Александър Белов
Метал и воля (58)

57.

Белов слезе по подвижната стълба в мазето и се огледа. Помещението не представляваше нищо особено — най-обикновен бетониран кладенец, само че малко по-голям — с диаметър над три и половина метра. Нагоре стените му леко се стесняваха. Дъното на шахтата беше сухо, а по стените й не течеше вода. Територията вече беше населена: върху една рогозка до стената в поза йога седеше интелигентен на вид човек със скъпи очила и още по-скъпи обувки, с вратовръзка и елегантен костюм „Кристиан Диор“, върху който бе наметнал съдрана грейка.

Витя, Федя и Уотсън слязоха на дъното на кладенеца след Белов. Злобин, който попадаше в плен при чеченците вече за втори път и поназнайваше малко езика им, вдигна глава нагоре и подвикна нещо обидно на брадаткото, който надникна в мазето. В отговор онзи изригна куп ругатни. След това измъкна стълбата и покри изхода с метална решетка.

Щом видя новите си съседи, човекът с грейката скокна на крака и щастливо се усмихна.

— Най-сетне, поне ще има с кого да си приказвам! Вече загубих сметката, дори не зная от колко дни вися тук… Коя дата сме днес?

След като се осведоми за датата, той печално въздъхна и каза, че е изминал цял месец, откакто е отвлечен.

— Извинете, не ви се представих. Олег Алексеевич Риков, бизнесмен от Красносибирск.

Щом чуха името на града и известната на всички фамилия, приятелите се спогледаха. Те знаеха за похищението на Риков не само от вестник „Камбана“, а защото цялата епопея на комбината се разигра пред очите им и много добре им беше известна. Риков попита какво отношение имат хората в града към неговото отвличане и какво става с жена му и приятелката й? Нетактичният Витя понечи да му разкаже за смъртта на съпругата на олигарха, но Федя го възпря, а Белов го изгледа толкова страховито, че той си прехапа езика.

Олигархът се върна на мястото си до стената и с известно изумление започна да разглежда новите си „съквартиранти“. Недоумяваше какво свързва тези толкова различни на вид хора, макар да личеше, че всички са от една и съща компания и точно заради това са попаднали в плен. Тримата седнаха до близката стена, а Белов отиде при Риков.

— Аз съм в течение на вашата война за комбината — каза Саша и седна на рогозката до олигарха. — Така се случи в живота ми, че самият аз десетки пъти организирах такива набези. Аз съм Александър Белов от Москва. Бившият президент на фонд „Реставрация“… Чували ли сте за него?

— Чувал съм много пъти — кимна Риков. — Мое задължение и хоби е да зная за всички играчи на руския пазар. Още повече, че се занимавахте с алуминий! Значи вие сте въпросният Белов… Извинете, не ви познах, въпреки че ви гледах по телевизията, когато ви награждаваха с орден за храброст. И какво мислите за набега срещу мен? Какво е, тъй да се каже, мнението ви на специалист?

— Ами, ако се съди по това, че вие седите тук, а не в кабинета си в Красносибирск, всичко е ясно — констатира печалния факт Белов. — Тук най-важното е кой е авторът на тази идея и кой е нейният режисьор. Защото той е много добър режисьор. Ясно е, че е могъщ човек, с връзки в Москва и с неизчерпаеми финансови възможности. Такива хора не са чак толкова много в Русия. И не всеки от тях може да тикне конкурента си в зандан в Кавказ!

Риков му възрази, че неговото разузнаване е проверило всичките му конкуренти за връзки с атаката срещу комбината и не е намерило нищо, достойно за внимание… Белов се подсмихна.

— Знаете ли, нещата стоят далеч по-просто. Чели ли сте вестник „Камбана“? — попита той олигарха и след като получи отрицателен отговор, поклати укорително глава: — А трябваше. За да победиш врага си, се иска да познаваш неговото оръжие… А пък аз обърнах внимание на карето на вестника…

Саша му разказа, че основател на това издание е Сергей Литвиненко, който, доколкото му е известно, е тясно свързан с Виктор Петрович Зорин. И че най-вероятно точно Зорин е режисьорът на този спектакъл, а Литвиненко е помощник-режисьорът. Но Зорин е само един чиновник, макар и от високите етажи на властта. Той просто не разполага със средства за такава широкомащабна операция… А изводът гласи, че зад него стои друга, по-едра риба…

— И коя е тя според вас? — попита Олег Алексеевич, който слушаше с интерес Белов.

— Сетете се сам! Вестникът се казва „Камбана“. Това е ключът към загадката.

Олигархът се замисли. Каква връзка би могло да има между названието на вестника и набега срещу комбината? Ама че измишльотини. Но Белов очевидно беше умен мъж. Нямаше току-така да бръщолеви глупости. „Камбана“, „Камбана“… Май че така се бе наричал емигрантският вестник на Херцен, а той го бе издавал в Лондон. Точно така! Имаше връзка!

— Берестовски! — провъзгласи изненадано Олег Алексеевич.

Саша кимна със задоволство и се разсмя.

— Сега вече всичко ми е ясно — удари се по челото Риков. — Малко преди да ме отвлекат, имах доста необясним разговор с помощника на представителя на президента Зорин. Той настоятелно ме посъветва да се оттегля от поста си. Намекна, че тази благородна постъпка ще успокои напрегнатата обстановка в комбината. Дори ми се наложи да се обадя на неговия началник, за да го сложи на мястото му… Но и през ум не ми е минавало, че в тази работа е замесен Берестовски! Вие имате талант на анализатор — погледна той с уважение Белов.

В отсрещния ъгъл се завихри спор, който моментално премина в кратко сбиване. Победител в него излезе Витя. Оказа се, че е успял да отнеме от Доктор Уотсън плоското шишенце с балсам, което Вонсовски се бе изхитрил да вкара в зандана въпреки всички обиски и пребърквания…

— Дай го тук — нареди Саша и взе шишенцето. Витя недоволно започна да мърмори, когато Саша развъртя капачката и помириса съдържанието му. Федя и Уотсън погледнаха с надежда към Белов. — Знаете ли какво, момчета, хайде да пием за това да излезем оттук живи и по възможност на собствените си крака! — Саша отпи от шишенцето и го предаде нататък…