Александър Белов
Метал и воля (69)

68.

Последен на вратата на вертолета се появи Муса Джохаров. Щом зърна сред групата от застанали до джипа хора щастливия Шамил със Зарема на ръце, той скочи долу и тръгна право към тях. Шамил се зарадва, пусна момичето на земята и разпери широко ръце, за да прегърне приятеля си, който се приближаваше към него, но с уплаха забеляза, че той гледа някъде встрани… към Зарема!

Момиченцето държеше в едната си ръка куклата Барби, а в другата стискаше някаква черна пластмасова кутийка. Освен Муса никой не му обръщаше внимание, защото всички се бяха вторачили в пристигането на висшето командване и действията на десантчиците. Но това не беше интересно на Зарема. Тя любопитно разглеждаше странния предмет, който бе намерила до къщата на Омар.

— Зарема, остави това — опита се да каже, колкото се може по-убедително Муса, и показа черната кутийка в ръката й. — Дай го на мен… Само внимавай да не натиснеш копчето… — Но въпреки молбата му Зарема натисна копчето върху пулта. — Казах ти да не го натискаш! — изрева Муса с цяло гърло, но вече беше късно…

От селото се разнесе грохотът на първия взрив, а след него като на пиротехнически макет една след друга започнаха да излитат във въздуха всички къщи на Хасанюрт. Зрелището напомняше панорама на катаклизъм от някой американски филм.

При първите звуци на взрива всички освен Зарема нападаха по земята и се притиснаха в тънкия слой сняг, покрил каменната повърхност, прикривайки тиловете си с ръце… Подхванатите от вятъра фуражки на полковниците се затъркаляха. Отгоре като дъжд се посипаха камъни и дъски от къщите…

Момиченцето тъй и не направи връзка между натиснатото копче, каменния дъжд и облаците прах, които покриваха родното му село… Наоколо стенеха ранени хора, но над Зарема сякаш се бе образувал невидим за окото калпак: върху нея не падна нито прашинка…

Последните взривове още не бяха заглъхнали, когато в далечината, от страната на дефилето, което водеше към селото, се разнесе пукотевицата на боя. Явно взривовете в Хасанюрт бяха послужили и като сигнал за нападение над колоната, която се движеше по дефилето.

— Остави командата да се прочисти селото — викна генерал Грошов, докато ставаше и се изтръскваше. В същото време полковниците тичаха след шапките си, които бързо се отдалечаваха от тях. — Десант, по вертолетите! Заповядвам да се присъедините към участниците в операцията, да се приземите на най-голямото възвишение и да откриете огън по засадата… В планините побеждава онзи, който стои по-високо от противника си. Старшите офицери остават с мен…

„И не само в планините — помисли си с присмех Веденски, — така е и в живота…“

Без да обръщат внимание на вятъра, който вдигнаха въртящите се перки на излитащите вертолети, четиримата десантчици, които останаха за охрана, оборудваха на бърза ръка командния пункт на операцията по унищожаването на бандитското формирование на Омар. Върху сгъваемата масичка като върху вълшебна покривчица се появиха радиостанция за ултракъси вълни и включен към антената за спътникова връзка мощен лаптоп, на чиито цветен екран се очерта боя в дефилето, който се предаваше от летящия над него вертолет. Всички камиони на федералните власти вече горяха, както и двата бронетранспортьора, които предвождаха и завършваха колоната.

— Както се досещате, другари офицери — каза Грошов на застаналите зад него полковници, сочейки към екрана, — колоната е фалшива… Личният състав на колите не е в тях, кабините на камионите са блиндирани, а шофьорите са облечени със специални дрехи с най-висока степен на защита…

Грошов потри доволно ръце и натисна няколко клавиша по клавиатурата на лаптопа. На новопоявилата се картинка се виждаха склоновете на дефилето, по които ту тук, ту там изникваха гъбите на взривовете. Това бяха укритите по върховете десантчици, които унищожаваха с безоткатни оръдия разположените по-долу огневи точки на уахабитите.

Ковалчук се приближи до групата офицери, обърна се по устав и поиска разрешение да се включи в бойните действия. Грошов му кимна.

Ковалчук отдаде чест като храбър войник, обърна се, за да си тръгне, но Веденски го спря. Отиде до офицера и го попита нещо. Ковалчук посочи Белов, отдаде още веднъж чест и се отправи на бегом към колата си. След минута тежко натовареният джип изчезна в дефилето. Шмит и Коля тръгнаха заедно с разузнавачите…