Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Щит и меч, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Вадим Кожевников. Щит и меч
Редактор: Петър Япов
Художник: Рачо Буров
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Върбинка Младенова
Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца 1970 г.
Държавно военно издателство, София 1970 г.
История
- — Добавяне
16.
Йохан Вайс беше назначен при майор Щайнглиц в специалното поделение, което имаше задача да върви след настъпващите части на Вермахта и да събира в завзетата територия материали за разузнавателната и контраразузнавателната служба на Абвера.
Такива задължения имаше и Гестапо и затова те трябваше да се изпълняват много сръчно, за да се надмине конкурента. Всички зачислени в поделението на майор Щайнглиц трябваше да минат специални подготвителни курсове.
На курсовете Йохан Вайс заедно с другите служители на Абвера се запозна с истински съветски документи: партийни и комсомолски членски карти, паспорти, орденски книжки, командировъчни предписания, служебни удостоверения, пропуски и различни видове справки. Той прослуша и редица лекции за структурата на съветските държавни учреждения и на партийните организации, за системата на отчитането, формите за съставяне на отчети и документация.
Една от лекциите беше прочетена на руски и се превеждаше на немски от един субект с неопределена възраст, със син костюм от шевиот и пъстър пуловер, прилепнал плътно на големия корем, незавърнал се в родината бивш сътрудник на Народното комисарство за външна търговия. Както научи после Вайс, след сключването на договор за доставки германската фирма не само му направила ценни подаръци, но и за своя сметка му уредила среща с някаква дама. Срещата станала в един ресторант извън града, където тоя тип бил фотографиран гол и при това в неприлична поза. И тъй като тоя тип бил глава на семейство и държал да го смятат за морално устойчив, най-напред, за да спаси семейната си чест, той пожертвал част от известните му служебни тайни, а после, за да спаси кожата си, пожертвал и родината си.
И комунистът Александър Белов стоеше пред тоя изрод, опънат като струна, както се стои пред учител, и отговаряше на въпросите му, както отговаря ученик. И когато този тип забеляза на преводача с доволен вид: „Способен войник“, а преводачът каза на Вайс: „Гут“, Вайс се усмихна учтиво и благодарно, като се измъчваше в душата си, че не може да стисне с пръсти тлъстата къса шия на този свой учител.
Йохан закара няколко пъти майор Щайнглиц в града и колкото и да е чудно, сега, след общуването с омразния му до погнуса предател, с който трябваше да се среща на заниманията, майорът му се струваше дори симпатичен. Той беше обикновен враг, шпионин по професия, който се перчеше с опита си на майстор в тайните дела, който бе овладял всички начини за разбиване на душите, толкова опиянен от себе си, че вече отдавна бе изгубил способността да различава тънките отсенки на човешкото поведение. И за Вайс никак не беше трудно да спечели още по-голямото му доверие. Веднъж той каза:
— Господин майор, докато чаках пред резиденцията на райхскомисаря, в колата се качи и седна при мене един зондерфюрер от Гестапо — пълен русокос мъж на около трийсет години, без каквито и да е отличителни белези. Даде ми най-напред една пачка цигари, после две. Обеща да прибави следния път бутилка ракия. Позволете да попитам какво да му докладвам за вас?
Вайс каза всичко това с делови, равнодушен тон, сякаш тук нямаше нищо особено: така си му е редът служебно — и нищо повече.
Майорът премълча, не отговори нищо, като че ли не е чул, не е разбрал, не е обърнал никакво внимание, но по това как притвори очи, как сви устни, Йохан разбра ясно: думите му бяха попаднали в целта.
Едва към края на седмицата при поредното пътуване Щайнглиц запита небрежно:
— Какво стана, срещна ли оня човек? — и точно повтори белезите, изброени от Вайс.
Йохан последва примера на майора и отговори небрежно:
— Видях го, но избягвах да разговарям, защото не получих напътствия от вас какво трябва да му доложа.
— Ти си длъжен да съобщаваш на службата на фюрера всичко, което я интересува — късо забеляза майорът.
Вайс не отговори веднага, обмисляше какво се крие зад този ход, а след това изведнъж се ухили добродушно:
— Господин майор, леля ми ме учеше: ако на господаря ти е добре, и ти си добре, а оня, който сменява господарите си, няма господар в главата си.
— Имаш умна леля.
— Тя не е жива — напомни Вайс.
Майорът рече бързо:
— Срещни се с него, обещай му, че ще научиш всичко, което го интересува. — Бръкна в джоба си, извади портфейла и му подаде марки. — Вземи това, за да се почерпите с бира.
— Благодаря, господин майор.
Но Вайс не можа да използва тоя измислен от него гестаповец, за да помъчи Щайнглиц и главно, за да научи нещо за него самия: на следната нощ специалното поделение беше вдигнато внезапно по тревога. Йохан напусна частта заедно с другите и замина за източната граница. Разквартируваха се в един чифлик в район, от който населението беше вече изгонено отдавна. Когато минаваха през забранената зона, Йохан видя войсковите пехотни и моторизирани части на втория ешелон: те стояха на изходни позиции. И това беше на шестнадесети юни 1941 година.
Последните нареждания, дадени от старшия ефрейтор доктор Зупе, бивш чиновник в Министерството на просветата, се отнасяха главно до методите за подреждане на неприятелските документи. Те трябваше да се нареждат по определена система в брезентови чували и сандъци със защитен цвят: партийните — в едни, държавните в други, икономическите — в трети и т.н. Значките, медалите, ордените, печатите и щемпелите се слагаха в кофи с капаци. Всеки войник получи чанта, подобна на тия, които носят пощенските раздавачи.
В навечерието на заминаването поделението се попълни от четирима войници, снабдени с комплект апашки инструменти и газови резачки за отваряне на огнеупорни каси. „Новаците“ бяха достатъчно опитни и нямаха нужда от специални наставления. Вайс се убеди в това, като откри внезапно крещяща празнота в езиковата си подготовка. Излезе, че учителите му, които знаеха отлично всички немски диалекти, нямаха представа за немския апашки жаргон и Вайс трябваше да попълни филологическото си образование тук, на място.
Същият Зупе посочи на войниците как да се държат със съветските граждани, ако се наложи да получат от тях сведения за мястото, където се пазят документите, и за тяхното систематизиране. В заключение Зупе цитира фюрера:
— Аз освобождавам човека от унизителната химера, която се нарича съвест. Съвестта, както и образованието, осакатяват човека. — И прибави от себе си: — Величието на нашата свобода се състои в това, че се освободихме от такива сковаващи личността понятия, като съжаление, великодушие и милосърдие към противника.
Като наблюдаваше през тия дни другарите си, Вайс забеляза, че всички са необикновено жизнерадостно настроени и доволни от съдбата си. Не ще и дума! Те се бяха отървали от служенето във фронтовите армейски части и за тях войната е безопасна: придвижването след ударните части изисква само изпълнителност и канцеларско усърдие.
Някои дори казваха, че изобщо обичат да пътуват и че войната им е дала възможност да видят безплатно много европейски страни, да донесат спомени оттам. Че мъжът да не воюва е все едно жената да не ражда. И с удоволствие си спомняха старата немска поговорка: „Кралят начело на Прусия, Прусия начело на Германия, Германия начело на целия свят.“
Майор Щайнглиц нае малка вила заедно с капитан Оскар фон Дитрих. Дитрих, типичен прусак, произхождаше от юнкерски род. Той беше получил не само военно, но и по-широко образование и рискуваше да попадне под формулата на фюрера, разгласена чрез речта му в райхстага на 30 януари 1933 година: „Интелигенцията — това са отпадъците на нацията…“ Но и от тази страна нищо не заплашваше капитан Оскар фон Дитрих, ръководещ сътрудник в трети „Ц“ отдел на Абвера — контраразузнаването.
Аксел Щайнглиц служеше във втори „Ц“ отдел — диверсии, саботаж и терор. За него специалната служба беше работа, професия — нищо повече. Той смяташе като извънредно постижение за себе си това положение в отдела, при което би могъл да разполага с голяма безотчетна сума в чужда валута за възнаграждение на агентите, без да забравя, разбира се, и себе си.
За Оскар фон Дитрих работата в трети „Ц“ отдел не беше просто служба, професия, дори не и кариера. Тя беше хармоничен комплекс, в който той намери въплъщение на своите надежди, убеждения, идеали на свръхличността, освободена от духовно свързващите обикновения човек наивни закони на нравствеността и морала. И най-значителното, което той получи, бе властта, властта над хората. Какво по-хубаво може да има от сладострастната игра с човешкия живот — най-увлекателната от всички игри?
По житейския си път Аксел Щайнглиц беше преглътнал твърде много унижения от ония, които бяха над него по звание, по заеманата длъжност, но това не сложи мрачен отпечатък на мислите му.
Оскар фон Дитрих не познаваше такива огорчения, но все пак бе преживял нещичко. В младежката си зрелост той чувстваше болезнена срамежливост към жената, а когато се опита да превъзмогне тази срамежливост, излезе безсилен. Момичето, с което има работа, раздрънка за недостатъка му и дълго време насмешливото съжаление на връстниците му го преследваше.
Във военното училище той стана последовател на древните патрициански извратени нрави и придоби покровител в лицето на преподавателя по фехтовка, който накара кадетите да се отнасят с уважение към Оскар. Но това не беше много трудно, защото лошите наклонности намираха почва в германските закрити учебни заведения.
Бащата на Оскар, заслужил офицер на Райхсвера и бивш адютант на кайзера, научи по някакъв начин за интимното приятелство с учителя по фехтовка. Между бащата и сина се състоя тежък разговор, в който синът се осмели да загатне, че самият кайзер имал същите наклонности, каквито притежавал обожаваният от него учител по фехтовка. В края на краищата бащата отказа да плаща месечния пансион на сина си.
За да не се излага на лишения, Оскар открадна някакви семейни скъпоценности от майка си. И макар че семейство Дитрихови не даде гласност на постъпката му, Оскар, който обичаше майка си, се чувстваше, дълго време унизен, като и сега винаги виждаше уплашеното й тъжно лице.
Имаше още един случай в живота на Оскар фон Дитрих, споменът за който и сега, след много години, го караше да се черви. Веднъж в открития лагерен полигон, където юнкерите се занимаваха, се вмъкна хубава бяла козичка. Зарадвани от развлечението, юнкерите откриха безредна стрелба по нея. В началото ранената козичка се мяташе от една страна на друга и блееше жално, а после запълзя, като влачеше счупените си задни крака. Юнкерите се струпаха около нея и следяха агонията й с любопитство. И тогава Оскар не издържа — разплака се.
Това беше неприлично.
На офицерския училищен съвет Оскар трябваше да изслуша справедливите укори, че е опозорил училището и че възмутителното му поведение, недостойно за бъдещ офицер, е направило най-мъчително впечатление на юнкерите. Казваха дори, че трябва да го изключат от училището.
Извикаха баща му. И докато при обсъждането на не много приличното приятелство с учителя по фехтовка бащата само иронично се усмихваше, а после лиши Оскар от пансион, като каза, че юнкер, който не плаща на падналите момичета от „Александерплац“, може да живее по-икономично, сега полковник Фон Дитрих крещеше бясно на сина си, като го хващаше конвулсивно с венозните си хилави пръсти за реверите на мундира и дори се опитваше да му удари плесница.
В края на краищата Оскар се покая и всичко се размина.
След като свърши училището, Оскар фон Дитрих използва ловко покровителството на баща си за изкарване на службата в армията, постъпи в Абвера и в началото избра третия отдел, защото тук имаше неограничена възможност да унижава другите, за да отмъсти за някогашните си унижения.
Но с годините дойде опитът. Като заемаше все по-важни длъжности, Фон Дитрих се убеди, че тая служба му дава много неща. Тя не само го спасява от комплекса на непълноценност, което с голямо задоволство прочете у Фройд, но и го въоръжава с философската теория за превъзходството на силната личност над другите. Той може да прилага тази теория на практика, без да злоупотребява ни най-малко със служебното си положение, дори обратното: като следва идеалите си, по тоя начин като че ли затвърдява мощта на райха.
И постепенно от Оскар фон Дитрих се създаде оня специален тип контраразузнавач, който беше така почитан от ръководителя на Абвера. Мислител, интелектуалец, адмирал Канарис смяташе, че контраразузнаването не е вид специална служба, а система на светоглед, достъпна за избраници. Най-голяма власт над хората може да има само онзи, който знае всичките им тайни слабости, провинения и мръсотии, а ако някой не се е поддал на изкушенията, значи тия изкушения не са били достатъчни или не са ония, които могат да съблазнят човека.
Според Канарис, истинският разузнавач не трябва да изобличава — трябва само да трупа улики срещу властниците, за да има възможност да ги пусне в действие, когато някой от тия хора прояви непокорност. И колкото повече такива сведения има той, контраразузнавачът, толкова по-къс ще бъде пътят му към личната власт.
Светилата в генералния щаб на Вермахта и всички най-близки на Хитлер бяха представени в тайната картотека на Канарис с цяла енциклопедия от такива кървави деяния, мръсотии и гнусотии, каквито историята още не познаваше. И Канарис мечтаеше тайно да представи един ден на всеки от тези хора съответните бележки в картотеката си. При това се надяваше, че те ще се откупят от него, като му дадат възможност да заеме върха на пирамидата, която те съставяха.
Но той внимаваше много, защото знаеше, че фюрерът, сам едно време ефрейтор, е бил армейски шпионин и още тогава е могъл да прецени безграничните възможности на тази дейност. И сега като се страхуваше да не би оня, който възглави обединените органи на шпионажа, да заграби властта в Третата империя, Хитлер не посмя да съсредоточи тази могъща сила в едни ръце и я раздели между много органи.
Ето защо Канарис съвсем не се обиди, само започна да действа още по-предпазливо, когато му казаха, че фюрерът го нарекъл „хиена в сироп“ — това дори поласка разузнаваческото му самолюбие.
Тайната война с европейските велики държави му даваше повече възможности да се сближи с Хитлер, отколкото явната война, и то с Русия. Трудът на помощник-доставчик на улики за произнасяне на смъртни присъди му се струваше недостатъчно изящен и слабо перспективен, ако се вземе пред вид предимството в тая дейност и на Гестапо, и на SS, и на СД, на които Хитлер оказваше особено доверие, покровителство и предпочитание.
Капитан Оскар фон Дитрих знаеше някои работи за всичко това, тъй като баща му беше близък с Канарис. И самолюбието му страдаше често. Офицерите на Гестапо, SS и СД подчертаваха грубо и откровено превъзходството си над сътрудниците на Абвера, принудени да ограничават полето на дейността си само с интересите на Вермахта и на щабовете му.
Извънредно слаб, но не лишен от грация, крайно сдържан в обръщенията си, той дори с по-горните по длъжност беше така високомерно, прекалено изискано и ледено учтив, че това му даваше възможност при всички обстоятелства да запазва достойнството си и неуловимо да унижава другите. Всъщност беше фантазьор: въобразяваше си, че е гений, потъпкал всичко човешко и стоящ високо над ония, за които имаше компрометиращ материал.
И като гледаше с прозрачните си сини, почти женски очи старшия и по звание, и по длъжност армейски офицер, като приказваше с него за нещо отвлечено, той се наслаждаваше на невидимата си власт, тъй като притежаваше сведения, които всеки миг можеха да превърнат този офицер във войник или дори в мишена за упражнения на гестаповското дежурно поделение.
Майор Щайнглиц имаше по-високо звание, но въпреки това се държеше пред него като подчинен. Това беше просто несъзнателно преклонение на плебея пред аристократа, на бедния пред богатия. И тайна надежда, че Дитрих ще го покровителства.
Никаква нацистка пропаганда не можа да избие от трезвия му мозък убеждението, че истинските управници на хитлеристка Германия, както и на Германия от всички времена, са индустриалните магнати и висшият офицерски корпус — това беше вечното, неизменното. А нацистите — няма що, те очистиха Германия от комунистите, социалистите, профсъюзите, либералите, от страшната опасност на обединяващата се в обща сила работническа класа — извършиха касапската работа.
И понеже фюрерът е водач на фашистите и глава на райха, а райхът е Третата империя, тогава Хитлер е император, също като кайзера. И както на кайзера, негова опора са магнатите, богаташите, едрите земевладелци и военният елит.
Така мислеше със селския си ум Щайнглиц и предвидливо услужваше на капитан Оскар фон Дитрих, представител на военния елит. И когато Оскар счупи грамофонната плоча с любимата си песен „Една нощ в Монте Карло“, Щайнглиц веднага си предложи услугите да намери друга в пропагандния отдел.