Александър Белов
Метал и воля (61)

60.

Същата вечер в Калиновка се състоя огромно за местните мащаби стълпотворение. В оградения с бодлива тел участък върху зелените сандъци от снаряди, поставени покрай вкопания в земята варел, в който горяха дъски от същите дървени сандъци, нацепени току-що с брадва, седяха Шмит, Коля и десантчиците заедно с техния запорожки офицер Ковалчук. Страстите се нажежаваха. Само преди минута десантчиците се бяха разделили на два непримирими лагера.

Едните категорично се противопоставяха на участието на нелегалната, неразпоредена от командването им операция по освобождаването на пленниците, другите крещяха и се биеха в гърдите, че им е омръзнало да си подлагат задниците под куршумите за шепа копейки и че вече е крайно време да помислят за себе си и за бъдещето си!

Работата беше там, че Шмит обеща на всеки от участниците в спасителната експедиция по десет хиляди долара плюс още толкова за семействата на всеки загинал, ако не дай си боже, се стигнеше до там. В сравнение с грижата на държавата за благото на наемните войници това предложение изглеждаше повече от примамливо.

Ковалчук наблюдаваше кресльовците, траеше си и се подхилваше в пищните си украински мустаци. Веднага след като се върнаха от Махачкала той обсъди тази деликатна тема с командира на частта Ромадановски и срещу малък рушвет в размер на хиляда долара майорът му обеща да организира прикритието им и да представи техния поход в щаба на дивизията като активно разузнаване.

За разлика от агентурното и обикновеното, активното разузнаване се основаваше на действията на диверсионни групи, чиято цел бе да нанесат вреда на противника. И те щяха да я нанесат… Щяха или да вкарат в гроба, или да заловят жив знаменития арабин Омар. И да разгромят бандата му. А най-важното бе, че нямаше да го направят безплатно, нито заради едните медали, нито заради голямо „мерси“, а срещу прилично заплащане. Вече и глупак би се досетил кой ще тръгне на въпросното „разузнаване“ — всички, освен онези, които сега се противопоставяха на тази „авантюра“, както я наричаха те.

— Стига, момчета, почесахме си езиците, време е да престанем — Ковалчук се изправи до огъня в целия си богатирски ръст. — За последен път питам: кой ще тръгне на операцията? — Той огледа строго присъстващите. — Значи тъй, който тръгва с мен, да остане на мястото си, а който няма нужда от пари, да става и да се омита оттук. Давам една секунда за размисъл, времето вече тече…

Никой от участниците в мозъчната атака не повдигна задника си от сандъка, върху който седеше… Шмит и Коля се спогледаха и се разсмяха от сърце… В същия миг към тях се присъедини и клокочещият бас на Ковалчук, а след него всички десантчици започнаха да се превиват от кикот.

Шмит стана, отдалечи се от огъня и се обади на Омар. Съобщи му, че е донесъл парите и е готов за размяната. В отговор научи мястото на срещата — село Хасанюрт.