори да става по малко от леглото, а после и да ходи.

Тук, в болницата, докато лежеше на чистото си легло, Йохан получи интересни сведения. И ги получи без особени усилия.