Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Щит и меч, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Вадим Кожевников. Щит и меч
Редактор: Петър Япов
Художник: Рачо Буров
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Върбинка Младенова
Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца 1970 г.
Държавно военно издателство, София 1970 г.
История
- — Добавяне
61.
След няколко дни Вайс замина обратно за Германия.
Хауптман му поръча да предаде лично на Шеленберг, че шефът е склонен да поддържа набелязаната кандидатура, но провъзгласяването на новия фюрер трябва да се нагласи да стане само едновременно с десанта на съюзническите войски — в противен случай антиправителствените елементи могат да се възползват от последиците на тая операция.
От Берн Йохан изпрати няколко сведения в Центъра по канала за свръзка, посочен му от професор Щутхоф. Успя да предаде и това, което устно му съобщи полковник Хауптман.
На германската граница дежурният офицер връчи заповед на Вайс да остави автомобила и да вземе веднага самолета за Берлин.
Освен него в самолета имаше само четирима пътници. Както изглежда, те не се познаваха помежду си и не се стремяха да се запознаят. През целия път никой от тях не продума дума, но когато самолетът се приземи на резервното летище и Вайс слезе по стълбата на земята, оня пътник, който вървеше до него, със светкавично движение щракна белезници на китките му. В същия миг другият пътник, който вървеше отзад, метна на Йохан пелерина така, че да не се виждат окованите му ръце. Другите двама застанаха отстрани.
Направо на площадката за кацане дойде автомобил, в който седяха двама офицери в гестаповска униформа. Вратичката се отвори, спътниците на Вайс го бутнаха вътре, а самите те като че нищо не се е случило, продължиха да вървят лениво към сградата на аерогарата.
През боядисаните стъкла на автомобила не се виждаше нищо.
Вайс се обърна към гестаповците и каза:
— Добре работите.
— Имаме опит — обади се единият от тях.
— Да не би да сте сбъркали? — запита Вайс и обясни заплашително: — Аз съм оберлейтенант от СД.
— Тъй ли? — попита същият гестаповец. Усмихна се и прибави: — Всичко става. У нас генералите също плачат понякога като деца.
— Дайте ми цигара — помоли Вайс.
Сложиха му в устата цигара, щракнаха запалка.
Вайс кимна и ги похвали:
— А вие, момчета, значи можете да бъдете учтиви.
— За разнообразие! — засмя се гестаповецът, който още от началото поддържаше разговора.
— Веселяк — забеляза Вайс.
— Така е — съгласи се гестаповецът. — Просто шегаджия! — Той щракна отново запалката и я приближи до самия нос на Вайс.
Йохан отдръпна глава.
— Остави — недоволно рече вторият, като разтвори най-после устата си, — ще усмърдиш цялата кола.
— Нищо, нека свиква. — И първият гестаповец приближи отново запалката до лицето на Вайс.
Кожата на брадичката се набърчи, но сега Йохан остана неподвижен.
— Твърдо орехче! — обяви първият гестаповец.
— Нищо, и по-твърди сме чупили — намръщено забеляза вторият.
Завиха главата на Йохан с пелерината. Колата спря. Вдигнаха го и го поведоха — най-напред по каменни плочи, а после някъде надолу, по също такава каменна стълба. По пътя го претърсваха бавно.
Най-после свалиха пелерината от главата на Йохан и той видя тясна бетонна килия с нисък свод. Подвижно желязно легло, подвижна масичка, кофа за голяма и малка нужда. Лампа от сто вата заливаше килията с ослепителна отровна светлина. На тъмната врата — шпионка.
Вратата се хлопна. След известно време отново се появи надзирателят, донесе затворнически дрехи и заповяда на Вайс да се преоблече, но най-напред го прегледа грижливо, дори и устната кухина.
Йохан се подчини мълчаливо, като разбираше, че всеки протест е безсмислен.
Когато Вайс се преоблече, надзирателят забеляза одобрително:
— А ти не си нервен!
— Да не би тука да затварят само нервни? — попита Вайс.
— Ще видиш — обеща надзирателят и излезе с дрехите му, като хвърли преди това на пода в килията пушещата угарка от цигарата си. Но отначало Йохан не можа още да оцени заслужено тоя акт на най-голямо милосърдие.
Повече от един месец Вайс не беше извикан на разпит.
През цялото това време той възстановяваше грижливо и последователно в паметта двойния си живот — на съветски разузнавач и на сътрудник на германската тайна служба.
Обмисляше го всестранно, като следовател, и съпоставяше успоредно единия с другия, като търсеше пропуски, грешки и улики.
Всякак проверяваше дейността си на съветски разузнавач, като ту я разглеждаше от гледна точка на Баришев, ту я гледаше отстрани, с жестоката проницателност на гестаповец или с изтънчената подозрителност на ръководните лица от германската тайна служба.
Много пъти му минаваше през ума, че е станал жертва на тайната борба между главатарите на тайните служби за първенство, за власт. Все пак беше утешение да мисли така.
Най-страшно изглеждаше само едно: като съветски разузнавач той е допуснал някъде някой пропуск, непростима грешка… Ами ако тая грешка е извършил някой от ония, с които беше свързан?
Мислеше за хората, от които беше съставил верига в „щаба Вали“. Всекиго от тях беше възвърнал към живот, като му бе доверил своя собствен. Всеки от тях като че съдържаше частица от него самия. Не, той не можеше да се оскверни със съмнение в тях.
Но някъде нещо се беше скъсало в тая верига, щом е тук.
Мислеше за Зубов, който често със самоувереността на безгрижен храбрец пренебрегваше предпазните мерки. Но тоя недостатък се изкупуваше у Алексей с безумна решителност и находчивост. Веднъж през една бойна операция в меката част на Зубовия крак заседна куршум. Зубов седна, изстиска тоя куршум от раната, подхвърли го на дланта си, ухили се, при което белите му зъби лъснаха, и обяви:
— Е, сега може да се върви без багаж.
И тръгна почти без да куца.
Не, Зубов намираше винаги изход от най-опасните положения.
Вайс изпълняваше с изключителна дисциплинираност всички правила за реда на затворническия живот и дори с това си спечели уважението на надзирателите. Той просто излъскваше с четка като огледало каменния под, изчистваше с парцал и стените. Неговото затворническо имущество — паницата и лъжицата — светеше. Три пъти на ден правеше физически упражнения, триеше се с кърпа, намокрена в каната с вода, извършваше по килията дълги разходки от няколко хиляди крачки, занимаваше се с четене на любими книги, като възстановяваше в паметта си прочетеното едно време.
Университет при затворническото битие бяха за Вайс любимите му книги за подвизи на революционери. Така също разказите на баща му, лежал преди революцията дълги години в единична килия. Баща му обърнал килията си в нещо като училище: изучавал чужди езици със самоучители и прочел онова, което иначе нямал време да прочете.
Оставяйки се на въображението, Вайс се пренасяше мислено в миналото, от което беше започнал подвигът на стария Белов. Той като че продължаваше тоя подвиг тук. Струваше му се, че гестаповският затвор е затворът в царска Русия.
Но за да бъде съвсем реално това усещане, липсваше му едно нещо: не можеше да се избави от съзнанието, че само ученически повтаря подвига на по-старите — върви по изпитан път, вече обучен от нравствените правила, нарушаването на които би приличало на измяна.
Безпокоеше се, че откъснат чрез затвора от външния свят, озовал се насаме със себе си, започваше да губи чертите на Йохан Вайс. Образът на Александър Белов се показваше все по-ясно в него, цялото му отскорошно германско битие се пръсваше като мираж, като нещо измислено, никога не било.
И Белов беше принуден да започне самоотвержена, непосилна работа над волята си, като се стремеше с всички сили да запази Вайс в себе си. Той се отказа с усилие над себе си от толкова радостните за него спомени на Саша Белов и се ограничи със спомените на германеца Йохан Вайс — сътрудник на германската тайна служба, незаконно и без причина арестуван от Гестапо.
Едва на втория месец от арестуването следователят — леко оплешивял, прегърбен човек в цивилни дрехи — повика Вайс. Зададе му с равнодушна учтивост само няколко общи въпроса.
Изслуша с известно внимание протестите на Вайс срещу произволното му арестуване, като чоплеше при това ушите си с кибритена клечка, после сложи внимателно клечката обратно в кутийката и попита:
— Имате ли оплаквания срещу затворническата администрация?
Вайс отвърна:
— Засега не.
— Тогава подпишете! — и следователят бутна към Вайс една печатна бланка, в която пишеше, че затворникът няма оплаквания срещу администрацията на затвора.
Вайс се усмихна подигравателно:
— Аз казах: засега. — Наведе се към следователя и запита: — Достатъчно добре съм запознат с тия наши методи: най-напред затворникът подписва това нещо, а после му смъкваме кожата, така ли е?
Следователят сложи мълчаливо бланката в папката и заповяда на пазача:
— Отведете затворника!
На другия ден Вайс беше извикан отново на разпит.
Тоя път следователят имаше съвсем друг вид. Но го беше преобразил не само гестаповският мундир. Явно беше въодушевен от нещо. Изгледа Вайс от главата до петите, потърка доволно ръце, прочете показанията му и запита дали ги потвърждава.
Вайс отговори:
— Да, потвърждавам ги.
Лицето на следователя придоби мигновено жесток и властен израз.
— Лъжеш, ти не си Вайс! — викна той.
— Тогава кой съм?
— Точно това ще измъкнем тепърва от тебе! — Помълча, като се наслаждаваше, че е изобличил престъпника, и обяви тържествено: — Оберлейтенант господин Йохан Вайс, тоя, за когото се представяте, е мъртъв. Той е загинал при автомобилна катастрофа! — Следователят порови в папката си, извади две снимки и ги подаде на Вайс.
На първата се виждаха останките от автомобил, лежащият по очи, пронизан от кормилната тръба познат на Йохан куриер и до него друг труп с лице, смазано в предното стъкло.
На втората снимка беше само трупът на човека със смазаното лице. Като видя на него костюма си, прибран в първия ден на затварянето, Вайс почувства облекчение. Значи, всичко това е скроено от Гестапо и той е заловен не като съветски разузнавач, а като сътрудник на Шеленберговата служба.
Вайс хвърли небрежно двете снимки на масата и каза:
— Жалко за момчето!
— Кое момче! — вдигна вежди следователят.
— Куриера, когото сте убили. Вторият, на когото сте облекли моя костюм, сте обработили така, че не само аз, но и родната му майка не би го познала. Е, няма що, познавам традиционните методи на гестаповската служба. — Наведе се и попита: — Та за какво са тия ваши номера?
Следователят стоеше с невъзмутимо лице, сякаш Вайс говореше на непознат нему език и той не разбираше нищо. Помълча и след това запита:
— Сега признавате ли, че не сте оня, за когото се представяхте?
— Не ме правете на глупак — каза Вайс.
— Вие още ли разчитате на нещо? — вдигна очи следователят към него. Извади трета снимка и я подаде с усмивка. — Ето, погледнете и ще разберете, че няма на какво да се надявате повече. Извадете разумно заключение от това.
На снимката — траурна носилка с урна, на урната табелка: „Йохан Вайс“, другите надписи на табелката са по-ситни, не могат да се разберат. Носилката се носи от Хайнрих Шварцкопф, Густав и Франц. Четвъртият човек беше непознат на Вайс. Зад носилката — сам Шеленберг, до него — Вили Шварцкопф.
— Е? — запита следователят. — Сега всичко ли ви е ясно? Оберлейтенант Вайс е мъртъв и прахът му е зазидан в урната. Йохан Вайс не съществува вече.
— Кажете — осведоми се Вайс, — а тоя нещастник, когото сте пречукали вместо мене, наистина ли заслужаваше такъв почетен ескорт? Ако бригаденфюрерът узнае един ден, че е станал играчка във вашата комбинация, мнозина от вас ще си изпатят, и вие включително.
Изглежда, че тия думи направиха впечатление на следователя, в очите му се мярна уплаха. Той се понадигна и обяви с официален тон:
— Затворник номер две хиляди и шестнадесет, вашата вина се увеличава от лъжливите показания, в които ей сега ви уличих чрез неопровержими фотодокументи.
След няколко дни следователят повика отново Вайс. Но сега на разпита присъстваха още двама цивилни. Следователят извади от папката нова снимка: на нея Вайс беше фотографиран край автомобила, с който пътуваше до Швейцария като куриер — преносвач на ценности.
Следователят попита:
— Можете ли да потвърдите, че на снимката сте именно вие?
— Май че приличам.
— Да или не?
Вайс не отговори.
Следователят заяви:
— Няма съмнение, че сте вие.
На втората снимка Вайс беше фотографиран в швейцарската банка, а на третата се виждаше документът с подписа на Вайс и банковият чиновник, който свидетелства, че от него, Вайс, са приети десет килограма злато в двадесет отливки.
— Ваш подпис ли е това? — запита следователят.
— Но вие казахте, че Йохан Вайс е мъртъв, а аз съм неизвестно кой.
Следователят изрече ясно и високо:
— Нашето разследване установи, че вие, Вайс, сте съименник на загиналия в автомобилна катастрофа оберлейтенант Йохан Вайс. — И викна: — Станете!
Вайс се надигна против волята си. Двамата цивилни станаха също от местата си. Единият от тях сложи очила и прочете от един лист:
— Въз основа на членове от законите (следваше изброяване) извънредният народен съд на Третата империя осъжда за извършено престъпление Йохан Вайс, уличен в незаконно изнасяне на злато извън границите на райха, на смърт чрез обесване. — Прибави: — Забележка. Ръководен от неопровержимите улики и поради това, че престъпникът не е могъл да бъде закаран в съдилището от болницата на затвора, където той се намира, съдът произнесе присъдата задочно.
— Но струва ми се, че съм абсолютно здрав — рече Вайс.
— Сега вече това няма значение за вас — каза цивилният, като сложи очилата в калъфката.
Следователят се обърна отново към Вайс:
— Аз оттеглих спрямо вас обвинението в лъжесвидетелство, тъй като е установено, че вие наистина носите презимето Вайс.
Вайс се поклони и удари токове.
— Имате ли да кажете нещо? — попита следователят.
— Само две думи — заяви Вайс, като се позасмя. — На един от нашите агенти в Берн аз оставих писмо, адресирано до Валтер Шеленберг, в което изказах предположението във възможността от такава комбинация с мене и за опасността, която ме заплашва от страна на господин Мюлер. За това ме предупреди майор Щайнглиц, агент на Абвера.
— Е, няма що — каза цивилният човек, — значи толкова по-скоро трябва да последвате господин Щайнглиц.
Но Вайс забеляза, че при това негово заявление тримата „съдии“ се спогледаха крадешком.
Колкото и да се опитваше Йохан да не мисли за екзекутирането, съзнанието не му се подчиняваше.
Той можа само да се принуди да не си представя подробностите, да ги пренебрегне.
Знаеше, че може да бъде екзекутиран от германците като съветски разузнавач. И до най-малките подробности беше обмислил цялото си държане преди смъртта. Беше уверен в себе си и знаеше, че до последната минута ще успее да запази достойнството си на съветски човек, чекист. И тая борба до последния миг за достойнството му трябваше да го погълне изцяло, да засенчи мисълта за самата смърт.
Но да бъде екзекутиран като Йохан Вайс — не, за това не беше подготвен.
Най-страшното е, че дори в тия предсмъртни часове той не може, няма право да възвърне истинският си образ. Ще бъде екзекутиран от германците като германец.
Гестаповците ще убият германеца, сътрудник на германската тайна служба, и нищо повече.
Безсмислието на тая смърт измъчваше душата му, вбесяваше го.
Безсмислено е да напряга всичките си душевни сили, да се готви за смърт като за някакъв връх. Той може да крещи, да плаче, да моли за милост. Може да се занимава с това, колкото си иска. Това ще бъде само естествено за Йохан Вайс, станал жертва на борбата между двете тайни служби, жалка жертва на свадата между господарите на райха. И Вайс няма нужда и няма за какво да пази човешкото си достойнство пред смъртта.
Но при все това Александър Белов реши да отхвърли логиката на тия мисли. Все пак още съществуваше Вайс, оня Вайс, какъвто беше станал. Все пак тоя, днешният Вайс, се различаваше в много отношения от оня, предишния, с който той започна пътя си. Той стана личност от известно гледище. И за тая личност може би някои трябва да държат сметка.
Като претегляше всички шансове за спасение, Белов стигна за заключението, че ако Йохан Вайс, живеещ в света на подлостта, се съгласеше дори на сделка, това щеше да бъде само безполезно отсрочване, купено с цената на малодушието. А точно на това го караха двамата мъже, които идваха подред в килията му. Първият, неприятно учтив, изглежда юрист по образование, идваше веднъж седмично. Търпеливо, логично и настойчиво убеждаваше Вайс да съобщи всичко, което знае за дейността на агентите от тайната дипломация на Шеленберг в Берн. Срещу това му обещаваше помилване. С него, възпитан и образован човек, Вайс се държеше нахално, като го заплашваше с отплата от страна на Валтер Шеленберг. Юристът отговаряше тихо и убедено:
— Дори ако споменатата от вас личност научи за местопребиванието ви, едва ли сега ще прояви интерес към вас, защото знае, че тук умеят да развържат езика на човека. И по силата на тия обстоятелства вие не представлявате вече никаква ценност.
— Значи, ако след това вие ме пуснете дори на свобода, тая личност ще направи всичко, за да си види сметките с мене за дългия ми език, нали?
— Несъмнено — съгласяваше се юристът. — Но другата личност, която е заинтересувана от вашите сведения, разполага с достатъчно възможности, за да ви изпрати, да речем, в Испания.
— Та там хората на Шеленберг да си видят сметките с мене, а?
— Това ще зависи от вашия конспиративен талант.
— А кое ще ми попречи да съобщя на Шеленберг от Испания каква комбинация сте направили с мене?
— Това е безсмислено. Шеленберг ще получи своевременно вашите показания. Защо да не им повярва?
— А после ще се споразумее с вашето главно лице и те съвместно ще решат да ме очистят.
— Това ще стане не веднага. И ще ви продължи малко живота. — Юристът се усмихна и попита: — Вие навярно сте забелязал колко към откровен с вас? До крайност, нали?
— Е, не ще и дума — рече Вайс, — няма къде повече!
Вторият човек идваше във Вайсовата килия само в петък — в деня, когато се изпълняваха смъртни присъди в затвора.
Той беше нисък, с дебел врат, широки рамене, силно опънато издуто шкембе и неподвижно, безжизнено лице.
Като влизаше в килията, най-напред проверяваше дали достатъчно здраво са свързани ръцете на затворника. След това събличаше сакото си, поставяше го грижливо на столчето без облегало, запретваше ръкави, слагаше ръкавици от дебела кожа и в продължение на двадесет минути биеше Вайс мълчаливо, опитно, така, че да не го осакати извънредно много. Сядаше, почиваше, а след това отново повтаряше всичко. Преди да си отиде, питаше:
— Е? — И си отиваше, като подхвърляше небрежно: — До следващия петък.
Вайс се принуди в почивката между двете биения да приказва с тоя човек. Така, като че разбира професионалните му задължения и смята, че те не трябва да служат като преграда за общуването.
Вайс прибягна към това, защото всеки път му беше все по-трудно да възстановява силите си, да се готви за нов побой.
А не искаше да умре от побои. Отначало използваше опита си от заниманията в боксьорската секция на „Динамо“ и за да отслаби ударите, се мъчеше да ги смекчи, като се отдръпваше в момента на удара. Но ниският отгатна тая хитрина и при биенето караше Вайс да се обляга на стената.
Докато палачът почиваше, седнал на леглото, Вайс, облегнал се безсилно с гръб на стената, страхувайки се да не падне, едва движеше разкървавените си устни и разказваше случаи за изключителната вярност на кучета към господарите им, за ума и чудната им способност да долавят тънко настроението на човека. Веднъж забеляза в джоба на мъчителя си кучешки нашийник с ремъчка и реши да се опита да смекчи каменното му сърце с разговори за животни.
Но той само слушаше мълчаливо, след това ставаше с въздишка и отново започваше да се труди усърдно над Вайс.
След три седмици на такива посещения ниският завърши сеанса и обяви:
— Е, край! — Протегна ръка на Вайс и попита шепнешком: — Забелязахте ли, че не повредих никакви вътрешни органи? А защо? Наистина, като вас аз имам същата слабост. От всички живи същества предпочитам кучетата.
С това се свършиха процедурите на биене, също както и посещенията на учтивия юрист, който, след безуспешните си опити да накара Вайс да бъде откровен, се оплака:
— Като психолог ви разбирам. Вие сте толкова широко осведомен за нашите методи, че у вас се е атрофирал напълно комплексът на доверчивост и по силата на това съм лишен от възможността да вляза в контакт с вас.
Няколко дни Вайс беше оставен на мира, след това веднъж го събудиха, облякоха му риза с отрязана яка, завързаха му ръцете на гърба и го поведоха. Най-напред екзекутираха двама. След това още двама. И когато Вайс и стоящият до него превит, очевидно с повреден гръбнак човек вдигнаха вече глави, за да им нахлузят чувалите, двамата бяха заведени по килиите им.
След това още два пъти водиха Вайс на екзекуция. Той се връщаше жив в килията си, но с чувството, че вече три пъти са го екзекутирали.
И подир тия три несъстояли се, но преживени екзекуции Йохан изпадна в състояние на безразличие към всичко. И когато се сепна от презрение към самия себе си, реши да стане отново най-примерният затворник, за да преодолее с волята към действие притискащата го оловна тежест на преживяната смърт.
Отново в килията всичко заблестя, отново Вайс започна да се занимава с гимнастика, половин ден отиваше за многокилометрови пътувания, през които изчиташе мислено любими книги или разиграваше шахматни партии.
Вайс броеше дните по паниците със зеленчукова пача, които получаваше, защото тук, в килията, нямаше нито ден, нито нощ. С пронизителна ярост светеше лампата от сто вата, която сякаш разяждаше очите с парливата си като сярна киселина светлина. Но след като престанаха да идват тия две лица, лампата от сто вата беше заменена със съвсем слаба, в която мъждукаха червеникаво две жички. И в килията стана тъмно като в дупка и студено като в дупка. Очевидно силната лампа сгряваше въздуха и не позволяваше на Йохан да зъзне — сега той усещаше постоянно тръпки.
Смъртната присъда продължаваше да виси над него. Но той се приучи да не мисли за това.
За всеки следващ ден си даваше задача. Например да отиде пеша от Москва до Баковка и да се върне отново в Москва — значи четиридесет и шест километра, най-напред да гледа мислено на дясната страна, а на връщане — на лявата.
Измисляше най-сложни гимнастически упражнения и математически задачи.
По едно време се колебаеше: да отстъпи ли? Да разкаже всичко, което знае за тайната дипломация на Шеленберг, и с това да купи поне временната си свобода. Но като прецени всички „за“ и „против“, стигна до заключението: ако не са го екзекутирали досега, то е само защото не са успели да изтръгнат никакви сведения от него. А когато измъкнат всичко, ще го унищожат, както унищожават използваните пакети от тайни документи. Освен това, очевидно неговата издръжливост навяваше на гестаповците мисълта, че той е по-важна фигура в политическата тайна служба, отколкото предполагаха досега.
А най-главното е, че над Шеленберг и Мюлер стои Химлер и Шеленберг действа по поръка на Химлер. И ако Мюлер използва сведенията на Вайс срещу Шеленберг, Химлер ще узнае това. Той ще помири Шеленберг с Мюлер и след примиряването (а може би и преди него) те двамата ще се помъчат да си уредят сметките с Вайс. Разбира се, той би могъл да се изплъзне от тяхното отмъщение, да отиде в нелегалност, например в групата на Зубов, но това значи да погуби кариерата на Йохан Вайс, а за да достигнат Вайсовото място, много съветски разузнавачи трябва да се изложат на смъртна опасност. Не, трябва да се бори за живота си, за да запази живота на Йохан Вайс.
Дори надзирателите в затвора се проникваха от уважение към тоя затворник, осъден на смърт, който така упорито се съпротивляваше на физическото и психическото разрушение, сякаш неизбежно в условията, когато всеки нов ден може да стане последен.
Килията на Вайс светеше от чистота, която той поддържаше с рядко усърдие.
Беше дисциплиниран затворник, бодър, любезен и при това не губеше никога чувството на собствено достойнство.
Постепенно Вайс успя да сломи двамата надзиратели — стари професионални тъмничари, за които затворниците бяха по-малко интересни, отколкото зайците в клетките.
Те почувстваха един вид благосклонност към Вайс като към образцов затворник и започнаха да му правят малки услуги. Вайс получи възможност да чете книги. В задълбоченото, усамотено четене той придобиваше душевно равновесие, способност да се наблюдава като че ли отстрани. И когато придоби тая способност, проникна се от доверие към себе си, от спокойна увереност, че сега няма да изгуби контрола над себе си при никакви обстоятелства.
В края на юли надзирателите дойдоха внезапно да вземат Йохан. Той си помисли: „Ще ме карат на смърт.“
И се учуди, че не изпада в апатия и не чувства нито тръпки на ужас, нито дори желание да мисли за нещо значително в тия последни минути.
Навярно толкова се беше уморил да мисли за смъртта, че се бе отучил да се плаши от нея. Но го поведоха не там, където се извършваха екзекуциите, а един етаж по-нагоре, където се намираха общите килии.
Като вървеше по коридора, той чуваше как хлопаха железни врати, шляпаха по бетонния под нечии крака, тропаха подкованите токове на охраната.
Покрай него мина един германски генерал със завързани на гърба ръце и с разбито лице. Гърбът на генерала изглеждаше вдлъбнат — с такава сила двама есесовци го бутаха отзад с дулата на шмайзерите.
Общата килия, където неочаквано за себе си се намери Вайс, напомняше армейска казарма толкова офицери имаше тук. Но те имаха вид на бойци, току-що предали се в плен на изненадалия ги неприятел.
Противникът им беше свалил пагоните, беше им откъснал ордените заедно с плат от мундирите: някои бяха пребити, двама със следи от рани лежаха на пода.
Освен военните, тук имаше и цивилни. Един, неизвестно защо, беше в копринена пижама и къщни кожени пантофи.
Легла на три етажа като етажерки — всичките бяха заети от старши офицери. Останалите или седяха, или лежаха на бетонния под.
Настрана от другите, облегнат с гръб о стената, седеше цивилен човек. Окървавената му глава висеше безсилно на гърдите, той беше в безсъзнание, но никой не му обръщаше внимание.
Вайс наля вода в металното канче, взе част от хартията, която лежеше на поличката над кофата за голяма и за малка нужда, направи от нея стегнати топчета, сложи ги на пода, запали ги и на тоя малък огън стопли водата в канчето, изми главата на ранения и наложи раната със също такава хартия. След това откъсна от долния край на долната си риза дълга лента и превърза главата му.
Вайс забеляза, че затворниците следят внимателно манипулациите му. След като свърши, той стана от пода, изгледа всички и рече сухо:
— Но това не е по войнишки, господа: да откажете помощ на ранен.
— Поучение ли е това? — раздразнено попита един светлорус офицер.
— Да — каза Вайс, — поучение. — И го посъветва: — Пазете нервите си, ще ви дотрябват.
Отиде при леглото, където седеше с увиснали крака беловлас офицер, както изглежда старши тук по чин, защото останалите го гледаха с известно уважение. Застана по войнишки пред него и се представи:
— Оберлейтенант Йохан Вайс, осъден на смърт чрез обесване.
— Вече? — само попита офицерът.
И изведнъж от горното легло Вайс чу учудения глас на Хуго Лемберг:
— Боже мой! Жив ли сте?
Вайс се усмихна на Хуго, който скочи от леглото на пода и го прегърна.
— Не мога да кажа, че ми е приятно да ви видя тук, но бих излъгал, ако скриех чисто егоистичното си удоволствие от нашата среща — призна си Йохан.
— Вие се държите геройски!
— А какво друго ми остава?
— Знаете ли какво стана?
Вайс поклати глава.
Хуго зашепна на ухото му:
— Помните ли полковник Щауфенберг, е, оня, без ръката, вие се запознахте с него у дома?
Вайс кимна.
— Полковникът извърши атентат срещу Хитлер, но безуспешно, бомбата избухна, а Хитлер се спаси. Разправят, че при това произнесъл историческия израз: „Ох, новите ми панталони — едва вчера ги обух!“
Лицето на Хуго се гърчеше, очите му блестяха, гледните му бяха разширени, той се разсмя истерично.
— Да ви дам ли вода? — попита Вайс.
— Не, не трябва. — Хуго задържа Вайс и зашепна задъхано: — Нямате представа колко предателство и страхливост се откриха в тоя заговор срещу Хитлер! — Рече с отчаяние: — А ето аз не успях да се застрелям като другите. И сега ще ме обесят. Ще ме обесят, нали?
— А Щауфенберг?
— Разстреляха го заедно с другите на двора, при светлината на автомобилните фарове. Разстреляха ония, които веднага измениха на делото, като научиха, че фюрерът е жив. Разстреляха ги още преди да дойдат есесовците, за да заличат следите след себе си, а сега някои от ония, които разстрелваха, са също тук — ето един от тях лежи на леглото. — Викна възбудено: — Всичко загина, Вайс, всичко! — Помълча. След това каза с пресипнал глас: — Последните думи на Щауфенберг преди разстрелването бяха: „Да живее вечната Германия!“ — Попита с надежда: — Но вие може би забелязахте, моите възгледи се различаваха от убежденията на Щауфенберг, нали? „Да живее великата Германска империя“: — ето какво бих извикал, ако бях на негово място.
— Очевидно ще ви се представи още такава възможност — сдържано каза Вайс, като разбра, че дори пред лицето на смъртта Хуго Лемберг смята за нужно да подчертае разликата между своите политически позиции и позициите на Щауфенберг.
Но както и да е, благодарение на Хуго всички тия затворени тук офицери признаха във Вайс човек от своя ранг и се проникнаха от доверие към него. Йохан зае доста бързо положение на старши сред тях и не само като много опитен затворник, но и поради умението си да организира всякакви хора при всякакви условия.
Той предложи да се дадат на всички ранени и пребити места на леглата. Направи изключение за беловласия полковник, като забеляза, че тук се дава предимство само на престарели хора.
Тъй като през дългия престой в затвора си спечели пред персонала името на образцов затворник, той успя да измоли някои лекарства от надзирателите.
Няколко затворници бяха успели да запазят венчалните си пръстени. Вайс посъветва да се използват за подкупване на надзирателя, за да може на някой адрес да се изпрати общо писмо до близките с къс, може би прощален поздрав от всеки.
Той определи дори броя на думите: по десет на човек. Естествено, на надзирателя няма да бъде по силите да скрие и да изнесе тайно от затвора дълго писмо или няколко писма. Вайс приготви мастило, като знаеше химичният състав на получените лекарства. Направи писец, като сплеска откритата в мундира на един офицер счупена карфица от медала за зимната кампания през 1941–1942 година в Русия.
През първата седмица почти една трета от затворниците бяха екзекутирани веднага след разпита.
Вайс се мъчеше с всички сили да облекчи престоя на затворените офицери в килията, макар че не всички будеха симпатия и съвсем не всички заслужаваха състрадание.
Например полковникът оценяваше високо бойната способност на есесовските дивизии и се оплакваше само, че фюрерът не е изявил желание да сформира също такива привилегировани части от армиите на Вермахта.
Набърчил ниското си упорито чело, полковникът изричаше гневно:
— Мисля, че заслужавам разстрелване като офицер, но не бесилка като държавен престъпник, защото оставам верен на целите, които преследваше фюрерът. Ръководителите на преврата привеждаха доказателства, които свидетелстват, че райхсфюрерът Химлер е уведомен за нашето недоволство от Хитлер и се отнася съчувствено към нас.
— Значи, участниците в преврата са били под покровителството на Химлер? — попита Вайс.
— Ние излязохме глупави — тъжно извика полковникът, — защото допуснахме в заговора ни младите офицери, които не мислят като нас, по-старото поколение! Особено опасен излезе Щауфенберг — най-активното лице в организирането на преврата. За съжаление узнахме много късно колко зловредна е тая фигура. Щауфенберг започна да настоява за коалиция не само с различните опозиционни групи, но дори с левите социалисти и, представете си нахалството му, с комунистическото нелегално движение. Нещо повече: предлагаше да влезем в преговори с Русия! Но той си спечели такова доверие и такъв авторитет сред младите офицери, че беше мъчно да се борим с него. Освен това той е човек със смайваща смелост и твърдост на духа и се оказа единствен от всички ни способен за терористичен акт — нямаше друг такъв.
— Значи, вие бяхте принудени да му отстъпите в някои неща?
— Разбира се! Например на четвърти юли Щауфенберг трябваше да се срещне с водачите на комунистическото нелегално движение. И ние не можахме да отменим дори това негово чудовищно решение.
— И състоя ли се срещата?
— Не — отвърна полковникът. — Изглежда, че някой от нашите е уведомил благоразумно Химлер, че в заговора ни има опасно течение, представено от левите социалдемократи, готови да се коалират с комунистите, а също така за деня на предполагаемата среща на Щауфенберг с водачите на комунистическото нелегално движение. Не зная защо в определения ден Щауфенберг не могъл да дойде на тая среща, когато Гестапо извърши нападение, и комунистите бяха заловени. След това приказвах с Щауфенберг, той извращаваше с още по-ожесточена решителност нашата цел и възнамеряваше да доведе заговора до широко демократично движение. И вече извърши доста много в тая насока. Да — замислено повтори полковникът, — Щауфенберг е зловеща фигура и колкото повече мисля за него, толкова повече се разкайвам за заблудата си.
Но веднага полковникът заяви твърдо:
— Няма съмнение, че ако Щауфенберг беше провел успешно акцията, ние, старите офицери, щяхме да вземем всички мерки, за да внушим на масите най-голяма скръб и съжаление за злодейското убийство на фюрера. И като кръстници на неговото величие щяхме в името на райха да предадем убиеца му на позорна смърт. Народът трябва да знае, че всеки, вдигнал ръка срещу имперския държавен глава или сподвижниците му, е най-голям престъпник.
— Ловко! — каза Вайс. — Значи, животът на Щауфенберг е висял на косъм не само през време на атентата срещу Хитлер, бил е заплашен и от ония, които са били начело на заговора.
Полковникът кимна величествено в знак на съгласие.
— Тук обществото е много пъстро, сред него има и такива, които споделят възгледите на Щауфенберг! — сърдито извика той.
— Ами вие се опитайте да ги запознаете с вашия документ — посъветва го Вайс. — Тия хора са също част от Германия, за съдбата на която се грижите толкова.
— Може би така ще направя — с известно колебание в гласа рече полковникът. Но после след дълго мълчание заяви: — Не, тук има твърде много нежелателни лица. — Извади изпод дюшека наредените в тетрадка листове и прибави умолително: — Вземете ги, може би все пак ще намерите начин да запазите тоя документ и да го предадете на някого.
— Не мога да ви гарантирам — каза Вайс, — че ще попадне в ръцете на получателите, на които разчитате.
— Е, няма що — съгласи се полковникът, — нека бъде който и да е. — Заяви, като иронизираше самия себе си: — Очевидно се съгласявам на това само от суетност. Но нека бъде така.
На другия ден полковникът трябваше да бъде екзекутиран. Той се отказа смело от полагащата му се порция ракия, също както и от таблетките опиум, които надзирателите продаваха.
Преди да излезе, той обиколи всички офицери, на всеки стисна ръка и му пожела да посрещне смъртта със същото присъствие на духа като него.
Полковникът избягна да се сбогува с цивилните затворници. Той излезе, като вървеше твърдо, и дори не се обърна на вратата.
След два дни внезапно извикаха Вайс в канцеларията на затвора и му съобщиха, че е свободен.
Пред вратата на затвора го чакаше с автомобил Густав. Той потупа Вайс по рамото и му каза одобрително:
— Но вие излязохте издръжлив човек!
Густав не се отби на „Бисмаркщрасе“, а го закара в щабквартирата на Шеленберг.
Още повече отслабнал и пожълтял, той посрещна Вайс без усмивка. Стисна му ръката и рече:
— Подробно съм осведомен за вашето държане. — Намръщи се от болка, потърка левия си хълбок и запита: — Имате ли някакви молби?
— Готов съм да продължа службата и можете да не се съмнявате… — започна Вайс.
— Не това имах пред вид — нетърпеливо го прекъсна Шеленберг.
— Моля ви тогава, заповядайте да освободят затворените офицери от Вермахта Брекер и Юргенс.
— Имате ли доказателства за невинността им?
— Те не предадоха никого от участниците в заговора: това е най-доброто доказателство, че могат да дотрябват.
— За каква цел?
— Предполагам, че ще оцените способността им да си държат езика зад зъбите дори под заплахата със смърт.
— Аз оцених вече тая способност у вас — усмихна се Шеленберг с едната си буза.
— Благодаря ви — рече Вайс. — Значи, мога да се надявам със сигурност…
Шеленберг го прекъсна отново:
— Готвех се да се обърна към райхсфюрера с молба да ви наградят с железен кръст първа степен. Предпочитате ли да го обезпокоя по друг повод.
— Разрешете ми да повторя отново молбата си.
— Добре — Шеленберг взе от масата някакъв лист, скъса го бавно и го хвърли в кошчето. — Можете да си вървите.
Но на прага го спря:
— Предполагате, че ще ги бива за тайната служба ли?
— Не — отвърна Вайс.
— Тогава за какво?
— Когато райхсфюрерът ги помилва, господин Мюлер ще се опита да разбере дали не са били агенти на райхсфюрера. — Вайс се усмихна. — Мюлер ще претърпи неприятно поражение. Ще стане известно за предприетото от него разследване и това ще бъде ново доказателство за неприятелското му отношение към Химлер.
Шеленберг гледаше мълчаливо, изпитателно в очите на Вайс и изведнъж се усмихна.
— Това е може би остроумно. Сега разбрах. Вие готвите мъничко отмъщение на Мюлер за престоя си в затвора, нали?
— Вие сте проницателен, господин бригаденфюрер — каза Вайс. — Значи, мога да бъда уверен!
— Също и за това — подзе Шеленберг, — че още сега ще заповядам да напишат ново предложение до райхсфюрера за вашето награждаване.
По пътя за „Бисмаркщрасе“ Густав успя да разкаже на Вайс, че криминалистите, които били на служба у Шеленберг, разобличили с доста голяма мъка цялата машинация с него. Смъртта на неизвестния човек последвала не през време на автомобилната катастрофа, а от отравяне много време преди катастрофата.
След това чрез агентите се установило, че Вайс е в затвора. Но Валтер Шеленберг заповядал да не се предприемат никакви бързи мерки за освобождаването на Вайс: все пак престоят му там бил крайно сериозно изпитание, не може и да се измисли по-добра проверителна комбинация. А после, погълнат от много работа, бригаденфюрерът забравил очевидно за Вайс и никой не се решавал да му напомни за него. И едва когато случайно видял името на Вайс в подписания от Химлер списък на осъдените на смърт, Шеленберг взел съответни мерки.
— Но може би — прибави Густав — нито Химлер, нито Шеленберг са искали да се карат с Мюлер в това объркано време. А след като Химлер се разправил с участниците в заговора и главно с ония от тях, които имали достъп при него, се открила възможност да ви отнемат от Мюлер.
— Но след присъдата всеки ден можеха да ме обесят — забеляза Йохан.
— Не е изключено — съгласи се Густав. — Може би щяха да ви реабилитират посмъртно. Но знаете ли, да ви погребват два пъти, това щеше да бъде вече прекалено. — Посъветва го: — Тъкмо стана дума, непременно идете на гробищата — ще видите отлична надгробна плоча с надпис: „На незабравимия Йохан Вайс.“ Във всеки случай няма да бъде необходимо да се поръчва нова.
Когато влезе в стаята и се погледна в огледалото, Йохан неволно се извърна. От огледалото го гледаше крайно слабо, изпито лице с дълбоко хлътнали слепоочия, бузи и очи. Косата беше изгубила лъскавината си и се бе прошарила. Шията тънка, устните сякаш се бяха залепили за зъбите.
— М-да — презрително рече той, — типичен дистрофик. — Замахна заплашително към огледалото и заяви: — Това е клевета за човека, а?
Спа почти цяло денонощие.
Берлин се тресеше от непрекъснатите бомбардировки.