Александър Белов
Метал и воля (42)

41.

Докато траеше настаняването на пътниците в самолета, Белов не преставаше да наблюдава изхода на аерогарата през илюминатора. Проследяваше с напрегнат поглед всеки автобус, който преминаваше покрай тях. Успешното му бягство от града все още не гарантираше сигурността му, защото след като Грот разбереше за смъртта на своя килър аматьор, нямаше да се спре пред нищо. Щеше да мобилизира цялата си престъпна гвардия, за да издири убиеца му.

Турбините забоботиха и в течение на няколко минути пилотите загряваха двигателите на самолета. Най-сетне машината потегли от мястото си, пропълзя бавно по пистата за засилване и застина на пистата за излитане… Таблото с надписи „Моля, затегнете коланите! Моля, не пушете!“ светна. Капитанът се представи по радиоуредбата и обяви маршрута на полета.

Турбините завиха, самолетът се напрегна като бегач на дълги разстояния преди старта и набра скорост по асфалта. Все по-бързо и по-бързо! И със засилка се вдигна над земята. Летището остана под тях, сградите на града се превърнаха в кибритени кутийки, а тайгата заприлича на заснежено тъмносиво море от невидими от тази височина посърнали борове и брези…

И точно в този момент се появиха „закъснелите“. От сградата на летището изскокнаха няколко младежи, а след тях бавно излезе Грот. Щом видяха излитащия самолет, младежите спряха, обърнаха се към шефа си и започнаха да му обясняват нещо, размахвайки ръце. Изглежда се оправдаваха…

Няма никакво съмнение, мислеше си Саша, че огорченият Грот ще се обади в Хасанюрт и ще предупреди партньорите си в оръжейния бизнес там, че с полет „Красноярск-Махачкала“ към тях лети неканена топла компания от четирима гости. Което означаваше, че в столицата на далечен Дагестан по-скоро ги очакваше едно далеч не чак толкова топло посрещане! Какво пък, подсмихна се той, всеки предупреден е и въоръжен!

Нямаше да е нито първата, нито последната битка в живота му! Саша дори изпита прилив на сили… Както винаги опасността предизвика в него напор на енергия, а мозъкът му трескаво заработи.

— Саша, напоследък се храниш много лошо и непрекъснато нервничиш — мърмореше от дясната му страна доктор Уотсън. — Стресът е опасно нещо, не бива така да се гавриш с организма си. — Извади плоска бутилка и отля малко лепкава ароматна течност от нея в една пластмасова чаша. — Вземи, направи нещо за здравето си, аз се излекувах. Федя го направи, без да го убеждавам. А Витя вече кърти.

Точно така си беше! Витя имаше изумителната способност да заспива и да се събужда в нужното време. И нямаше значение дали трещят гръмотевици, дали радиото гърми с всичка сила, или до него се карат пияни мъже. Той си заповядваше: заспивай, ставане в седем часа и трийсет и пет минути сутринта. И се отрязваше. За да изплува от дълбокия сън в точно определеното време. Бученето на турбините на самолета му подейства като приспивателно. Веднага след като самолетът излетя, Витя се прозя няколко пъти, повъртя се в креслото си, докато заеме по-удобна поза и захърка. Всъщност, думата захърка не беше точна. Той направо забоботи като разбиващи се в брега морски вълни.

— Витя могат да го поканят в „Мосфилм“ да озвучава хипопотами — даде оценка на майсторството му Федя, който седеше между доктора и Злобин. — Или космически чудовища…

— Саша, изпий лекарството… Тази комбинация възстановява силите, действа като листа на кока — тикна му отново Уотсън последното си изобретение. Нарекох го „Балсамът на доктор Уотсън“.

Само той си знаеше как е успял да направи в полеви условия отвара от билките, събрани в тайгата.

— Има ли спирт? — Саша предпазливо помириса разтвора. Той изобщо не беше поклонник на Бакхус и дори когато му се налагаше да пие, го правеше с нежелание и в малки дози. — Запази го за промиване на рани. Мисля, че скоро ще ни потрябва…