Александър Белов
Метал и воля (44)

43.

Ковалчук настани Белов при себе си в газката, а Уотсън, Витя и Федя изпрати в зила при младите момчета, които се движеха след тях. Пътуваха бавно. Десантчиците стискаха автоматите и внимателно оглеждаха всеки храст и камък край каменистия път. Шосето беше пусто, сякаш навред се простираше пустиня, в която няма нито хора, нито коли.

Няколко километра след като излязоха от града, ги спряха чеченски милиционери с черни барети. Последва рутинна проверка със стандартните въпроси: кои сте вие, защо пътувате, къде отивате? И двете страни — и десантчиците, и милиционерите, се държаха един другиго на мушка и разговаряха през зъби. Не беше антипатия или враждебност, а обикновена предпазливост.

След като провериха документите им, чеченците поомекнаха и започнаха да се усмихват. И на свой ред ги предупредиха за опасностите, които ги дебнат. По-нататък по пътя нямало постове и трябвало да бъдат нащрек, защото можело да се натъкнат на заложени фугаси. Миналата седмица муджахидините взривили един камион с хуманитарна помощ и стреляли по бронетранспортьора, който го съпровождал…

На входа в Калиновка встрани от пътя изскочи едно момченце. За да го сплашат, десантчиците гръмнаха няколко пъти във въздуха, но Ковалчук им заповяда да прекратят стрелбата. Независимо дали бяха руснаци, украинци или чеченци хлапетата винаги се шляеха навсякъде и си играеха на война. Трябваше да издърпат ушите на тези немирници, да ги напляскат по дупетата, но не и да ги убиват. Само това оставаше — да вдигат ръка на деца и жени!

Ала се оказа, че е сгрешил. Там, откъдето трябваше да преминат само след секунда, се взриви мина. От дърветата се посипа сняг и прекършени от разлетелите се парчета желязо клони.

— Така си живеем — коментира мрачно положението Антон. — Знаеш ли, през Първата световна война имало една поговорка: „Немецът натиска — русин се надрисква, русинът натиска — немец се надрисква.“ Нашата работа с чеченците е същата…

Заобиколиха образувалата се от взрива дупка на пътя и след около пет минути се добраха до мястото, където беше разположена военната част. Нямаше никакви благоустроени казарми, плацове за строеви занятия, столова и щаб, а само няколко палатки върху пространство, обградено с два реда бодлива тел. Под навеса стоеше часовой, друг се разхождаше покрай склада с боеприпасите в землянката.

Командирът на частта майор Ромадановски се отнесе равнодушно към появата на четиримата непознати мъже. Щом ги бе довел офицер Ковалчук, значи всичко беше наред. Нямаше да изгони гостите на студа я! Можеха да пренощуват тук, на заранта щяха да си поговорят…

След като вечеряха, наборите от казармата излязоха от палатката и се разположиха върху сандъците от патрони, наредени край вкопания в земята срязан на половина варел от олио, който служеше и за печка, и за пепелник. Загледаха се в проблясващите въглени и запалиха по цигара. Времето беше поомекнало, през облаците се виждаше звездното небе.

— Е, какво да ти разкажа за моето житие-битие? — започна пръв Антон откровения разговор, след като отпи първата глътка спирт от алуминиевото войнишко канче. — Животът ме облъска отвсякъде, братко. Прибрах се от армията вкъщи, аз съм от Белгород — намира се на самата граница с Украйна. Мечтаех си да вдигна къща в родния колхоз, да се оженя, да ми се народят деца. Но явно друга ми била орисията… В смисъл… постигнах всичко, което исках, но разбрах, че мирният живот не е за мен. Стана ми скучно, зарязах всичко и заминах за града… Станах телохранител на един бизнесмен. Натрупал съм опит, обучен съм да стрелям, мога да гепя за врата разните му там наркопласьори и прочее боклуци. Но разбрах, че и това не е за мен, защото се чувствах като лакей. Шефът слиза от колата, аз тичам да му отворя вратата, а пък той се държи с мен като със слуга… Не се сдържах и за отмъщение завъртях любов с жена му. Той научи и едва не пукна от яд. Изхвърчах оттам като тапа, добре, че поне бившите ми колеги не ми изпотрошиха костите по заповед на шефа.

Белов се усмихна: да, такъв си беше Ковалчук, момче на риска. Не можеше да подмине нито една чужда жена също както котарак — сметана.

— И тогава реших — продължи Ковалчук, — че ще правя това, което мога. Отидох при военните, написах молба за работа по договор и поисках да ме вземат пак на нова длъжност и да ме пратят на нашата застава. Но точно тогава започна първата чеченска война и те ми предложиха да замина за Чечня. Аз се съгласих. И оттогава се числя в разузнавателната рота. Изкарах първата кампания, а сега, както виждаш, започна втората…

Ковалчук завърши разказа си и захвърли във варела изпушената до самия филтър цигара. След това запали друга.

— А твоят живот как върви? Какъв вятър те довя в Кавказ? Да не би да ти е писнало да живееш или ти се е прищяло да постреляш малко?

Беше ред на Белов да се изповяда. Но за какво да му разкаже? За това, че е бил престъпен бос или за това, че стана депутат от Държавната Дума? Че се бе превърнал в убиец, а президентът го беше помилвал? Кой се интересуваше от тези неща? Не биваше да споменава и фонда, който бе създал заедно с братята си, нито че бе станал милионер. Човек не биваше да се хвали с подобни постижения в Русия, защото някой добронамерен тип като нищо можеше да му счупи врата от завист. Отговори само:

— Чеченците отвлякоха момичето, което обичам. Разбрах в кое село го държат. Само че не зная как да стигна дотам.

Антон сложи съчувствено ръка на рамото на приятеля си.

— Кое е това село? — полюбопитства той.

— Казва се Хасанюрт — отвърна Саша. — Знаеш ли къде се намира?

Ковалчук кимна с глава и прокара длан по пищните си мустаци с точно такава форма и големина, каквато имаха и мустаците на неговите предци — запорожките казаци.

— Че как няма да зная! Това е съвсем наблизо оттук. Не се тревожи, ще я намериш! Ние ще ти дадем трофейна карта. А какви са тези момчета с теб, за помощници ли си ги взел?

— Това са моите приятели — отвърна Белов. — Напоследък винаги са с мен.

Антон се подсмихна скептично. Като ги гледаше тези помощници, май самите те имаха нужда от помощ…

Легнаха си да спят късно, след полунощ. Домакините отредиха място на гостите близо до печката. Витя веднага захърка, Доктора и Федя също заспаха бързо. Ала Белов дълго се въртя в постелята… Някъде съвсем наблизо лежеше в плен и се измъчваше синеоката светлокоса Ярослава. Такива като нея имаха много висока цена тук. Кой знае дали беше жива? Онзи звяр Омар беше способен на всичко. Веднага щом Саша заспа, пред очите му застана Ярослава. Тя го наблюдаваше тъжно, в погледа й се четеше дори упрек. Или поне на него така му се стори…