Александър Белов
Метал и воля (11)

10.

Една седмица преди описаните събития в един от кабинетите на Федералната служба за безопасност на Русия се състоя среща между двама генерали: Веденски и Хохлов. Сега те стояха на едно и също стъпало, и двамата бяха заместници на шефа на тяхното сериозно ведомство, затова Игор Леонидович не докладваше, а Анатолий Андреевич не заповядваше.

— Има една доста интересна идея — каза тихо Веденски, отпи глътка силно кафе и запали неизменната си цигара. Избягваше да повишава тон, не защото кабинетът беше натъпкан с бръмбари, а просто защото беше свикнал да говори по този начин. — Ако всичко тръгне така, както е замислено, ще напипаме следата към базата на терористите. Може би ще успеем да настъпим опашката на самия Хатаб.

Името на този арабски муджахидин отдавна вече беше в устата на всички… Взривовете на жилищните сгради и административните здания, пукотевиците по пътищата, отвличането на хора, разстрелите на чеченците, които бяха преминали на страната на Федералната служба — всичко това по един или друг начин се свързваше с името на Хатаб.

— Каква е идеята? — заинтригува се Хохлов.

Замисълът на Веденски се оказа изумително прост и лесно изпълним. Той беше, тъй да се каже, азбуката на контраразузнавателното изкуство. Е, разбира се, криеше и риск, който не можеше да бъде изключен напълно, само би могъл да бъде намален, макар и трудно.

При унищожаването на селището Картаген служителите на Федералната служба за безопасност докопаха няколко терориста, между които и приближените на Хатаб — Омар и неговият заместник Муса. Последният по далеч неслучайно стечение на обстоятелствата беше човек на Веденски, негов дългогодишен информатор и дори приятел, доколкото това беше възможно, предвид разликата в техния статус. Направо беше грях да не се използва тази ситуация. Всичко беше много просто: достатъчно бе да се организира „бягство“ и да се проследят пътя и връзките на Омар, които в крайна сметка щяха да ги отведат до Хатаб или до неговото най-близко обкръжение. А заедно с това — да разкрият плановете на бандитите и да получат сведения за техния арсенал и маршрутите им на придвижване. Нима това беше малко?

— Идеята е перспективна — одобри Хохлов и извади от бара бутилка с арменски коняк. — Хайде да пием за нея. Макар да съм по-възрастен от теб, ти, братко, си по-умен. Идеята си я бива!

— Не хвали този, който отива на война, а онзи, който се връща от война — разсмя се Веденски и вдигна наздравица със своя бивш началник.

Като на всеки човек, похвалата от устата на добрия професионалист достави удоволствие и на него. И тъй, на чаша коняк, те обсъдиха детайлите на операцията…

Всичко стана по време на преместването на арестантите от затвора в сградата на Федералната служба за безопасност. Зад волана на затворническия автомобил седеше възрастен капитан от Лефортово, когото се наложи да посветят в подробностите на замислената операция. До него беше нищо неподозиращ ефрейтор на срочна служба, на когото днес бяха дали фалшиви патрони. Петнайсетина минути след като бяха тръгнали от затвора, капитанът най-неочаквано си спомни, че уж е оставил в служебния кабинет цигарите си, спря колата и хукна към близката будка. Пътьом удари няколко пъти по вратата и превъртя ключа й. А когато се върна, автомобилът беше празен, следствените бяха изчезнали. Наложи се да изпратят редовия в медицинския пункт със сътресение на мозъка след сериозния удар, който му нанесе Муса. Капитанът моментално се обади на Веденски и го информира за бягството. Както често ставаше, издирването на избягалите не даде резултати — Омар, Муса и третият арестант сякаш се бяха изпарили във въздуха…