Александър Белов
Метал и воля (29)

28.

След половин час Зорин — помощникът на представителя на президента вече пътуваше към комбината в предоставеното му за времето на неговото пребиваване в града рено. Той с интерес разглеждаше оживените улици, любуваше се на странните сгради, построени преди революцията, и на възобновените църкви. До шофьора, който беше и негов бодигард, седеше младеж с бичи врат — втори охранител, „подарък“ от местните власти.

До помпозната сграда на градската администрация се бе скупчила рехава групичка протестиращи. Това беше дело на Литвиненко, който бе дал пари на когото трябва и бе изкарал провокаторите на улицата. Без народния гняв, насочен срещу експлоататорите, без шумните митинги, без крещящи лозунги и плакати, без обсада на градските обекти и прочее акции на протести не можеше да се мине. Обстановката в комбината трябваше да бъде нажежена до краен предел, а след това Зорин щеше да дойде и да се обяви за спасител на унижените и оскърбените. Всичко беше под контрол, с Литвиненко бяха предвидили всяка подробност.

Зорин нареди на шофьора да кара по-бавно и успя да прочете саморъчно направените плакати в ръцете на десетината изтощени от безработицата и мизерията местни хора.

„Дайте ни парите!“ Това звучеше добре, дори прекрасно! Можеха да се добавят и няколко псувни, но нищо, и така ставаше… „Олег, не бъди гадняр, не стой със задник към народа!“ И това не беше зле. „Бой по буржоазията!“ Страхотен призив! А пък Берестовски нека да купи тоягите на народния гняв с английските си долари!

Край комбината имаше още една група протестиращи, която беше по-голяма и по-активна. Бабички размахваха пред фотоапаратите и телевизионните камери на журналистите пакетчета с хилавите пилешки бутчета, с които им бяха платили да участват в протеста. Озлобени подпийнали бачкатори подвикваха някакви заплахи, придружени с гневни жестове. Върнете ни откраднатите пари! Престанете да се подигравате с хората! Къде гледа президентът? Батин, помогни ни! Лозунгите бяха същите, но смисълът им не беше в разнообразието, а в съдържанието!

Милицията не се намесваше и откровено скучаеше, а минувачите гледаха с недоумение протестиращите. В действителност работниците обичаха Риков и наскоро сами го бяха избрали. Той смени на директорския пост оглупелия си от старост началник, който бе седял на това място близо петнайсет години. Спря разграбването на комбината. Току-що се бе захванал за работа и трябваше да му се помага, а не да бъде бойкотиран… Все още нямаше повод за бунтове и обиди.

Всъщност Зорин беше много обиден от това, че Риков не го посрещна на летището пред стълбичката на самолета с хляб и сол. Веднага пролича, че не е обучен в духа на добрите номенклатурни маниери. Е, нищо, щеше да получи ритник отзад и да осъзнае грешките си. И да се върне там, откъдето беше дошъл — в леярския цех.

Зорин нахлу в кабинета на председателя на съвета на директорите на комбината в бойно настроение. Щом видя посетителя, за чиято визита своевременно му бяха съобщили, Олег Александрович стана и заобиколи затрупаното си с книжа бюро.

— Радвам се да се запознаем, уважаеми Виктор Петрович — поздрави той. — Извинете, че не можах да ви посрещна лично, но в комбината има страшно много неотложна работа. Надявам се, че са ви настанили добре?

— Всичко е наред — избоботи Зорин. — Но не става дума за мен. Имам чувството, че обстановката във вашия град е нажежена до краен предел! Напомня ми за събитията през седемнайсета година, разбирате ли, когато са отхвърчали главите на тогавашните нови руснаци! Само да не се повтори същият взрив и сега!

Зорин млъкна и погледна Риков. Ей сега началникът щеше смутено да замига с очи и да започне да моли всесилния помощник на представителя на президента за помощ. Е, какво пък, той беше готов да му помогне да го спаси от страха пред разправата. Разбира се, това нямаше да стане безвъзмездно, а срещу прехвърлянето на контролния пакет акции на негово име.

Но Риков не се изплаши, нито се притесни. Усмихна се и каза:

— Да речем, че още не се е стигнало до взрива, който вие прогнозирате. Може би са ви заблудили протестиращите пред входа на комбината. Но конкуренцията не спи и е наела местните алкохолици да размахват плакати точно когато идвате вие. Но ние не си губим времето напразно, предприемаме конкретни мерки, за да ликвидираме задълженията по изплащането на заплатите, закупуваме ново оборудване и излизаме на нови пазари с нашата продукция. Можете да отидете в цеховете и на място да видите как стоят нещата.

Зорин не поиска да отиде в цеха, защото нямаше нужда от това. Оптимизмът на Риков го дразнеше. Плячката, която му се струваше толкова лесна за овладяване, сега се изплъзваше от ръцете му като риба във вода.

— Естествено, всичко не може да се направи отведнъж, това е невъзможно — продължи Риков, — но положението се подобрява. Просто ни трябват време и пари…

„Значи има временни трудности, които ще бъдат преодолени в най-скоро време — помисли си Зорин. — Лоша работа! Трябва веднага да го извадя от ръководната орбита. Изглежда е чевръст и схватлив мъж. Ще вземе да изправи комбината на крака и тогава ще се докопам до него на куково лято!“

— От устата ви направо се лее мед и масло — каза съчувствено Зорин. — Но, всъщност, нещата стоят далеч по-зле… и са много по-опасни. Доколкото зная, комбинатът е на ръба на фалита. Планира се въвеждането на външно управление, а банковите ви сметки могат да бъдат замразени. Сетне ще последва запор върху прехвърлянето на акциите и отказ от по-нататъшно инвестиране. И редица други неприятности. Информацията ми е от проверени източници, можете да не се съмнявате в това.

— И какво предлагате вие? — с едва доловима насмешка в гласа попита Риков. — Ще ви изслушам с удоволствие и ще приема всеки разумен съвет с благодарност.

Виктор Петрович въздъхна и се вторачи в тавана, сякаш се надяваше, че точно там ще прочете предначертанията на съдбата.

— Е, аз знам, че винаги е по-лесно да даваш съвети, отколкото сам да работиш — престори се на обективен Зорин. — Но въпреки това ще се опитам… Според мен, смяната на ръководството ще се отрази благотворно на обстановката. Хората биха повярвали повече на обещанията на някой нов ръководител с неопетнена репутация. На ваше място аз веднага бих подал оставка. Вие с вашите опит и знания няма да останете без работа. Но ще спасите любимата си рожба… Тук трябва да се мисли на първо място за хората, а сетне — за себе си! — Зорин млъкна…

Беше рано и опасно да му обяснява, че контролният пакет акции, който принадлежеше на Риков, трябва да бъде предаден на новия ръководител. Виж, когато Риков доброволно-принудително напуснеше поста си, щеше да удари часът да изстиска от него и всичко останало.

Естествено, Зорин не спомена на Риков, че още в Москва се бе погрижил едно подставено лице да придобие пет процента от акциите на комбината. Той не каза това и на Берестовски. Виктор Петрович не се бе захванал с присвояването на комбината току-така. Още когато предишният директор на предприятието разпродаваше активите си с намерението да доживее старостта си в Европа, Зорин по инерция купи тези акции за всеки случай, просто да си стоят настрани, в крайна сметка те не щяха нито да ядат, нито да пият. А ако успееше да заграби и акциите на Риков, в чии ръце щеше да премине контролният пакет? Точно така, в ръцете на Виктор Петрович Зорин. Така и трябваше да стане!

— Благодаря ви, уважаеми Виктор Петрович, за разумния съвет. Ще си помисля — каза Риков равнодушно. — Ако нещата стоят така, както казвате вие, ще ми бъде нужна вашата помощ. С вашия авторитет можем да постигнем много неща…

„Дявол знае какво си мисли този човек!“ — изруга наум Зорин.

Но когато се вгледа в простоватото лице на директора, реши, че си е свършил работата и е успял да надхитри този леяр. И че неговото обещание да си помисли фактически е равносилно на съгласие. Въодушевен от удържаната безкръвна победа, Зорин се сбогува и излезе от кабинета, който се надяваше да завземе в най-скоро време.

Предстоеше му безоблачно бъдеще, в което той нямаше вече да зависи от висшестоящите чиновници. Щеше да прати по дяволите неясната функция на първи помощник на деветдесет и деветия заместник на президента, щеше да пусне корени в Красносибирск, а пък едновременно с това щеше да се заеме и с добива на злато. От джобовете на златотърсачите!

Риков изпрати съветника си с насмешлив поглед, вдигна слушалката на телефона и помоли секретарката си веднага да го свърже с представителя на президента…