Вадим Кожевников
Щит и меч (41)

41.

Във вариетето спътницата на Йохан почти не гледаше към сцената. Лицето й помръкна сякаш изведнъж, придоби уморен израз на отегчение и безразличие. Отпусната върху облегалото на стола, тя сякаш дремеше.

Като я поглеждаше изпод вежди, Йохан видя за първи път лицето й неизкривено от гримасите на омраза, презрение и злоба. Печално и спокойно, то изведнъж го порази — толкова много застинало страдание имаше в него. Гледайки я крадешката, Йохан се отказа от първоначалното си намерение да я събере с Елзе и Зубов, за да могат да изяснят коя е тя, тая Олга, и защо се държи толкова чудно.

И той реши да направи опасен опит. Внимателно се допря до ръката й и каза просто, сърдечно:

— Знаете, Олга, по дяволите цялото това панаирско зрелище! Да вървим!

Тя го погледна смаяно и бързо, покорно го последва. Йохан я заведе в заведението на господин Полонски.

Като сложи пред тях две чаши, в които имаше повече пяна, отколкото бира, Полонски каза:

— Това е красиво като къдрите на блондинка. — Като измете с четката в лопатката люспите на солените леблебии от масата, прибави наставнически: — На добрите хора бирата замайва главата, а на лошите само издува корема.

Олга каза на Вайс:

— След такова предупреждение бих поискала вода, ако бях на ваше място.

— За вас ли? — разсърди се Йохан.

— А вие още не сте изгубили способността си да се обиждате!

— Е, стига сте ме дразнили!

— За немец вие говорите руски много добре.

— Аз съм от Прибалтика.

Тя приближи чашата до лицето си, загледа над нея в очите на Вайс и попита:

— И често ли изпълнявате такива поръчки?

— Какви?

— Е, да внушавате на такива като мене, че уж сред такива като вас има същества, прилични на хора, а след това да използвате доверчивостта ни в наша вреда.

— Намирате ли, че ме бива за тая роля?

— Тя е подла! — Олга остави чашата на масата, изведнъж откри отново пълното с омраза лице и заяви разгневено: — Повече харесвам гестаповците: те поне са по-честни от вас.

— С какво?

— Те не се преструват на такива, каквито не са. Смели момчета, знаят какво искат.

— Не ви разбирам. Нали се съгласихте да ни сътрудничите?

— Съвсем не за това, че гестаповците ме измъчваха физически.

— А защо?

— Просто ми омръзна да се правя на щура пред тях. Те са по-добри от вас. Никога не се сърдят. Знаят си работата и туй то. Пред вашето общество бих предпочела компанията на който и да е от тях. Груби момчета, но в замяна на това не се представят за някакви други, работят съвсем откровено.

— Но аз ви казах за задачата си.

— Тя има много ограничен характер: да се занимавате с психологично претърсване.

Вайс помълча, а след това рече спокойно:

— Да речем, че е така. А вие сигурно мислехте, че решението ви е съвсем неоригинално и че вашата персона няма да възбуди по никой начин интереса на нашето командване, така ли?

— Така е — съгласи се момичето.

— Ето на. Значи се разбрахме — каза Вайс. — Сега всичко е ясно. — Попита настойчиво: — Нали искахте яснота?

— Да, точно това — рече момичето. Похвали го: — Умен човек, най-после разбрахте какво искам от вас.

— Вие също ще бъдете умно момиче — посъветва Вайс — и ще престанете да ме дразните. Така ще бъде по-добре за нас двамата.

Влезе Елзе, седна край прозореца с гръб към него, извади огледалце от чантата си и започна да си черви устните.

Това беше знак за Вайс да не се приближава до нея. Едновременно тя наблюдаваше спътницата му.

След няколко минути се появи Зубов. Той тръгна направо към Вайс с добродушна, приятелска усмивка. Йохан го запозна с Олга.

Зубов заговори с нея на полски, като я обсипваше между другото с цветисто надути комплименти.

Вайс се извини, стана, мина зад тезгяха и излезе през черния вход на двора. Там го чакаше Елзе.

Тя каза, без да го поздрави:

— Центърът съобщи, че Олга, дъщеря на репресиран полковник, сега в Свердловск, учи в институт. След арестуването на баща й я взел в семейството си старшият батальонен комисар Александров, който има дъщеря — Нина — на една възраст с Олга. Нина, която била санитарна инструкторка, изчезнала безследно на Западния фронт край Вязма.

— Да — каза Вайс. — Интересно.

Елзе го предупреди:

— Пазете се, Белов. Аз мисля, че германците искат да ви устроят клопка чрез това момиче.

— Добре. Как е Зубов?

Елзе рече с презрение:

— Свърза се с една германка. Имаме нужда от нея.

— Коя е тя?

— Вдовица на полковник от SS.

— Не е лошо!

— Отвратителна жена!

— Почтена матрона?

— Какво значение има това?… Младичка.

— Е, това е друго нещо.

— Залепила се е за него като похотлива котка.

— А той?

— Отначало бягаше от нея.

— А сега?

— Лъже, че уж е хубава.

— Защо пък да лъже? Може би и наистина е така?

Лицето на Елзе доби нещастен вид, но тя се овладя бързо и пак повтори, настойчиво:

— Пазете се, Белов. Ние се страхуваме много за вас.

— Кои „ние“?

— Е, аз и Зубов.

— А не се ли безпокои той за себе си?

— Заради тая германка е станал съвсем безразсъден.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя го запознала с приятелите на мъжа си. Дръзко излъгала всички, че й е братовчед. Зубов ходи с нея в Краков на прием в резиденцията на Ханс Франк^[1]. През време на концерта отишъл с офицерите в спортната зала и там участвал в някакво зверско състезание.

— Е, и какво?

— Хвалеше ми се, че оберщурмфюрерът от SS Ото Скорцени, извънредно опитен диверсант и убиец, любимец на фюрера — той бил в наказателната команда на есесовската дивизия „Дас райх“, а оттук само минава, отива да се лекува след Източния фронт, — му стиснал публично ръката. Е, време е да вървя. Та моля ви… — за трети път напомни Елзе.

— Добре — съгласи се Вайс и помоли: — Все пак не се разстройвате, Елзе. Алексей е добър човек и чист, той няма да се окаля.

Елзе се усмихна тъжно и си отиде, без да отговори.

Зубов играеше страстно на карти с Полонски.

Олга седеше мрачна край масата. Може би й беше обидно, че Зубов престана да й обръща внимание.

Елзе предупреди Зубов за опасността, надвиснала над Вайс от страна на тая Олга, но му забрани да прави каквито и да е опити да изясни коя е тя.

Зубов изпълни нарежданията на Елзе с чудна за него послушност. Той почти не приказваше с Олга и само когато тя се опита да стане, за да си отиде, я помоли без усмивка да не го напуска и дори я улови за ръката. След това я накара да седне в ъгъла, дръпна масата и й заяви вече с усмивка, че може да се смята за затворница.

Господин Полонски издебна един момент и й пошепна че от всички германци господин Никол е най-приличният, другите постъпват по-решително и по-грубо.

Зубов не можеше да скрие враждебността си към нея. Досега не беше имал случай да се среща с изменници на родината.

Към Бригите фон Вайнтлинг, вдовицата на есесовския полковник, той се отнасяше снизходително още от началото като към поклонница на атлетическата му дарба.

Тя си запазваше винаги едно и също място на първия ред във вариетето и идваше само за номера „Дуо Никол дуо“, а после изчезваше веднага.

Но веднъж, засрамена и развълнувана, тя дойде в гримьорната. По израза на Елзиното лице Зубов разбра, че трябва да бъде повече от любезен с тая дама. Именно така се държа той с нея.

След една седмица, като докладваше на Елзе за изпълнението на задачата си, той изложи така обширно всички подробности, че тя извика с негодувание:

— Ти забравяш, че все пак съм момиче!

Зубов сви учудено рамене:

— Аз ти разправях като на по-горен по чин колега…

Тънката, миниатюрна Бригите Вайнтлинг му се струваше просто смешно и любопитно създание, откакто му призна, че тъгувала в самота след смъртта на мъжа си и за първи път отишла сама във вариетето, като се подчинявала на някакво чисто мистично влечение.

Покойният й мъж — полковник, оберфюрер от SS — бил чиновник в расовото политическо управление на партията. Вече като вдовец той решил да се ожени за Бригите, без да има удоволствието да я познава лично, но след като получил от един сътрудник на управлението справка, че в расово отношение е безукорна. Родителите настояли пред дъщеря си да сключи тоя брак. За съжаление солидната възраст и разклатеното здраве не дали възможност на полковника да съдейства доблестно за продължаване на толкова чистия расово род.

Бригите каза на Зубов, че срещата с него е първата рискована стъпка в живота й.

Тя се държеше с него със смешна свенливост, но на всички познати заяви смело, че той е неин далечен роднина, безгрижен момък, с чудноватости (скарал се със семейството си и станал акробат), когото тя смята да покровителства.

В нейно присъствие върху лицето на Зубов винаги блуждаеше усмивка, която Бригите приписваше на радостта от свиждането с нея.

Зубов не можеше да се отърве по никой начин от чувството, че изведнъж са му дали роля в пиеса от чужд автор. Но той се справяше с тая роля, справяше се, защото оставаше верен на себе си и се държеше със спокойно достойнство пред познатите на госпожа Вайнтлинг. А те схващаха искреното му любопитство към всичко наоколо като провинциална черта; като свидетелство за известна интелектуална ограниченост, присъща на спортистите.

Ото Скорцени, великан, върлина, с нарязано от белези лице, също се смяташе за спортист. В Третата империя той минаваше за голям майстор на тайните убийства и винаги действаше собственоръчно.

Но през август още край Елня есесовската дивизия „Дас райх“ изгуби почти половината от личния си състав. А след поражението край Москва Скорцени записа панически в дневника си: „Тъй като беше невъзможно да погребем убитите си в дълбоко замръзналата земя, сложихме труповете край черквата. Просто страшно беше да се гледа. Студът беше сковал ръцете и краката им, взели най-невероятни положения в агонията. За да придадем на мъртъвците толкова често описвания израз на примирение и спокойствие, който уж им е присъщ, трябваше да им трошим ставите. Изцъклените очи на мъртъвците бяха вперени в сивото небе. Възпламенихме един тротилов заряд и сложихме в образувалата се яма труповете на загиналите през последните един-два дни.“

Като си измисли благоразумно болест на жлъчния мехур, тоя великан на райха отиде да се лекува в тила.

Ханс Франк уреди прием в чест на връщащия се от фронта опасен Хитлеров любимец.

След пиенето, забравил, че е опасно болен, Скорцени реши да смае благоговеещите пред него със силата на мускулите си. Мина в спортната зала и започна да демонстрира дарбите си. Но всеки път погледът му се срещаше със снизходително и лениво ухиленото лице на Зубов.

Скорцени подхвърляше високо с две ръце тежка куха медна топка и след това я ловеше. И изведнъж хвърли топката над главата на Зубов, отстъпи и извика:

— Ей, вие! Пазете се!

Без да вади ръце от джобовете си, Зубов се понаведе, клекна и меко прие удара върху шията си. Пусна топката на ръката, подхвърли я и забеляза небрежно:

— Детска топчица.

Скорцени попита разгневено:

— Кой сте вие?

Зубов отговори невъзмутимо:

— Както виждате, ваш почитател. — И наведе глава така, сякаш се готвеше да приеме отново топката.

Скорцени се поколеба няколко секунди. След това зарадван обяви:

— Ето с такива безстрашни, здрави момци ще вдигнем цялата планета на раменете си!

Бригите остана крайно поласкана, че „братовчед“ й направи такова отлично впечатление на прочутия Ото Скорцени. И Скорцени беше във възторг от поласкалите го думи на Зубов, когато на въпроса защо не е на фронта, той отговори с чаровна усмивка:

— Щом ме поканите, на драго сърце ще ви правя компания.

Скорцени му подари снимката си с автограф, като забеляза, че тя ще му бъде от полза, в което Зубов не се и съмняваше.

Когато се върна от Краков във Варшава, Бригите започна делова преписка с влиятелните роднини на покойния си мъж, които живееха в Берлин. Ставаше дума за наследството. Пишеше, че сега е готова на редица отстъпки, ако срещу това се окаже високо покровителство на бъдещия й съпруг.

Бригите будеше у Зубов чувство на някакво състрадателно учудване. Той не предполагаше никога, че в тая среда може да има толкова нещастни хора, измъчени от постоянен страх пред нещо незнайно. Тя беше тъй суеверна, че ставаше смешна, беше и мнителна. Не можеше да заспи без приспивателно. Често плачеше без причина. Обичаше да си спомня само за детството си.

Нейната натрапчивост и тайното употребяване на наркотици, на които беше навикнала след една тежка операция, дразнеха Зубов. Тя имаше хубаво лице със строги и тънки черти, но когато говореше не за себе си и за своите познати, а по някакви отвлечени въпроси, дрънкаше такива невъзможни глупости, че лицето й му се струваше глупаво като на хубавица върху опаковка на сапун. Тя го отегчаваше, той се оплакваше на Елзе. Но младото момиче, макар и с презрителна усмивка, му заповядваше да не губи връзката с Бригите, защото това му дава възможност да общува с есесовските среди.

Зубов въздишаше и се покоряваше, но забелязваше с огорчение, че от ден на ден Елзе се държи все по-официално с него, като с подчинен, и очите й, когато го гледа, сега вече не се стоплят, не светят от радост, а остават студени.

Може би поради тая причина Зубов беше така невнимателен към Олга, като изпълняваше дословно и равнодушно заповедта на Елзе.

И когато Вайс се върна в пивницата, Зубов стана и заяви на момичето с облекчение:

— Ето че пристигна вашият кавалер, позволете да ви предам цяла-целеничка на него. — След това небрежно кимна с глава към Йохан и си отиде, като смяташе, че е изпълнил всичко, което тоя път се искаше от него.

Съобщението на Центъра за Олга, предадено от Елзе, смути Йохан. Предположението, че гестаповците са изтръгнали насила съгласието от това момиче, отпадаше сега също така, както и версията, че иска да отмъсти за баща си. И той беше готов да приеме, че Олга е или авантюристка, която ловко си покачва цената пред хитлеристите, или агентка, която изпълнява спрямо него нова проверителна комбинация — в нея можеше да бъде замесен и Дитрих, на когото тежеше тайната зависимост на Вайс.

Йохан реши да направи заедно с Олга посещение на баронесата в имението й. Ако това момиче е авантюристка, познанството с баронесата ще я поласкае и това ще се прояви по някакъв начин.

Вайс мислеше, че абверовският мундир му позволява да се надява на благосклонност от страна на баронесата. Той смяташе, че макар и заядлива, тя е доста умна стара жена, навикнала да съди независимо, по свое разбиране, за много неща.

Когато пристигнаха в имението, Йохан помоли Олга да остане в колата и влезе сам в къщата.

Както и мислеше, мундирът му направи нужното впечатление на старата жена. Забравила, че всъщност нищо не е направила за служебната кариера на Вайс, баронесата беше вече готова да смята, че посещението му е израз на благодарност за уж оказаното му съдействие, и се отнесе повече от милостиво към госта си.

Йохан съобщи със смутена усмивка, че е дошъл не сам, а с военнопленници, дъщеря на руски полковник. Той моли най-покорно баронесата да я приеме и да поприказва с нея. По-късно това момиче може да бъде извънредно полезно на райха.

— Е, не ще и дума! — жлъчно каза баронесата. — Сега, когато русите ви дадоха ритник край Москва, вие започвате да ухажвате предвидливо дъщерите на полковниците им.

В отговор Вайс само разпери ръце, като даваше да се разбере, че той само изпълнява волята на по-горните началници.

— Повикайте я! — заповяда баронесата. Тя се залови усърдно да изпълнява ролята на гостоприемна домакиня.

Високопоставената пленница й направи най-добро впечатление с неприязнената си напрегната навъсеност, която баронесата взе за израз на гордост.

Баронесата пошепна на Олга:

— Нека вашият униформен грубиян се пръждосва, ако вие, разбира се, нямате нищо против. А ние с вас ще измислим нещичко не много скучно. — Погледна, към Вайс и каза: — Вие навярно имате работа в града? Смятайте се свободен за известно време.

Йохан реши да използва това случайно свободно време, за да отиде в „щаба Вали“. По пътя той се отби в базовия склад за трофейни филми и тук узна, че в негово отсъствие майор Щайнглиц взел няколко кутии кинопрегледи, снети в различно време в Челябинския тракторен завод, който днес произвежда танкове. Сега стана ясно на какъв обект се изпращаше новата, специално засекретена група.

Като доложи на ротмистър Герд, че се е отбил в щаба само за да вземе лични вещи, необходими при пътуването с агентката, Вайс чу от него, че Гвоздея изпълнил задачата, благополучно се върнал и от проверката е установено, че е действал безукорно. И сега го готвят за нова, по-важна задача.

Вайс забеляза предпазливо, на посоки, че за такава задача би било по-добре да се подберат ония, които са запознати с тракторното производство. Едно е да вдигаш във въздуха ешелони и мостове, а друго — най-голямото в света машиностроително предприятие.

Герд парира твърдо, като прекъсна разговора:

— Нищо, ще го обучим.

За ония два-три часа, с които разполагаше, Вайс едва ли можеше да добие някакво допълнително сведение. А необходимо беше да се срещне и с Гвоздея. И трябва да действа много предпазливо.

Като се надяваше, че сега е време за обяд и няма никой във вещевия склад, Йохан реши да повика там Гвоздея. Той остави колата си до склада. Отиде в празната канцелария и начука на пишещата машина върху един лист „За курсиста Гвоздея — да се яви веднага във вещевия склад“.

Старшината на лагера обядваше отделно, зад една преграда и обикновено идваше последен в трапезарията. Вайс сложи листа с поканата край прибора му, взе ключа от пропуска и отиде във вещевия склад.

Почти след него влезе Гвоздея и се спря. Подир уличната светлина той не виждаше добре в неясния здрач на помещението.

Вайс го повика в тесния проход между раклите за обмундироването.

— Здравей! — Гвоздея протегна ръка.

— Е? — попита Вайс. — Докладвай! Изпълни ли задачата?

— Съвсем точно.

Гвоздея докладваше лаконично:

— Е, трябваше да скоча пръв. Приближих се до люка, метнах внимателно гранатата в задния отсек и скочих. При взрива на самолета куполът на парашута се смачка от ударната вълна. Започнах да падам като камък. Мислех, край. Размина се. Почти вече до земята парашутът се изду — приземих се като на пружина. Стана точно по плана. Приземих се в набелязаната точка. Е, вашите чекисти, на които бяхте съобщили за мене, ме взеха.

— Тоест как така „взеха“?

— Е, в колата, в газката. Откараха ме най-напред в трапезарията, след това забелязаха, че съм си навехнал крака и хайде в медицинския пункт. Бях като смахнат, не чувствах нищо. Но така се стеснявах, че просто не можех да мисля. Е, после какво? Инструктираха ме. Започнах да се обаждам по етера в определеното време, а предавах онова, което ми даваха. След това специално за мене организираха диверсия: вдигнаха във въздуха празна железопътна композиция в една глуха линия. Всичко това доложих на „щаба Вали“ като мой личен подвиг. Та ето така работих. — В заключение съобщи: — Групата беше разкрита. Получих нареждане да се измъкна. Е, прехвърлих се през фронтовата линия. Сега пак съм тук, налице. — Замисли се и прибави: — Изпраща ви сърдечен поздрав другарят Баришев. — Оживи се: — Има три реда знаци на ордени, а съвсем не е горд. „Ние, казва, не можем да ви заповядаме да се върнете обратно при германците.“ „Ама как не можете?“ Дори се разтревожих: „Значи, не съм войник, така ли? Личност без права и без чин?“ Обясни ми. Е, разбрах. Нужно е от моя страна доброволно съгласие, като че ли съм някакъв активен общественик. Сега с Баришев се уговорихме, че ако ми се случи нещо, ще постъпят, както се следва: ще пратят на семейството ми съобщение за смърт като за паднал боец.

— Защо не съобщихте за пристигането си чрез скривалището?

— Не успях. Седях в дранголника в крайфронтовата зона на абвергрупата, докато те в щаба правеха справка за личността ми. Щом дойде потвърждението, веднага ме преместиха в санитарната част: когато преминах фронта, попаднах под обстрел, при избухване на снаряд кракът ми се натърти от пръстта. От санитарната част ме докараха тук. А аз все покуцвам. Капитан Дитрих узна, отнесе се много съчувствено. Казва, трябва да се обърна към хирург. Но аз се съмнявам нещо. Защо при нас в школата зачислиха двама еднокраки? След това изписаха единия: значи, не е пожелал. А вторият — Дитрих така се грижеше за него — се оказа неподходящ по друга линия: епилептик поради претърпяна контузия. Изведнъж ей тъй падна и започна да се гърчи. Капитан Дитрих се разстрои много. Взех да си мисля сега: защо ме придумваха да си гледам здравето, да си лекувам крака?

Вайс каза, че Дитрих има нужда от инвалид за организиране на диверсия.

Гвоздея помисли и рече:

— Разправят, че немците ги бива много да режат. И ако е с новокаин, като че вадят зъб — нищо, ще изтърпим заради делото, щом им трябва непременно инвалид.

— Но ти какво говориш?

— Нищо — каза Гвоздея. — Просто си правя сметката. — Потърка коляното с длан. — Натъртеното боли, кракът все не се свива добре.

— Аз не мога да ти разреша такова нещо.

Гвоздея вдигна лице и погледна внимателно, изпитателно.

— А на мене другарят Баришев ми каза направо: „Ако желаеш доброволно — моля. А такова нещо не бива да се заповядва.“ Та ето, без ваша заповед. Въз основа само на лична инициатива. — Прибави насмешливо: — И на капитан Дитрих ще бъде много приятно. Защо пък да го обиждам, щом срещу такава любезност ще ме набута като главен в специална група?

Йохан помоли развълнувано:

— Моля ти се, Тихон Лукич, прости ми, дето така студено те посрещнах.

— Че какво? — учуди се Гвоздея. — Така и трябва да бъде! В скривалището не доложих. Допуснах нарушение. Така си е. — Намигна: — Аз разбрах веднага щом ми заповяда да докладвам колко сериозен ще бъде разговорът. Дисциплината в нашата работа е на първо място. — Каза успокоително: — А за крака ми не се безпокойте. Може би още ще го запазим като спомен от детинството. Ако, разбира се, не ме измъчва, а то като возило стърчи, в коляното не се свива. Такова нещо май че става излишно.

— Докато не се върна — строго заповяда Вайс, — никакви болници.

— Щом вие сте тук главен началник, моля — уклончиво рече Гвоздея. Запита лукаво: — Е, сега може би все пак ще се ръкуваме, а?

Йохан прегърна Гвоздея и прошепна:

— Разбираш ли колко се радвам, че те виждам!

— Е, не ще и дума — каза Гвоздея. — Все сам, сам, а сега тук сме вече двама съветски хора, значи, сила! — И започна да разказва за Москва.