Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Щит и меч, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Вадим Кожевников. Щит и меч

Редактор: Петър Япов

Художник: Рачо Буров

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Върбинка Младенова

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца 1970 г.

Държавно военно издателство, София 1970 г.

История

  1. — Добавяне

33.

Майор Щайнглиц се раздели не без съжаление с Вайс като със свой шофьор, но беше готов да го поздрави като нов колега, сътрудник на Абвера. И все пак сметна за нужно да го предупреди:

— Ние имаме нужда от факти, а съвсем не от вашите умозаключения. Ние сами ще вадим заключения.

А щом Дитрих видя Вайс на новото място, той му съобщи делово, че в щаба има един руски преводач на име Маслов. Но макар че е полковник от царската армия, той трябва да се следи, защото сред известна част от емигриралите белогвардейци се забелязват националистични настроения и недоволство от победите на германското оръжие над Русия.

Командният, преподавателският и инструкторският състав на школата още не беше попълнен, почти всички стаи за живеене бяха празни и Йохан имаше възможност да си избере най-хубавата от тях, но се спря на една от най-лошите, като смяташе, че скромността е сравнително добра препоръка. На избора му повлияха и други съображения. До тази стая, разположена в самия край на коридора, се намираха помощните помещения — склад и празна засега кухня. Таванската стълба също беше наблизо и в случай на нужда Йохан можеше да се възползва не само от допълнителна територия, но и от запасен изход — нищо, че той водеше на покрива.

„За влизане във връзка с курсистите в извънслужебно време“, както се изрази Дитрих, той препоръча на Вайс да смени военната си униформа с цивилен костюм, като забеляза при това, че цивилен германец, който знае руски език, ще накара по-скоро другите да бъдат откровени, отколкото същият германец, облечен в мундира на победителя.

Като обмисляше как да се държи с новите си колеги, Йохан реши да се постави още от началото ако не на равна нога с тях, най-малко така, че да почувстват в него сериозен човек, преизпълнен със съзнанието за собственото си достойнство. Също така трябва да им даде да разберат, че има известна представа за Русия и се стреми да попълни основно сведенията си, за да се специализира в тази насока не само като преводач, но и с надеждата да получи след време някоя солидна длъжност при гаулайтера, да речем, на московското генералгубернаторство.

Реши също така да възприеме обноските и държането от пруския аристократ Фон Дитрих, да ги вземе за психологично оръжие. Студена, бездушна, отмерена учтивост, умение да се мине в разговора с комплект от банални, почти нищо не значещи празни изрази, които еднакво се употребяват и от лакеите, и от аристократите. Но при аристократите те са сякаш парола на добър тон, на добро възпитание и са необходими, за да държат събеседника на подходящо разстояние.

По-право казано, Йохан се страхуваше повече от натрапчиво откровените и неудържимо бъбривите си колеги, отколкото от сухите, необщителни и подозрителни мълчаливци.

Общуването с Лансдорф също беше от полза за Йохан. Тоя човек навярно, както и други видни професионалисти, големи дейци на германското разузнаване, бе разяждан от суетността. Той ламтеше да разработи невиждана досега операция, да надмине с изкуството на коварството най-знаменитите разузнавателни служби. За да се прослави на това поприще, да стане признат от всички ловец на души, да се увековечи, да впише завинаги името си в историята на тайните войни.

Те бяха докарвани тук в сивия здрач по един, по двама, по-рядко на малки групи в закрити камиони-фургони с решетъчна врата и спуснат брезент на стъклата. Докарващите ги есесовци — мълчаливи, навъсени, с твърди като от камък лица — бяха уведомени, че могат да стрелят в тия хора само при явен опит за бягство. И щом камионът след много проверки влизаше в сектора и местната охрана се разписваше за приемането на дадено лице или на дадени лица, есесовците си тръгваха веднага.

Те не знаеха къде и защо ги бяха довели. И от мъчителната неизвестност лицата почти на всички бяха еднакво тревожно изкривени.

Тук подбираха предимно ония, предателството на които беше проверено на практика в лагерите и които бяха се отличили вече като капо, полицаи и провокатори. Вземаха се под внимание и сведенията, които военнопленниците съобщаваха сами, като се стремяха да се представят за непримирими врагове на съветската власт. Преди завербуването всеки от тях беше изучаван всестранно чрез вътрешните агенти и администрацията на лагера. А ако тоя човек бе роден в местност, окупирана от германците, Гестапо го проверяваше по заловените там документи и разпитваше местното население за него.

На новопристигналите беше забранено да приказват. Един войник от охраната с шмайзер на шията и с палка в ръцете седеше посред бараката, в която ги затваряха, и следеше строго да се спазва карантината на мълчанието.

За обработване ги водеха в канцеларията един по един.

Йохан Вайс изпълняваше не само ролята на преводач. Дитрих му възложи да извършва първия бегъл контраразузнавателен разпит, за да може след анализирането на съобщаваните сведения или да се изобличат завербуваните в лъжа, или да се открие психологическата им негодност.

От този миг се забраняваше на всеки, като го заплашваха с незабавно наказание, да казва на някого истинското си презиме. В замяна му даваха прякор.

— Е! — заповядаше Вайс. — Бързо и кратко!

При общуването с тази публика лицето му доби „арийски“ студено високомерен, презрителен израз, който би могъл да се сметне за връх на изкуството у един крайно даровит мимист. Наистина този път то може би предаваше несъзнателно искрените му чувства.

Застаналият пред него човек беше отвикнал да мисли самостоятелно и затова мълчеше. На дебелата му и дълга устна изби пот, голото му теме също се изпоти.

Вайс попита утвърдително:

— Значи, „Плешивият“?

Все така мълчаливо човекът закима утвърдително с глава. Вайс се обърна към писаря:

— Запишете „Плешивият“ — и злорадо помисли: „Добър екземпляр, и то с изобличителен прякор!“

Още от самото начало Вайс реши с оглед на бъдещето да дава на курсистите прякори-белези и в много случаи успяваше.

Накараха Плешивия да седне на табуретката пред висящия на стената бял чаршаф и един абверов войник от отдела „Г“ го фотографира с „Лайка“ в анфас, а после в профил — така, както снимат затворническите фотографи.

Вайс наблюдаваше внимателно Плешивия. Когато го фотографираха, лицето му показа готовност да се запечата на снимката с усмивка.

Вайс изкомандва:

— Мирно!

И лицето на Плешивия мигновено прие тъп и неподвижен израз.

След като попълни анкетния лист, той се подписа грижливо, ясно и се залови с автобиографията си. Писа дълго, съсредоточено и често питаше:

— Да пиша ли как винаги заличавах кандидатите за Върховния съвет? — Съобщи доверително: — Много пъти ме даваха под съд и само благодарение на личната ми находчивост се измъквах всеки път.

Като свърши всички формалности, той се подписа също така четливо и ясно под подписката-задължение да работи в полза на германското разузнаване, притисна върху нея палеца си, намазан на специален тампон с печатарско мастило, изтри го и обяви с облекчение:

— Е, това е, сега е чист.

— Кой? — остро попита Вайс.

— Ами пръста — уплашено се сви и измърмори Плешивият. — Това се отнасяше само за пръста.

На такава оформителна процедура се подлагаха всички, които пристигаха в школата. И още от тоя миг, още от първоначалното запознаване с тях можеха да се доловят някои индивидуални особености.

Един от „безцеремонните“, набит, широкоплещест, скулест, с жив, играещ поглед, не дочака и сам си подсказа бързо прякора:

— „Цървул“.

Като преглеждаше анкетния лист, Вайс прочете в графата „Заемана длъжност в армията“: „Боец от погребалната команда“. В началото на войната нямаше такива поделения. В отговор на въпроса за занятието беше написано: „Обущар“.

Вайс предложи:

— Ние имаме работилници, ще те зачисля в тях.

Цървула се присви. След това, зарадван, че е намерил убедителен довод, се усмихна и обяви обидено:

— Ами аз бях завербуван не за обущар, дадох писмено задължение за шпионин, нали? Защо ме понижавате така в длъжността?

Автобиографията на Цървула беше написана абсолютно грамотно, макар и да твърдеше, че е завършил само трети клас в началното училище.

Вайс запомни всичко, но счете, че засега не е уместно да спира вниманието си на някого поотделно.

При разпита, при попълването на анкетните листове и при писането на автобиографии пленниците се държаха различно. Едни се стремяха да съобщят колкото се може повече за себе си, други, обратно, се ограничаваха с къси отговори на задължителните въпроси и упорито избягваха оскърбителните епитети, когато описваха съветския период на живота си.

Вайс направи забележка на един от тия, а той му отговори навъсено:

— Аз дадох писмено задължение за сътрудничество, какво друго искате от мене?

Вайс каза:

— Ти трябва да дадеш политическа оценка на съветската система.

— Защо?

— Затова, че ако намислиш да избягаш при противника и ако тая твоя биография попадне по някакъв начин в ръцете на съветските власти, ще те обесят без снизхождение.

— Бъдете спокоен, и без това ще ме обесят.

— Значи, ти предпочиташ да ти вземат живота там, а не тук?

— Ясно е какво предпочитам. Иначе нямаше да бъда тук.

— Какъв беше в лагера?

— Човек.

— Питам — строго рече Вайс — какви заслуги имаше пред нас?

— А, заслуги ли? — повтори разпитваният, сякаш едва сега разбра въпроса. — Най-обикновени заслуги. Един тип ми показа подземен ход, а аз го удуших, за да не подмамва други да бягат.

— А може би тоя тип е бил наш поставен „заек“ — попита Вайс, като гледаше изпитателно в очите на събеседника си — и ти си го убил?

Човекът промени лице, но успя да се справи със себе си.

— Гестапо се занима с мене — рече той през зъби. Вдигна ризата си и показа белези: — Вижте, ето щемпелите: проверен.

Един от тия, които се държа солидно — плешив, възрастен, със спаднало коремче и командирски баритон, — обясни подробно на Вайс защо е тръгнал по този път.

Да, той е кадрови командир, но от служебното му досие се вижда ясно колко години е седял на една и съща длъжност, без да получи повишение в чин и лични награди. Мислел, че войната ще му открие перспективи за напредване в службата, и действал решително: заповядал на поверената му част да се вдигне от отбранителната линия и в неподходящ за това момент да премине в атака на нож. Всички до един загинали под огъня на противника, а той останал жив и знаел, че го чака военен трибунал. Предпочел да се предаде.

— Между другото — напомни този кадрови офицер — аз още през Първата световна война бях в плен и завинаги запазих най-благоприятни спомени за хуманността на германците.

— Тогава бяхте ли офицер?

— Само доброволец. Но книжата, с които ми даваха чин прапоршчик, бяха вече изпратени в полка.

Някои от тези хора, решили се да предадат родината си, мислеха че предателството им ще бъде някак специално отбелязано от германците, и настоятелно се опитваха да узнаят от преводача на какви привилегии могат да се надяват. Най-много се интересуваха дали след като изпълнят задачата — ако, разбира се, останат живи, ще получат германско поданство или поне възможност да заемат изгодни длъжности в окупираната територия.

Едни задаваха такива въпроси заинтересовано, делово, други, както смътно предполагаше Вайс, само за да внушат, че действително се надяват на награда, като се мъчат да прикрият с такива въпроси онова, което искаха да скрият тук от германците.

Йохан трябваше да води разпит от сутрин до късно вечер. В бараката миришеше остро на дезинфекция и пот.

Повърхностният медицински преглед на завербуваните се извършваше не за да се установи физическата им годност, а само за да се предпази германският персонал от възможни инфекции. Освен това, ако върху тялото имаше следи от много бойни рани, това будеше подозрения и завербуваният се подлагаше на допълнителен разпит, за да се установи при какви обстоятелства е бил ранен, не се ли дължи това на проявен в миналото героизъм, не са ли тия рани улики срещу него. И всички подозрителни улики се вписваха в картона на завербувания.

Както и много млади хора от поколението му, Йохан беше навикнал да мисли, че има само класови врагове, със сбор от очевидни белези, много пъти разпознати в борбата — белези, също така ясно различими, както луничките. Да, тук имаше и такива, с тия ясно означени белези. И с тях всичко беше просто и очевидно и съзнаването на тая очевидност го освобождаваше от мъчителната необходимост да си обясни предателството им. Но имаше и други — ония, които не можеш да подведеш под облекчаващата съзнанието обикновена рубрика.

Значи, има още нещо съкровено, образуващо се от сбора на нравствените черти, които се въплъщават в особеностите на характера. Желязото на убедеността не се съчетава с душевната угоеност на себелюбието. Покорността пред обстоятелствата лишава човека от воля, той не е в състояние да се опълчи срещу тях и да не извърши предателство.

Решението на всички тия хора да станат предатели на родината си ги откъсваше от нея и самите те, заверили това решение със собственоръчния си подпис, сякаш подписваха неоспоримата си присъда.

Като че ли всичко тук е ясно и на Йохан оставаше само да намери начини и средства, за да приведе в изпълнение смъртната присъда, която предателите сами си бяха подписали, и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре ще осигури безопасността на съветските хора от престъпленията, на които тези отстъпници бяха станали оръдия в ръцете на враговете.

Но нима му е дадено право — правото да прочете необоснована смъртна присъда на всички, които минават тук пред него? Не, необходимо е да извърши предварително „следствие“, изводите на което ще се опират върху изучаването на душите, защото той няма и няма да има други материали, по-достоверни в такива условия. И трябва да се реши на това, като се подчинява на своята убеденост: от каквато и вцепеняваща спазма да е сгърчена душата на тия хора, ако тя не е изгубила живата частица на татковината си, има още надежда, че тая малка частица ще успее да победи всичко черно, вцепенено в човека.

И тук, сред заклетите врагове, Йохан трябва да си намери съюзници. Той знаеше, че за това ще бъде необходимо такова напрежение на всичките му духовни сили, каквото е необходимо за истинския подвиг.

И той се вглеждаше изпитателно, проучвателно във всеки, който минаваше пред него, като упорито търсеше опорна точка.