Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (11)
Оригинално заглавие
Металл и воля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Кръв и злато

Руска, първо издание

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: 954-9395-07-3

История

  1. — Добавяне

48.

Воскобойников вече разполагаше с два мобилни телефона: единият беше на Муса и висеше на шията му, а другият си беше негов и го носеше в малкия си джоб. В момента звънеше този, който висеше на шията му.

— Слушам те, Глигане… — каза Воскобойников в слушалката.

Щом чу непознатия глас, Глигана се сепна, а по кръглото му лице потекоха струйки пот. Нима надеждата му да получи триста бона в гущери беше рухнала, преди още да се роди?

— А ти откъде знаеш, че съм аз? Кой си ти? Къде е Муса? — недоумяваше той.

Воскобойников си представи обърканото изражение на бандита, малките му свински очички, набитата му фигура и потните му ръце. Какво ли щеше да стане, когато белезниците щракнеха върху тях!

— Аз го замествам… Муса е в командировка. Ще се върне най-рано след половин година. Тъй че сега аз се занимавам с всички неща, с които се занимаваше той. Искаш ли да се видим и да си побъбрим за мангизи? — Воскобойников знаеше вълшебната дума, с която можеше да накара всеки престъпник да извърши чудеса.

А на Глигана не просто му се искаше да се види с него, той направо си мечтаеше за това! Авансът, който получи от Муса, вече беше изхарчен. Мангизите моментално хвръкнаха по кръчмите и бардаците. Пък се наложи да плати и за къщата, която нае.

— Добре де, разбрано — избоботи той в слушалката. — Казвай къде ще се видим…

— На същото място, на което се видяхте с Муса миналия път — изкомандва го Воскобойников. — След час. Ясно ли е? — Така поставен, въпросът трябваше да убеди Глигана, че събеседникът му действа от името на Муса.

— Става… — отвърна Глигана след кратка пауза.

Воскобойников беше специално обучен да работи с хора от различни категории: с едри бизнесмени и яки бачкатори, с агенти на чуждестранните специални служби и с наемни убийци, с помощници на обирджийски шайки и със самите обирджии. Общуването с такъв душевно омърсен и загубил всякакъв човешки облик бандит като Глигана не бе особено приятно. Но работата си беше работа.

Когато спря тойотата си до автобусната спирка, Глигана вече нервно се разхождаше по тротоара. Непрекъснато гледаше часовника си и тихо псуваше.

Воскобойников отиде при него и му каза, че е човекът на Муса. Глигана внимателно го огледа: дявол знаеше що за човек е този Муса-2. На вид уж беше кавказец, но говореше без акцент. Такъв индивид можеше да е всякакъв — и руснак, роден на юг, и турчин, и евреин…

— Какво ново при теб? — премина веднага към деловия въпрос майорът, без да се впуска в излишни приказки. — Направи ли онова, за което се разбрахме, или ще върнеш аванса? Ние не се занимаваме с благотворителност.

Глигана се ухили. В живота му още нямаше случай, в който да е върнал пари на някого! Само слабаците връщаха пари. Както и глупаците.

— Всичко е тип-топ. — Извади от джоба си смачкан лист, на който с разкривен почерк беше изписан адреса. — Ето, това се намира в село Хрюково. Къщата е с пет стаи, ако искаш, можеш веднага да се нанесеш…

И наистина, в паузите между пиянствата си Глигана бе намерил подходяща къща в едно село.

— Налага се да я огледам — изобрази майсторски недоверие и алчност Воскобойников. С което искаше да каже, че няма намерение да купува котка в чувал и трябва да види за какво дава парите си. — Качвай се в колата.

Старата, но солидна къща, която Глигана бе купил, се намираше на края на селото. Навремето на около осемстотин квадратни метра около нея явно бе имало зеленчукова, цветна и овощна градина. Но сега целият участък беше обрасъл с храсталаци и трева. Бившият собственик на къщата, тракторист по професия, се бе отчаял след разпада на колхоза, зарязал бе стопанството си и вече от няколко години се препитаваше само с водка. Е, понякога за разнообразие пиеше и ракия собствено производство. Затова възприе появата на купувачите като подарък от съдбата. Едно от условията на сделката беше да изчезне от околностите за няколко месеца. Глигана осъществи цялата операция за петстотин долара, но естествено, премълча този факт пред Воскобойников.

Вътрешността на къщата се оказа доста запусната, но това беше поправимо. Докато Глигана се разхождаше из стаите и хвалеше достойнствата им, Воскобойников разположи наум външното наблюдение. Един щеше да се направи на местен жител, друг щеше да изобразява вечно пиян алкохолик, трети — наемател на вила, който обмисля как да си построи в селото луксозен палат…

Глигана си получи парите. Тойотата на Муса-2 едва се скри зад завоя, когато той хукна към гарата, за да хване следващата мотриса. Сега вече можеше да си позволи да си купи някаква прилична чуждестранна кола и най-сетне да зареже градския транспорт. Това, че бе принуден да използва метрото като последния мухльо, страшно го потискаше…

 

 

След като изслуша внимателно отчета на Воскобойников, генерал Веденски одобри действията му и заповяда да оглави операцията по залавянето на диверсантите. За известно време Муса Джохаров се премести в Хрюково, за да посрещне гостите, иначе неговото отсъствие можеше да предизвика подозренията на Омар. Той лично следеше подготовката на къщата за пристигането на шахидките. След като я измиха, постегнаха и натъпкаха с апаратура до покрива, Муса се обади на Омар и му съобщи, че базата е готова.

Първият посетител, който пристигна в Хрюково, не беше кавказец, а чистокръвен руснак или прибалтиец. Той докара в базата няколко полиетиленови пакета с пластичен взрив. Пакетите бяха сменени с други, които имаха по-безобидно съдържание. Никой не закачи куриера, но проследиха целия му обратен маршрут…

След това в къщата се появиха две симпатични госпожици от кавказки произход — сестрите Асет и Марият, а след като ги посрещна в Хрюково и изпълни ролята на гид, Муса отново се премести в града. Момичетата се държаха тихо и незабележимо, сякаш бяха две сиви мишки. Обличаха се като местните жители и външно по нищо не се отличаваха от тях. Почти не излизаха от къщата. И „местният жител“, и „алкохоликът“, и „наемателят на вила“ дори без бинокъл отлично виждаха как момичетата обзавеждат новото си жилище.

Сега остана само да чакат появата на техния ръководител, когото Веденски условно нарече Инструктора. Нали все някой трябваше да зареди взривните пояси на шахидките и да покаже на момичетата как да ги използват… Впрочем, те вероятно бяха изкарали пълен курс на обучение в родния си край в планините. Но някой непременно трябваше да провери как подчинените му са усвоили „науката да убиват“ и дали са настроени да извършат подвиг. Пък и не само това!

Инструктора трябваше да съпроводи самоубийцата до определеното за терористичната акция място — в метрото, на пазара, в театъра, и да осигури изпълнението на задачата. А ако по някаква причина шахидката не можеше сама да съедини жиците, той трябваше да й помогне — да натисне копчето на дистанционното управление. Момичето в никакъв случай не биваше да попада в ръцете на Федералната служба за безопасност! Твърде много неща бяха заложени на карта…