Александър Белов
Метал и воля (2)

1.

Нима наистина животът беше продължение на сънищата, както твърдеше великият философ на руската земя Федя Лукин? Неотдавна, в момент на силно опиянение, той отново сътвори поредната си дълбока мисъл, според която всеки човек води, тъй да се каже, двоен живот: един — насън и друг — наяве. И най-важното беше да не ги обърка!

Обикновено братлетата идваха при Белов насън. Космос сядаше до главата му, облягаше се на таблата на леглото и отпускаше на пода опънатите си дълги крака. Пчелата търчеше из стаята, което подсказваше, че спори с някого, Фил стоеше на вратата, скръстил мускулестите си ръце и се усмихваше в пространството пред себе си. Те в хор и самостоятелно отговаряха на незададените въпроси на Саша, сякаш ги измъкваха право от подсъзнанието му.

Но този път, вместо братята си, той от висотата на птичи полет видя насън разгърната панорама на боя в планината. Белов сякаш летеше с криле над притиснатата от скалистите склонове долина. Зад каменната верига се прикриваха мюсюлманите, а в края на гората — нашите. Между тях имаше рехави дървета, потънали в утринна мъгла. И двете страни си разменяха автоматични откоси. Но това впечатление беше лъжовно, тъй като по всичко личеше, че противниците се подготвят за поредната атака.

Той с цялата си душа се устреми към своите и се озова зад едно повалено дърво. Носеше десантна униформа, а в ръцете си държеше тъй познатия още от службата му на границата автомат „Калашников“. Саша сякаш се бе слял с приклада и търсеше с мушката противника. Той не го накара да чака дълго и се показа иззад камъка. Саша се накани да натисне спусъка, но изведнъж видя, че вместо лице, врагът му има озъбена вълча муцуна. Белов се поколеба и вълкът отново се скри зад камъка.

„Какво чудовище!“ — помисли си Саша и изведнъж видя, че по пътечката между тях бавно върви светлокосо момиче. Искаше да й извика да спре и да се върне обратно, но викът му потъна в утринната мъгла като в памук. И изведнъж усети болка в крака, а когато се огледа, видя, че към него от всички страни пълзят плъхове. Един от тях беше голям, сив и отвратителен. Той замахна с приклада и го уцели право в озъбената муцуна!

Цялата сива банда се разбяга на всички страни…

В този момент от съседното дърво към него се търкулна сержант Ковалчук. Той беше облечен в камуфлажна униформа, а на главата си носеше шапка цвят каки. А най-интересното бе, че те бяха хем десантчици, изпратени в тила на врага, хем партизани. И бяха доста различно облечени от войниците в редовната армия. Естествено, по време на бой никой да не се разхождаше със сини барети, парадни мундири и иконостас от ордени и медали.

— Жив ли си още, Белов? — подвикна развеселено Ковалчук.

— Всичко е наред.

— Не се бой, момче, гадовете напират. Дръж се!

Белов погледна момичето, а то спря на пътечката. Лицето му се виждаше толкова ясно, сякаш бе съвсем близо до него, само да протегнеше ръка и щеше да го докосне. Но в същото време тя стоеше точно в обсега на стрелбата и ако от другата страна започнеха да стрелят, нямаше начин да не я улучат! Белов стисна с всички сили автомата, сякаш по този начин можеше да й помогне… И ето, иззад камъка отново се подаде същия онзи вълк, само че сега имаше брада, носеше чалма и протягаше дългите си ръце към момичето. Белов натисна спусъка и в същия миг главата му се взриви като презряла диня. На всички страни се разхвърчаха червени парчета. Белов погледна към пътечката, но момичето го нямаше, беше изчезнало, сякаш разтворило се във въздуха…