Александър Белов
Метал и воля (9)

8.

Виктор Петрович Зорин, когото Белов бе взел за тлъстия плъх от своя сън, не беше нито страшния злодей от страховитите детски анимационни филмчета, нито безгрешен ангел. Бе най-обикновен високопоставен чиновник, изпечен в интригантските сражения, бит и пребиван, ритан и мачкан. Той изповядваше две противоположни на пръв поглед догми. Първата гласеше, че колкото по-високо се изкачиш, толкова по-лошо ще паднеш. А втората — че долу можеш да измръзнеш, а горе да се стоплиш. Всичко беше подчинено на това.

В съответствие с тези закони той си извоюва доверието на Семейството, но за всеки случай се стараеше да не афишира близостта си до трона. В непредсказуемата Русия всичко беше възможно — президентът можеше да напусне или да го напуснат, а как щеше да погледне новият държавен глава на връзките на стария чиновник с него? Можеше да му тегли един шут отзад и да го изрита от кремълските покои.

Срещу услугите, които правеше, Зорин охотно приемаше възнагражденията на благодарните бизнесмени, които наивните и невежи хора наричаха рушвети. А това бяха просто възнаграждения, компенсация за неговото посредничество и компетентност! А формите на подобно възнаграждение бяха безбройни. Затова той не се отказваше нито когато му поднасяха паленца хрътки, нито когато го канеха на коктейли и сауни със задължителното участие на жрици на любовта. Не се гнусеше от плътските удоволствия… Като всяка умна жена, Лариса Хенриховна си затваряше очите пред прегрешенията му и много повече се тревожеше за кариерата му, отколкото за дребнавите разправии на тема „с кого преспа и къде беше цяла нощ?“.

Неговото място в номенклатурната ковачница му позволяваше да се надява на повишение! И година по-рано, малко преди Елцин да подаде оставка, след като ден-два се колеба от благоприличие, Виктор Петрович се съгласи да смени кабинета си и да се премести в креслото на член на Съвета за сигурност на Русия.

Заплатата му съответно също се повиши, но това не беше най-важното. И на предишното си място той не получаваше малко пари — както официални, които вземаше по ведомост, така и конвертируеми, тоест такива, които конвертираше от залепените пликове. Но освен всичко сферите му на влияние значително се разшириха, а това съответно увеличи възможностите му за доходи. Само че му се налагаше много да пътува из страната, а здравето вече не му позволяваше това.

Освен секса, само още една страст го поддържаше във форма — нестихващата му омраза към Белов, който му бе скъсал нервите с неприлично големия си късмет и пренебрежението си към всичко, което за него беше смисъл на живота. Само като си помислеше, че този хлапак, недоклатен депутат и бандит беше помилван и пуснат на свобода, му ставаше зле! И то от кого — от самия президент на страната с помощта на Веденски и Хохлов!

А унижението, което преживя в кремълската зала, когато беше принуден да сервилничи пред Белов, беше равностойно на публично самобичуване! Такова нещо не можеше да се прости! Трябваше да го очисти и това беше единственото правилно решение на проблема. Защото проблемът беше самият Белов!

Виктор Петрович не можеше да си представи своето съществувание без врагове и смяташе подобен живот за изпразнен от съдържание и за напразно губене на време. Беше глупаво дори да си помисли да се противопостави на генерал Веденски, който бе възнесен на недосегаема висина. Но можеше да хвърли прах в очите на генерала и случайно да настъпи Белов в настаналата мъгла. Един вид, извинете, ама не го забелязах. Първото правило на чиновника гласеше, че в мътна вода по-лесно се лови риба. Там, където имаше ред, имаше и отговорност. А всеки чиновник се боеше от отговорността!

Първият етап от предстоящата разправа с Белов беше проследяването. За целта Глигана беше измъкнат от емирствата и натоварен да следи Белов срещу обещанието да получи подкрепа и защита. Като човек, на чийто път Белов неведнъж се бе изпречвал в живота, Глигана беше идеалната фигура за това предназначение. За Зорин беше много важно да знае къде ходи и е кого се среща Белов, за да може не просто да го настъпи, а когато го настъпи, да го размаже…

Сигналът на интеркома прекъсна разсъжденията на Зорин. Новата му секретарка Вера беше изумително апетитно създание — пухкава, с хубавка фигурка, направо да я схрускаш. За всеки мъж, дори в напреднала възраст, беше достатъчно само да я погледне и в него се събуждаха всички животински инстинкти.

И по телосложение, и по характер Вера беше съвсем различен тип жена от неговата Лариса Хенриховна. При следващата си командировка той непременно щеше да я вземе със себе си и там да провери нейните способности и възможности. Въпреки възрастта си, когато беше до нея, той се чувстваше като Казанова…

— Слушам те, миличка — отговори с нехарактерна за него нежност Зорин и се оживи, тъй като си представи симпатичното личице на момичето.

— Генерал Веденски е дошъл при вас — съобщи му официално Вера.

Какъв номер! Заместник-председателят на Федералната служба за безопасност, генералът, не бе извикал, не бе поканил, не бе помолил чиновника да отиде в кабинета му, а сам бе дошъл при него. Да не би пък федералните да го бяха спипали някъде?

Веденски влезе в кабинета му, затвори вратата след себе си и се разположи в креслото, без да му подаде ръка. Носеше цивилни дрехи, а скромният му на пръв поглед, но моден тъмносин костюм му стоеше като мундир на гвардейски офицер. Вратовръзката му също не беше ярка, но в тон с костюма. В сравнение със Зорин той имаше вид просто на някакъв беден посетител. Но за сметка на това излъчваше страхотна самоувереност и как нямаше да я излъчва, при положение че зад гърба му стоеше такава Кантора!

— Здравейте, Игор Леонидович — стана и пръв поздрави собственикът на кабинета. — Как сте, как върви службата?

— Благодаря. Не се оплаквам… Виктор Петрович, дойдох при вас, за да изгладим някои грапавини в нашите отношения…

Зорин хвърли един поглед към портрета на починалата си съпруга, който стоеше пред него… Виж го ти него, измислил за повод някакви си „грапавини“! — ядоса се Зорин.

Виктор Петрович нямаше от какво да се страхува. Провеждаше всичките си операции под грижливо тройно прикритие. За връзката му с тях не можеха да знаят нито в прокуратурата, нито в Министерството на вътрешните работи.

— За какво говорите? Какви грапавини би могло да има между нас при моето най-искрено уважение към вас? Ако щете вярвайте, ако щете — недейте, но в това отношение аз съм чист и безгрешен като ангел небесен.

Веденски не се постара да скрие ироничното си подсмихване. Ако този „ангел“ надникнеше в досието си, което се намираше в сейфа на генерала, щеше да запее съвсем друга песен. Но още беше рано да говори с него за далаверите му, понеже в оперативните материали все още липсваха някои подробности, свързани с партньорите на чиновника търговец.

— Не става дума за вас… Засега не става дума за вас — подсмихна се многозначително генералът. — Разполагаме със сведения, че вие сте организирал проследяването на Белов. Ще ни разкриете ли какви претенции имате към него?

Зорин застана нащрек. Откъде тези хора научаваха всичко? Значи някой им беше изпял информацията за унищожаването на Белов, което бе замислил?

„Тези момчета подслушват всички — помисли си Зорин, — занапред трябва да съм по-предпазлив, особено когато говоря по телефона. Но нищо, Глигана ще убие Белов, а пък моите хора ще очистят Глигана. И всичко ще е скрито-покрито. Дори да се питат дали Зорин има нещо общо с това, ще видят, че няма.“

— Боже мой, за какво говорите, уважаеми Игор Леонидович! — разпери ръце Зорин. — С него отдавна вече нямаме нищо общо! Какви претенции бих могъл да имам към него? В момента ние сме на различни нива на развитие, знаете това!

— Моите сведения са други — остана невъзмутим Веденски. — Ще си позволя да ви дам един приятелски съвет. Оставете го намира, ако не искате да се скарате с администрацията на президента. Повярвайте ми, той има много високопоставени покровители.

Виктор Петрович кимна и пусна една широка усмивка, с която сякаш искаше да каже: какво говорите, ама разбира се, няма нищо по-лесно от това. Нека живее, както си иска. Ала вътрешно целият се разтресе от омраза.

Нямаше какво да се прави, налагаше се временно да отстъпи, тъй като Веденски недвусмислено му намекна, че самият президент Батин покровителства Белов!

— Няма проблеми, Игор Леонидович, няма абсолютно никакви проблеми!

И когато Веденски стана, давайки да се разбере, че мисията му е завършила, Зорин скокна иззад бюрото и суетливо стисна ръката на генерала за довиждане.

При появата на Веденски, който излезе от кабинета на шефа й, Вера се изправи и го изпрати до вратата. В коридора Игор Леонидович доволно се усмихна. Колко мазно и подлизурски се държа старата апаратна лисица! Усещаше, че е стъпил в капана! Изглежда, Зорин разбра, че Белов е под закрилата на Федералната служба за безопасност и нападението срещу него заплашваше автора на подобна идея с напълно предсказуеми последствия. Всичко останало беше лирическо отклонение…

Следобед Глигана се обади по мобилния телефон на Зорин.

— Аз съм на гарата. Храната за из път до Владивосток е купена — информира той работодателя си. — Да отваряме ли консервите, или да изчакаме още малко.

„Този Глиган е същински идиот — разгневи се Виктор Петрович, — що за тъпанарски код беше измислил? Оставаше само да спомене, че рибата ще е с доматен сос и че ще се чувства добре в него! Значи Белов се канеше да напусне Москва… Ала в светлината на състоялия се преди малко разговор с Веденски това можеше да е и за добро?“

— Отбой — строго нареди Зорин. — До второ нареждане.

Виктор Петрович прекъсна връзката, без да дочака отговор, и удари с юмрук по масата толкова силно, че рамката с портрета на починалата му съпруга падна на земята, а стъклото й се счупи.

Глигана прибра мобилния телефон в джоба си, усмихна се доволно като преяло прасе и потри лапи. Опитът му да манипулира Зорин беше успешен! Въпреки омразата си към Белов и желанието да си разчисти сметките с него, Глигана осъзнаваше или, по-скоро, усещаше вътрешно, че ще го очистят веднага след като той убие Белов. Затова се опита да се подсигури и изпрати анонимно писмо във Федералната служба за безопасност, в което съобщаваше, че Зорин се кани да ликвидира бившия си партньор по тенис.

В същото време се постара да отклони подозрението от себе си и да насочи вниманието към телохранителя на Зорин Сергей Литвиненко. Не беше трудно да изчисли, че когато федералните хубавичко поразтръскат Виктор Петрович, той ще бие отбой, но няма да поиска от Глигана да му върне предплатата, която бе дал, за да му свърши работа!

Глигана изчака, докато влакът „Москва-Владивосток“ потегли и весело помаха с ръка, сякаш искаше да каже: довиждане, Александър Николаевич, но не си прави илюзии. С теб тепърва ще се срещнем на някой тесен път…