Александър Белов
Метал и воля (4)

3.

Звънът на мобилния телефон прекъсна размислите му. „На кого съм притрябвал толкова рано?“ — помисли си лениво Белов и взе телефона от малката масичка до леглото си. Разнесе се до болка познат женски глас.

— Здравей, Саша… Позна ли ме?

В миналото си като всеки преуспял и богат мъж Белов имаше много жени. Те се лепяха по него и му налитаха като пеперуди на свещ. Едни се задоволяваха с две-три нощи и изчезваха без следа, други с всички сили се опитваха да му надянат хомота, а когато не успяваха, също си отиваха от живота му разочаровани. Но тази любов бе останала в паметта му и от време на време му напомняше за себе си с болезнени пробождания.

— Разбира се, че те познах, Оленка — каза той. Стараеше се да говори равнодушно. Единственото, с което издаде вълнението си, беше милото обръщение, с което наричаше жена си в миговете им на близост. — Слушам те.

— Искаш ли да се срещнем? — попита сухо тя.

Очевидно не го канеше на любовна среща. Белов едва не й отвърна с въпроса „защо?“. Но успя да се сдържи навреме. Счупеното не можеше да се залепи, отминалото не можеше да се върне…

— Какъв е проблемът? — попита Белов. — Да не би с Ваня да е станало нещо?

Вече сякаш нищо друго не ги свързваше освен сина им.

— Нима нямаме за какво да си поговорим? — В гласа на бившата му жена прозвуча обида. — Успокой се, нямам намерение да се оправдавам или да те обвинявам във всички грехове. Може би аз също съм виновна за някои неща. Времето ще покаже кой от нас е правият. Предстои ни чисто делови разговор… Съгласен ли си да се видим, или ще ми откажеш?

Последното изречение беше изречено с интонация на границата на подигравката. Казано на бандитски език, Олга го вземаше за мезе и го настъпваше по мазола. Това беше очевидна провокация! Олга знаеше, че той никога не отказва срещи, независимо колко опасни са те. Това не беше в характера му. Явно се бе научила да манипулира хората. Ала това много приличаше на покана за дуел.

— Къде и кога? — попита делово той.

— Помниш ли заведението, което се казва „Зимна виелица“? — попита Олга.

Гласът й се успокои, защото тя разбра, че се е хванал на въдицата.

Саша се подсмихна — как нямаше да си спомня „Зимна виелица“, когато с тази закусвалня бяха свързани най-хубавите мигове от предишния му живот. Съпрузите Белови заедно с братлетата неведнъж бяха пирували в него по повод и без повод.

— Ако нямаш нищо против, нека да се видим след два часа… — добави Олга.

— Разбрано — отвърна Белов, остави мобилния на малката масичка и стана от леглото.

Докато обуваше дънките, си мислеше за предстоящия разговор с бившата си жена. Никак не му се ходеше на срещата с Олга.

След амнистията в Москва, Белов реши да не се мести от улица „Гуриевич“ в апартамента на родителите си, а и покрай новото му жилище живееха и неговите нови приятели. Точно по тази причина бяха купили апартаментите си в един квартал, за да стигат пеша за няколко минути до местоработата си в „Дистрибутор“ ООД.

След неочакваната амнистия на Саша му се наложи да пререгистрира апартамента, купен с фалшив паспорт, на новото си старо име. В милицията не му създадоха проблеми, защото бяха получили указания отгоре „да не закачат Белов“.

Интересно, какво бе намислила Олга? Последната им среща в офиса на фонд „Реставрация“ завърши с грандиозен скандал. Бившата му жена направо се тресеше от омраза към него. Кой знае какво щеше да предприеме в такова настроение? Не му се щеше да ходи при нея сам, а нямаше смисъл да взема със себе си и компанията си, тъй като не бяха светски хора…

Саша се качи по стълбата на първия етаж на обикновения панелен блок, който се намираше на улица „Гуриевич“, спря до скромната, почти незабележима табелка с надпис „Дистрибутор“ ООД и се заслуша. В офиса не се чуваше никакъв звук. Бутна незаключената врата и влезе тихо, стараеше се да не привлича вниманието към себе си. Партньорите се бяха събрали в бившия хол на типичния московски апартамент, превърнат в офис на малката фирма. Никой не забеляза появата му.

Фьодор седеше с дебела книга в ръце зад директорското бюро и очевидно отново изучаваше Библията. Напоследък нещо го бе ударил на религия. Казваше, че е прочел по нов начин Новия завет и че се готви да разкрие пред човечеството нови истини и хоризонти на вярата. И през цялото време си преписваше нещо на малки листчета хартия. От известно време бе замислил един епохален труд — да направи нова трактовка на Свещеното писание.

Витя Злобин, който стоеше срещу него с лице към прозореца, си играеше с нож, който приличаше на малко мачете. Описваше осмици във въздуха — насам-натам, насам-натам, и тренираше сръчността си. Слава богу, че в момента поне не го мяташе. По съвет на Федя беше забил на стената на офиса дървен щит с бюста на Бонапарт с триъгълна шапка. Лукин наричаше тази мишена Наполеон Карлович.

Повърхността, по-точно целият бюст беше набразден със следи от точните попадения, а едно парче от триъгълната шапка липсваше. Върху щита се мъдреше и изрязан с въпросния нож надпис: „Ако искаш мир, готви се за война!“ Злобин беше чул този лозунг в някакво телевизионно предаване. И все се подготвяше за среща с някакъв невидим противник.

Тук също така присъстваше и Станислав Макарович Вонсовски, въпросният Доктор Уотсън, който беше точно копие на звездата на руската естрада Розенбаум. Той седеше на креслото до прозореца потънал в размисли. Напоследък Уотсън беше изключително търсен, защото се оказа, че има талант на екстрасенс. Сега не режеше живо месо, както се полагаше на хирург, а лекуваше чрез допир с ръце. Уотсън посещава в течение на три месеца един семинар на шамани от Сибир в московския Център за нетрадиционна медицина. През цялото време приятелите го поднасяха, а Витя, когото Фьодор наричаше „инстинктивен материалист“, дори премина към открити подигравки.

Но веднъж, когато Злобин се гърчеше от главоболието си — следствие от получена още в Чеченската кампания травма, Уотсън разтри слепоочията му и на болния му мина. След този сеанс на „научното шаманство“ Витя се успокои и почти престана да тормози Уотсън. Но за сметка на това започна да го нарича не Доктора, а Докторката…

В действителност и Саша, и всички те, взети заедно, с изключение на Степанич, който винаги беше зает с нещо, полудяваха от безделие, защото нямаха цел в живота, а бизнесът не ги интересуваше… Благодарение на Арсений Степанович Власов „Дистрибутор-2“ ООД щеше да си работи като часовник и без тях. Той беше истински собственик и имаше природен или божи дар да създава работни места и да разширява сферите на влияние!

Всички те, освен Степанич, тъгуваха по предишния си свободен живот. Сложи скитника в клетка и той като нищо може да умре като врабчето, което беше най-свободолюбивата птичка от всички съществуващи. Трябваше да се измъкнат от този застой, но как?

— Я бързо, всички — горе ръцете! — изкрещя с нечовешки глас Белов и веднага съжали, че се е пошегувал.

Без да се интересува кой е насреща му, Витя метна ножа си по посока на Саша, а Федя и Уотсън скокнаха на крака и заеха отбранителни пози. Ако Белов не се бе навел, щеше да даде повод на Доктора да приложи шаманското си изкуство. Ножът се впи с глух удар във вратата зад Саша.

Щом разбраха какво става, „дистрибуторите“ се върнаха по местата си с недоволно мърморене, а Саша им се извини за глупавата си шега. Той с доста усилия измъкна ножа от вратата, подаде го с дръжката напред на Витя и каза:

— Не си играй с остри предмети, ще вземеш, без да искаш, да си клъцнеш още нещо. Първо да беше помислил какво би казал Степанич, ако види, че отново съсипваш имуществото, скапан дискохвъргач такъв.

— По-добре ти помисли дали ти трябва дупка в главата — тросна му се Витя и прибра малкото мачете в ножницата. Но не го остави, а започна да го подхвърля и да го лови с ръка като жонгльор.

Белов седна край масата и се поинтересува къде се е дянал генералният им директор? Оказа се, че е тръгнал за ченгесарницата да подкупва някакъв началник, за да разреши на „Дистрибутор-2“ ООД да си направи паркинг пред блока за колите на фирмата.

— Фидел, искаш ли да се поразходиш с колата? — попита Белов.

Лукин грижливо си отбеляза докъде е стигнал с листчето, изписано с дребния му подреден почерк, мушна Библията в бюрото и стана, без да задава въпроси.

— Аз съм роб на вълшебната лампа и на онзи, който я владее — каза той, имитираше узбекски акцент. — Какво ще заповядаш да направя, господарю, да разруша града или да построя дворец?

Вечният му опонент Злобин недоволно изпръхтя. Той като че ли ревнуваше Белов от всички околни, дори от уличните метачи и бездомните кучета.

— Намерил си кого да повикаш! Нито може да кара кола, нито да те защити, ако се случи нещо, пълен бездарник! Само Библията му е в акъла, че и някакви философски глупости в добавка — каза язвително той. — По-добре вземи Доктора, поне ще ти даде първа шаманска помощ, ако се наложи. Глухите застават на ушите си, когато той започне да размахва ръце пред тях. Нека по-добре аз да дойда с теб, нали знаеш, че и без ръце мога да прегриза гърлото на всеки. — Той подхвърли ножа, хвана го ловко за дръжката в полет и с бързо движение свали ножницата му на пода.

— Тебе само да те отвърже човек и ставаш същински ротвайлер — пошегува се Федя. Просто на него характерът му беше такъв — той не можеше да се сърди и дори и на мравката път правеше. И се отбраняваше от нападките на Витя с кратки и на пръв поглед безобидни реплики. — Кога ще тръгваме, Саша?

— Още сега ще тръгнем… — отвърна му Саша. — Облечи си нещо по-прилично и се избръсни. Все пак отивам на среща с бившата си съпруга.

— А-а-а, на среща значи — проточи разочаровано Витя и порази с точен удар дървения Наполеон право в сърцето. — В такъв случай и Фидел ще ти свърши работа…