Александър Белов
Метал и воля (35)

34.

В Красносибирск Белов и приятелите му се настаниха в хотел „Сибирско злато“. Издирването на Ярослава не даде резултати, макар че Саша отиде до летището, бутна пари на началника на смяната в касата за билети и провери в компютъра списъка на отпътувалите напоследък пасажери. От Ярослава нямаше и помен! Същото се повтори и с влаковете. Ала Омар и хората му биха могли да използват фалшиви паспорти! Или да заминат с кола!

Оставаше му една-единствена надежда — Грот, когото Белов познаваше от московския си престъпен живот. По негови сведения, той беше напуснал Москва и се бе заселил в Красносибирск. И май пак се бе захванал с търговия на оръжие. Вярно, Грот беше човек на коронования крадец Лука, когото Белов се опита да убие навремето. Но нали не го уби! Някой — господ да го благослови — направи това вместо него! Само че как да се свърже с Грот?

Ала всичко стана като по ноти. Грот сам се обади на Белов в хотелската му стая, тъй като бе научил, че Белия се намира в Красносибирск! В слушалката се разнесе гласът на човек, доволен от себе си и свикнал да командва.

— Здрасти, Бели. Позна ли ме?

— Грот, ти ли си? Откъде се обаждаш?

— От моргата — пошегува се Грот не много сполучливо. — Трябва да си поговорим.

— Искаш да си изясним отношенията, така ли?

— А бе, не е важно дали ще ги изясним, или няма да ги изясним, важното е да си поговорим. Не се бой, нямам намерение да ти търся сметка за Лука, това е минала работа. Хайде да се видим след два часа в ресторанта „При Герасим“…

Александър каза на притеснените си приятели, че тази работа засяга само него, нареди им да останат в хотела и излезе от стаята. Никой от обслужващия персонал на хотела, който в по-голямата си част се състоеше от възрастни жени, не беше в състояние да му обясни къде точно се намира ресторантът с това тургеневско наименование.

Но шофьорът на олющената „Нива“ помогна на Белов и го откара в покрайнините на града, където спря пред входа на заведение, разположено на първия етаж на една реконструирана детска градина. Детските беседки бяха запазени в заградения двор и сега се използваха по предназначение от пропаднали мъже с халби бира в ръце. Над входа на ресторанта, който бе оформен във вид на поставена вертикално бъчва за бира, висеше табела с бял надпис на черни петна като далматинец. Портретът на Герасим кой знае защо липсваше. Белов бутна скърцащата врата и влезе в ресторанта.

Там го очакваха. Естествено, Грот не беше сам, а в компанията на две яки момчета. Вероятно нямаше доверие на Саша, затова бе решил да се презастрахова. Ами ако гостът от Москва беше дошъл тук да очисти бившия си конкурент?

Изпод мишниците на телохранителите се подаваха пистолети. Пък и Грот едва ли носеше с джоба си носна кърпа. Всъщност… надали допускаше, че такива неща изобщо съществуват. Сигурно криеше ТТ си или пък популярния сред народа немски „Валтер“.

Белов разтвори полите на якето си като с този жест искаше да каже: вижте, аз съм чист и разоръжен, можете да ме претърсите. Но те не го претърсиха. Саша разбра, че не са го повикали да си изясняват отношенията и че му предстоят преговори без кръвопролитие.

Грот изобщо не се бе променил от времето, когато се видяха за последен път. Беше си все същият як и загорял моряк с норвежки тип брада. Бе бивш яхтсмен, заради което бе получил и прякора си. Изпод разкопчаната му риза както винаги се подаваше раирана тениска.

Съдейки по всичко, Грот беше постоянен посетител на това заведение. Управителят ги съпроводи с радушна усмивка до едно сепаре, нареди на сервитьора да обслужи гостите по всички правила и да им сервира водка и маркова бира, с която тук почитаха най-добрите си клиенти.

Грот и Белия седнаха на масата един срещу друг. Единият охранител се настани до господаря си, а другият — до Белов. И двамата не криеха, че са нащрек.

— Радвам се да те видя жив и на свобода, Бели! — каза съвсем искрено Грот и наля водка в чашите.

Те се чукнаха, пиха за срещата си и си замезиха с маринована папрат и гъби. В течение на няколко минути Грот дъвчеше и наблюдаваше Саша. Когато му каза, че няма да му отмъщава за бившия си шеф, той малко послъга. Тук работата беше друга. Неговият партньор в търговията с оръжие Омар му бе предложил да очисти Белов. Сто хиляди долара не бяха лоши пари за такава не чак толкова трудна задача. Само глупак не би се съгласил да я изпълни. Само че имаше едно „но“! Белов му беше симпатичен. Жалко беше да се убиват такива момчета.

— Чух, че вече си станал друг човек. Или още си в бранша? — поинтересува се местният бос на престъпния свят.

— Някъде по средата съм — каза Саша, без да се впуска в подробности, издуха пяната и отпи. — Хубава бира си имате. Германска ли е?

— Обиждаш ме! Наша е, „Красная Сибир“, тъмна бира. С наша вода. Ние, братко, развиваме тук своя промишленост. Ти знаеш, че парите са необяснимо нещо. Тегли ги към чистите места. Нали си чувал, че по перата на лебедите не полепва мръсотия? Е, същото става и с парите…

— Да не си прописал стихове? — полюбопитства Саша. — Добре ги къдриш.

— Нямам време за дивотии. Чувал ли си какво става тук при нас, в Красносибирск? Води се война за комбината за алуминий. Хората загиват заради метала. А пък балетът е под диригентството на Олег Риков, директора на завода. Жалко, че напусна бизнеса. Сега твоето място щеше да е тук.

— А ти защо искаше да се видим? — попита Белов.

— Точно по този повод, да ти предложа дял. Един тарикат се свърза с мен. Предлага ми да се включа в завземането на комбината. Да речем, че успеем… и какво от това? Аз нищо не разбирам от тази работа. И разчитам на твоята помощ…

Грот още не беше решил как да постъпи с Белия. Какво бяха сто хиляди долара в сравнение с печалбите от алуминия? Нищо! Тъй че всичко зависеше от неговото решение. Ако застанеха от едната страна на барикадата, по-евтино му излизаше да убие Омар!

— Не, това не ме интересува — отсече Белов. — Извинявай, благодаря ти за доброто отношение, но направо ми се повръща от бизнеса. Бях тръгнал за Камчатка да видя вулканите, само че не можах да стигна дотам…

И той му разказа накратко за приключенията си в тайгата, за това как бойците завзеха находището и за отвличането на Ярослава от Омар. Каза му, че трябва веднага да открие тримата кавказци, които бяха взели в плен обитателката на тайгата. Но не спомена нито дума за отношението си към Ярослава! Нямаше нужда Грот да знае причините, принудили Саша да рискува главата си. Обясни му, че просто отмъкнали внучката на негов близък, комуто е обещал да я спаси.

Докато Белов говореше, Грот седеше, облегнат на стола, и го слушаше с нескрит интерес. Вече знаеше за кръвопролитието в тайгата от своите информатори, но Саша беше непосредствен участник в тези събития и ги виждаше от друг ъгъл.

Пък, на всичкото отгоре, се появи и някаква си Ярослава! Нима Белов беше такъв непоправим романтик, че да рискува живота си заради едно момиче? И да се откаже от такова предложение! Вероятно бе най-обикновен глупак? Грот погледна Саша със съжаление, сякаш насреща му седеше изпаднал тип.

Охранителите също започнаха да хвърлят съчувствени погледи към Саша и напрежението им спадна. Но въпреки всичко никой не забрави за бирата. Веднага щом нивото й в халбите се понижи до критичното ниво, сервитьорът донесе нови четири чаши и грижливо ги постави на масата.

— Разбираш ли — обобщи Саша печалната си повест, — аз не бих могъл да я открия тук сам, без твоята помощ. Ти си този, който владее всичко тук, а аз не познавам никого… — Саша замълча и загледа с очакване престъпния бос.

Грот бавно извади от скъп калъф още по-скъпа лула и кимна към охранителя си, който стоеше до него. Онзи му подаде кесийката с ароматно ухаещ тютюн. Престъпният бос започна да тъпче, а сетне и да разпалва лулата вглъбено, сякаш извършваше свещен ритуал. Действаше по-бавно от обикновено, за да спечели време и да обмисли как да постъпи с Белов.

Да, имаше върху какво да помисли. Разбира се, Белов не биваше да знае за бизнеса му с Омар. Прокараният от тях канал за трафик на оръжие работеше до ден-днешен като по часовник. Грот купуваше срещу рубли автомати и гранатомети от местните войници и ги заменяше срещу злато при Омар. Но Омар изгоря. Ето защо парите за убийството на Белов сега нямаше да са му излишни! Мамка му, как да постъпи?

Грот всмукна от лулата и се обви в кълбета благовонен дим като със завеса. Окончателно се обърка, навъси се от умствено напрежение и смутено подръпна мекото на ухото си.

— А аз какво ще получа за това? — попита най-сетне.

Саша извади от джоба си дебитна карта.

— Вземи, тук има петдесет хиляди долара, това е всичко, с което разполагам, ето ти кода… — Саша написа на салфетката четирицифреното число. — Трябва ми всякаква информация за местонахождението на Омар.

— Става. — Грот повъртя в ръка пластмасовия правоъгълник. — Честно казано, не си падам по всички тези финансови дивотии като карти, полици, депозити… Предпочитам по стария начин — на ръка… — Той отпи от халбата си и продължи: — Е, какво ли не прави човек за стар приятел. Зная къде е Омар. Пренасяше оръжие до Хасанюрт в Северен Кавказ. Търси го там… Стига де, няма защо, какво толкова… — размаха смутено ръце, когато Белов започна да му благодари.

Изпиха по още една бира и Саша започна да се сбогува. Веднага щом излезе, Грот кимна на един от охранителите си, посочвайки с глава към вратата, и красноречиво прокара длан през гърлото си. Охранителят скокна, потупа машинално кобура под мишницата си и тръгна към изхода. Грот допи остатъка от бирата си, хвърли пари за сметката и бакшиша на масата и стана. Управителят на заведението и сервитьорът хукнаха да го изпращат като ВИП персона.

„И все пак, жалко, че Белов тъй и не научи колко струва в момента!“ — помисли си престъпният бос и подхвърли в ръка банковата карта на Саша…