Александър Белов
Метал и воля (32)

31.

Людмила Лвовна живееше в центъра на града на петия етаж в една девететажна сграда. Когато натисна бутона на звънеца, Литвиненко очакваше да види дебела жена с жалки остатъци от пищна в миналото грива, със слухов апарат в ухото и цигара в ъгъла на ярко начервената й уста.

Реалността опроверга очакванията му. На вратата като в рамка на картина застана учудващо младееща стройна дама в скъп копринен халат на дракони, който приличаше на японско кимоно. Същинска мадам Бътерфлай! Само че косата й не беше черна, а рижа, а очите й бяха ослепително сини като на актрисата Светличина.

— Вие сте много привлекателна жена — каза най-неочаквано за самия себе си той.

— А вие сигурно сте очаквали да видите някоя тлъста лелка с оредели коси, слухов апарат и цигара, така ли? — попита развеселено тя.

Литвиненко разбра, че бързо ще намерят общ език.

— Влезте в салона — предложи му домакинята, — ще си поговорим, ще изпием по едно кафе… Извинявайте, при мен винаги е такъв хаос…

Сергей не забеляза ни най-малки признаци на безредие. Апартаментът на Людмила Лвовна приличаше на будоар на богата дама, която не се лишава от нищо. На пода бе постлан луксозен килим, а до прозореца стоеше старинно дамско бюро с извити крачета. Срещу него имаше антикварен диван и фотьойли с поставки за крака, по стените висяха картини на руски художници. На Сергей дори му се стори, че едната от тях е оригинал на Левитан.

С този стил на стабилност и красота не се връзваше само домашното кино марка „Самсунг“… То контрастираше на този музеен интериор. Вратата към съседната стая беше открехната, зад нея се виждаше прекрасно широко легло под копринен балдахин. В спалнята преобладаваха сребристите тонове. Виж ти!

Както би трябвало да се очаква, те пиха кафе не в кухнята, а в хола или, по-точно, в салона, както го наричаше домакинята. Сергей неусетно хлътна в тази аристократична игра. Все повече и повече се поддаваше на обаянието на Людмила Лвовна. След като изпи една чаша кафе и грижливо попи устните си с обточената с дантели носна кърпичка, тя премина към деловия разговор.

— Смея да се надявам, че моята такса ви е известна. Четирийсет долара на час, триста — за една нощ. Повярвайте ми, тези цени са значително по-скромни, отколкото на конкурентките ми. Те вземат пари за младостта и гъвкавостта си, а аз — за уменията и опита си. Клиентите, които разбират от жени, се обръщат именно към мен. И още никой не се е оплакал! Ще се съгласите ли с моите условия, или смятате да се пазарите? Искам веднага да ви предупредя, че в този случай пазарлъкът е неуместен и аз няма да отстъпя. Освен това вие ще разполагате не само с жена, но и с певица. Аз съм солистка на прочутия Красносибирски фолклорен ансамбъл „Славянка“!

— А пеете ли, докато вършите онази работа? — поинтересува се крайно заинтригуваният Литвиненко.

— Само срещу допълнително заплащане — отвърна му напълно сериозно Людмила Лвовна.

На Литвиненко му стана крайно любопитно, защото такова нещо не му бяха предлагали дори в Москва.

— Обикновено вземам аванс — каза тя поверително и сложи длан върху китката на Сергей. — Да речем, трийсет процента предплата, устройва ли ви?

Новият клиент не прояви дребнавост, а сложи цялата сума на масата и й обеща при добро развитие на събитията да й даде премия. Дамата се усмихна благодарно.

— С парите всичко е ясно… Вие сте сериозен човек. И правилно, джентълменът не бива да е стиснат! А сега да ви кажа най-важното. Първото и всъщност единствено условие е да няма никакви извращения, освен пеенето. Можем да правим само утвърдения от векове традиционен секс. Надявам се, разбирате какво имам предвид?

— Разбирам и приемам — подсмихна се Сергей.

— Радвам се, че си изяснихме всичко. Тогава можем да пристъпим към същността. Моля, заповядайте в спалнята…

Сергей нямаше търпение да опита секс с вокален съпровод. Те бързо се отърваха от дрехите си и се озоваха на широкия и твърд, ортопедичен матрак. След една минута той забрави за какво беше дошъл. Людмила Лвовна очевидно не само владееше всички знайни и незнайни пози на Кама Сутра, но и можеше да ги реализира във вертикална и хоризонтална плоскост с изумително и непостижимо майсторство.

Освен това се оказа, че тя има много красиво сопрано и издаваше толкова забавни вибрато в такт с движенията си, че това нямаше как да не се хареса на такъв любител на оперното пеене, за какъвто минаваше Литвиненко. Ако се съдеше по репертоара й, нейната любима опера бе „Палячо“ на Леонкавало.

Към полунощ, когато и двамата показаха всичко, на което бяха способни, страстният клиент най-сетне си спомни за задълженията си и се постара да пристъпи към разследването колкото се може по-деликатно. След поредица уточняващи въпроси, той я попита какво знае за Риков.

— За Риков ли? — изненада се Людмила Лвовна и оправи копринената завеска на будоара. — Директорът на комбината за алуминий ли имате предвид?

— Че кой друг? Той посещавал ли те е? — Сергей легна на една страна и се обърна с лице към голата домакиня на салона за сексуални услуги.

— Защо ми говорите на „ти“? — възкликна възмутено солидната дама. — Да не би да съм ви дала повод да фамилиарничите и да се отнасяте безцеремонно с мен? Ако искате да знаете, аз съм заместник-директор по стопанската част на местния Дворец на културата!

„Боже мой, какъв характер! — стресна се не на шега Сергей. — Същинска английска кралица, а не проститутка! Налага се да се извиня…“

Литвиненко изрече няколко фрази, които всеки възпитан човек би трябвало да знае наизуст. Разбира се, сексът не бил достатъчен повод за запознанство! Той не искал да пришпорва събитията, просто така се получило. Но нали, все пак, те вече бяха станали по-близки и това беше факт?

Людмила Лвовна категорично не се съгласи с неговите аргументи, защото за нея сексът бил тежък труд, който изисквал пълно изразходване на сили и максимална съсредоточеност.

Литвиненко кимна, извърна се настрани, извади от захвърлените на пода панталони портфейла си и със замислен вид го повъртя в ръка. След това измъкна от него една стодоларова банкнота и я погледна на светлината…

— Аха, да, Риков… Не, той никога не ме е посещавал… — каза тя, загледана в президента на САЩ.

Литвиненко се накани да прибере банкнотата при останалите в портфейла, но Людмила Лвовна я издърпа от пръстите му с котешка пъргавина и започна да си вее с нея като с ветрило. По устните й играеше двусмислена усмивка.

— Почакайте — прошепна тя и се престори, че се напряга, за да си спомни нещо, — струва ми се, че ще ви помогна. Една от близките приятелки на жена му — Анфиса Генадиевна, е художествен ръководител на нашия Дворец на културата. Тя май имаше кратка връзка с Риков…

„Това не е Дворец на културата, а същински бардак“ — помисли си Литвиненко и извади още сто долара.

— Тя е толкова вятърничава — продължи разказа си Людмила Лвовна и без всякаква връзка добави: — Вярно, мъжът й е пълно говедо и изобщо не обезпечава нуждите й. Пък и освен това ние в Двореца на културата винаги сме пред очите на всички и мъжете изпитват влечение към нас. Работим по банкетите на началствата, пеем и така нататък…

— Да, ясно… — кимна Литвиненко.

— Та така, преди месец на един банкет в Дома на културата Олег Александрович си пийна малко повече. Просто жена му не беше с него и той се напорка до козирката. Иначе Риков много държи на семейството си и е почтен човек, това не може да му се отрече. Но онази история се случи спонтанно при нас — в кабинета на художествения ръководител на Двореца на културата. Риков влязъл без да чука, явно търсел тоалетната… Нали знаете как става — тръгваш нанякъде, оказваш се другаде… А пък в този момент тя била неглиже, преобличала се. Друга на нейно място би се смутила, а тя веднага заела поза — хоп! Че кой мъж може да устои на това? И, естествено, Риков… Господи, колко отвратително: облечен, на пода, без любовна игра… Как е възможно такова нещо? Поговорете си с нея — предложи му Людмила, — може да научите нещо полезно.

— Както си „поговорих“ с вас ли? — уточни Литвиненко.

Людмила Лвовна не се смути, не се изчерви и не сведе поглед. Тъкмо обратното, усмихна се.

— Това зависи само от вас! Жените обичат такива мъже, никоя не би ви устояла. Алиса Генадиевна е привърженичка на свободната любов, тя не пропуска нито един мъж. Запишете си телефонния номер и адреса й. Кажете й, че ви пращам аз.

На Литвиненко не му се ставаше от леглото. Той записа адреса на някакво листче хартия, което му подаде Людмила, и й връчи поредната банкнота. Помисли и й даде още сто долара.

— Това е за пеенето — обясни той.

— Благодаря, сметките ни са уредени — каза Людмила Лвовна. — Признавам, че отдавна не съм изпитвала такова удоволствие. Ако вие също сте останал доволен, с вас бихме могли да бъдем изключително хармонична двойка. Искате ли да се откажа от останалите си клиенти?