Александър Белов
Метал и воля (30)

29.

Една не много приятна изненада очакваше Зорин в хотела. Когато надникна в стаята на секретарката си, той видя на дивана да си гукат две гълъбчета — Вера и Сергей. И си гукаха в опасна близост един от друг! По всичко личеше, че разговорът им не е служебен: лицето на момичето беше заляно с руменина, а щом го зърна, младежът рязко се отдръпна от девойката и придоби делово изражение.

Не че Виктор Петрович беше ревнивец, просто имаше чувство за собственост като Самсон Форсайт и не можеше да понася, когато някой слагаше ръка на имуществото му. А в момента Литвиненко правеше точно това.

— Ела при мен! — заповяда му Зорин сурово. — Не разсейвай Вера, не й пречи да работи!

Сергей стана от дивана с нежелание. Дяволът го довлече този Зорин! Тъкмо се бяха разбрали: девойката се съгласи да вечеря с него, но не в ресторант, а в неговата, в собствената му стая. А ако се съдеше по лукавия й поглед и руменината по бузите й, тя се досещаше какъв тип вечеря я очаква. И нямаше нищо против!

Вера наистина много харесваше Сергей. И как нямаше да го харесва — младежът беше представителен, с фигура на Шварценегер и сладкодумен като Радзински. А лицето му беше толкова интелигентно! Нима старият отпуснат Зорин можеше да се сравнява с този млад и силен мъж?

Вярно, отпуснатостта и намаляващата сексуална активност на любовника й се компенсираше с неговото богатство, от което тя сръчно и незабелязано откъсване лакоми парченца. Нямаше нищо по-хубаво от това да запази едното — парите на Зорин, и да получи другото — самия Литвиненко! Та нали женската красота е стока с кратък срок на годност, беше време да помисли за бъдещето си… Естествено, за Зорин тя не беше нищо повече от една играчка, а Сергей бе перспективен кадър. Много перспективен…

Щом се озова в стаята си, Зорин се стовари във фотьойла до малката масичка и даде на Сергей знак да седне до него. Литвиненко седна и погледна въпросително шефа си.

— Вместо да си вършиш работата, флиртуваш с невинното дете! — измърмори недоволно Виктор Петрович.

Литвиненко сви рамене. Искаше да каже, че тя не е чак толкова невинна и че кой, ако не шефът й, би трябвало най-добре да знае това. Точно така разбра неговия жест и Зорин.

— Добре де, както и да е! — На този етап нямаше намерение да се кара с Литвиненко за дреболии. Подходящият момент да обсъдят поведението му тепърва предстоеше: — Какво стана в тайгата? Защо не успя да реализираш замисъла си?

— Кой каза, че не съм успял? — възрази Сергей. — Хората на Омар дадоха златото, в смисъл, дадоха договорения процент. Атаманът Базан също си плати като поп за оръжието. Тъй че успяхме да натрупаме някакви дивиденти от тази операция.

— Заеми се изцяло с комбината, сега това е най-важната ни задача — каза Зорин. — Ако Риков не приеме моето предложение, първо ще организираме стачка, а сетне — бунт, който ще прерасне във въоръжено въстание!

Литвиненко слушаше мълчешком и кимаше. Моралната страна на въпроса не го вълнуваше. Ако не беше той или, по-точно, ако не бяха те, щеше да дойде някой друг и да завземе комбината. Такава беше съдбата на собствеността в Русия. Още Иван Грозни беше конфискувал в полза на държавата наследствените имоти на болярите и князете, които са били обвинявани в държавна измяна. Бе изтребил и изменниците, и процъфтяващите владения на тогавашните олигарси. А Сергей какъв беше? Един обикновен изпълнител, наемникът Кирибеевич…

— Ще свърша тази работа, Виктор Петрович — увери го Литвиненко.

— Хайде, хайде, действай — рече назидателно Зорин. — Трябва да се действа по-активно…

Звънът на телефона прекъсна съвещанието. Нима Риков вече бе взел решението си и сега иска да му обяви пълната си и безпрекословна капитулация? Тогава си струваше да отворят бутилка шампанско и да вдигнат наздравица!

Но не се обаждаше олигархът. В слушалката прозвуча ядосаният глас на Киндеренко — представителя на президента. Научил бил от неофициални източници за подготвящото се ново разделение на районите. Вместо един, който се състоеше от Далечния Изток и Сибир, сега се създавали два. Което означавало, че столът му, а съответно и столът на Зорин, се клатели. Времето не било подходящо за разчистване на сметки! Защо трябвало да се събаря най-доходното предприятие в района.

— И какво си се разкомандвал? — премина на „ти“ Киндеренко, забравяйки за приличието. — Защо пречиш на Риков да работи? Кой те е упълномощил да препоръчваш и да съветваш? За какъв фалит си му говорил? Според моите сведения комбинатът е в подем, а финансовите трудности са временни. Точно това съм доложил и на президента. И веднага, чуваш ли, веднага се връщай в Благовещенск и си стой там! Разбра ли ме, или да ти го обясня с други думи?

И като нищо щеше да му го обясни! Не биваше да се оправдава и да възразява. Въпросът кой го е наклепал пред Киндеренко не стоеше. Разбира се, че беше работа на самия олигарх. „Ще видиш ти — закани се мислено с пръст Зорин на въображаемия Риков, — ще допълзиш на колене при мен да молиш за пощада!“ Но на глас каза дисциплинирано:

— Слушам… Вдругиден заминавам.

— А защо не заминеш още днес? Ако си си наумил да събориш Риков, ще те унищожа, ще те направя на пух и прах!

— Ама за какво говорите? — занарежда обидено Зорин. — За какво събаряне става дума? Просто не се чувствам добре, свива ме сърцето… Не се тревожете… Довиждане… — Виктор Петрович прекъсна връзката.

— Чу ли? — обърна се той към Литвиненко. — Разбра ли? — Той му кимна. — В такъв случай още днес се свържи със стачния комитет на комбината и го сръчкай да действа. Нека от молби да преминат към искания и да щурмуват административната сграда…

— Само че има и още едно обстоятелство… — отбеляза Литвиненко. — След като вие си тръгнахте от комбината, там се появиха мутри и набиха всички мои протестиращи… Местните престъпници са на страната на Риков, а ченгетата са му в кърпа вързани. Ще са нужни доста пари, за да организираме опозиция.

— Не мисли за парите, ще получиш, колкото ти трябват — каза Зорин, потропвайки с длан по бюрото в такт с думите си. — Ако успеем да осъществим начинанието си с комбината, ще ударим джакпот от няколко милиарда, а ако не успеем, ще потънем в лайна от главата до петите. Повикай мутрите си от Москва да им спретнем една война тук. Или наеми хора от местните мутри. Направи вестник… Намери някой читав редактор… Публикувай в него програмата на телевизията, криминални романи с продължение, кръстословици… И пиши какъв боклук е Риков и колко добър човек съм аз. Народът вярва на печатното слово. Разпространявай вестника безплатно. Да го пускат по всички пощенски кутии. На всичко ли трябва да те уча? Не ме интересува как ще го направиш, но Красносибирск трябва да се разбунтува срещу Риков и да поиска нов ръководител. И това трябва да бъда аз!!! Ясно ли е? — изкрещя Зорин, тъй като повече не можеше да се сдържа.

Литвиненко отвърна, че всичко му е ясно, и обеща да пресметне какви пари ще са необходими за разходите…