Александър Белов
Метал и воля (13)

12.

Престоят на гарата в Красноярск продължи цели двайсет и пет минути. Експресът се движеше по график, тъй че не се предвиждаше съкращаване на престоя. Затова Саша и Ярослава решиха да не се разхождат по перона, а да посетят пазара на площада пред гарата. Там продаваха всичко: храни, дрехи, обувки, съдове и разни дрънкулки. Докато разглеждаше някакви атрибути за дамския тоалет, момичето най-неочаквано попита:

— Защо не купувате нищо на жена си? Тя каква е, също ли е предприемач като вас?

— Аз се разделих със съпругата си — отвърна й Саша. — Дълго е да ти разказвам защо. Тъй че можеш да ми повярваш от една дума.

— Не ме ли лъжете? — попита Ярослава. — Всички мъже, щом излязат от къщи, веднага престават да бъдат женени.

Белов отбеляза наум, че Ярослава не е чак такава наивница, на каквато се правеше, когато беше с дядо си. Много добре умееше да се нагажда към събеседника си — и дядо й виждаше в нея това, което му се искаше да види, и Белов виждаше в нея онова, което му се искаше да види. Трудно беше да се определи дали това става случайно, или е преднамерено.

Те скитаха из пазара, докато не се натъкнаха на една редица бабички, които продаваха цветя. На Саша му се прииска да достави удоволствие на Ярослава и взе, че й купи цяла кофа с най-различни цветя. Ярослава се разсмя, когато прие подаръка, но й личеше, че е поласкана.

Белов сравни подсъзнателно Ярослава с бившата си жена и това сравнение не беше в полза на Олга. При нея можеше да става дума за какво ли не, но тя никога не бе притежавала наивност в хубавия смисъл на тази дума, пък дори и да е имала, тя се бе изпарила отдавна и без остатък…

И отново се занизаха поклащащият се вагон, безкрайните разговори на Федя и дядото на религиозни теми, разказите на Ярослава за живота в тайгата и на Белов — за вулканите.

В Чита Витя се сбогува с офицершата, която пристигна на мястото, където бе дислоцирана частта на мъжа й, и потъна в тъга. По цели дни бродеше по коридора, надничаше в чуждите купета и за стотен път изучаваше окаченото разписание.

На седмия ден експресът пристигна в град Свободни. Още преди това дядо Афанасий започна да се приготвя за слизането, а Белов лежеше на леглото си и си мислеше, че губи може би най-важното нещо в живота си… Но не беше в стила му да се натрапи на гости на Афанасий Никитович и Ярослава. Какво от това, че дядо Афоня ги бе поканил, човек можеше да изтърси всичко по време на задушевен разговор на чаша водка. Ала Ярослава видимо се натъжи, непрекъснато въздишаше тайно, а очите й се пълнеха със сълзи. Мъдрият старец забеляза това и им се притече на помощ.

— Е, какво, младежи — каза той на Белов и Федя, когато влакът спря на гарата, — щом ви е все едно къде ще идете, защо не се отбиете при нас с Ярослава за няколко дни? Нали ви обещах да ви нагостя със сибирски специалитети.

Федя закима с глава като цирков кон. А на Саша направо му падна камък от сърцето. Той бързо обсъди с Витя и Уотсън създалото се положение. След няколко минути четиримата приятели слязоха на перона след дядо Афанасий и Ярослава. Торби на гърба, вързоп в ръката на Уотсън, куфар в ръката на Злия — багажът на скитниците се изчерпваше с това. Приятелите на Белов не се впуснаха в спор. Щом беше казал, че ще слязат в Первомайск, значи щяха да слязат в Первомайск. А вулканът нямаше къде да се дене, нито да избяга, той си бе седял на мястото в течение на милиони години, значи можеше да почака и още две седмици.

— Кои сте вие? — приближи се до тях сънен сержант от милицията.

Дядо Афоня поглади пищната си брада и присви очи.

— Май много си се надул, Сьома, щом не познаваш своите хора. Да не би да се каниш да ни обискираш?

— Теб те познах, Афанасий Никитович, но тези са доста подозрителни — посочи с пръст компанията на Белов служителят на милицията, — няма да е зле да им проверя документите.

— Те са мои гости — обясни Афанасий, — проверявай документите на въшките си и не ми закачай гостите!

Сержантът махна с ръка и продължи нататък по перона. Старият обитател на тайгата с удоволствие демонстрира на спътниците си, че тук го познават и уважават. По пътя към сградата на гарата той се поздравяваше с всеки срещнат. Белов и приятелите му помагаха на дядото да носи безбройните си кутии и сандъци.

На Белов му се прииска да попита какво има в тях, но реши да не си пъха носа в чужди работи. Дядо Афанасий обаче им разкри тайната. В сандъците и вързопите имаше подаръци от Москва. Дрешка за безработната Клавдия, която живееше с мизерна пенсия. Съдове за еднократна употреба за чистачката на някакъв офис, която останала без мъж. Коняче за началника на градската милиция. Двайсетина видеокасети. Любовни филми за сантименталната съпруга на началника на свързочния възел. И екшъни за заместник-управителя на „Золотопродснаб“.

— Това е и от милосърдие, и за рушвет. Ако не дадеш, няма да получиш. А на нас с Ярослава ни се налага и да даваме, и да получаваме — присви многозначително очи старецът. — Хайде, време е да тръгваме. Вертолетът за Свободни е след два часа, ако закъснеем, ще да висим тук до утре…

Тръгнаха с автобус. Единственото такси, което дежуреше пред гарата, натовари багажа на дядото. Той се оказа толкова много, че в него не остана място за пътниците. Още повече, че бяха шестима.