Александър Белов
Метал и воля (53)

52.

Бунтовниците отнеха оръжието от неканените гости и ги поведоха към селото, смушквайки ги с прикладите и дулата на автоматите. Момиченцето вървеше до Белов, стиснало ръката му, и независимо от настояванията на бунтовниците отказваше да мръдне на крачка от него.

Белов разглеждаше любопитно селото. То се състоеше от жалки къщурки, прилепнали една над друга по планинския склон и водеща нагоре тясна пътека, която криволичеше между скалите и камъните. Навсякъде цареше мизерия и безизходица. Интересно, с какво се занимаваха тукашните жители? Зърнодобивът отпадаше, тъй като тук нямаше плодородни почви както в равнината. Може би животновъдство? А къде пасяха добитъка? Вероятно някъде наоколо имаше пасища…

Жените и децата се бяха покатерили по покривите и мълчешком наблюдаваха бунтовниците, които влизаха в селото. На входа му се бе струпала голяма тълпа. Няколко души се отделиха от нея и започнаха да крещят нещо и да размахват ръце.

Зарема пусна ръката на Белов и хукна към тях. Един кльощав, стегнат и грижливо подстриган брадат чеченец я грабна на ръце, усмихна се щастливо със сълзи в очите и я нарече по име… На Белов кой знае защо му се стори, че го познава… Къде ли би могъл да се срещне с него? Аха, ето къде! По време на полета Первомайск-Свободни с междинните кацания в Тайоженск и Мошкара… При качването във вертолета… Закъснелият пътник… Шепотът, предупреждението за опасност…

Значи в това планинско селище имаше поне една душа, която им съчувстваше. Ако се съдеше по поведението му, той беше баща на момиченцето… И го нарече Зарема… Мъжът зададе някакъв въпрос на бунтовниците, а те започнаха да му разказват нещо и да сочат Белов. Вероятно му обясняваха какво се е случило. Омар прекъсна разговора с кратка команда. Бойците застанаха между пленниците и тълпата и ги поведоха нанякъде — към горния край на селото, както се досети Белов.

Омар вече знаеше как да постъпи с пленниците. Куцият мъж и досадният алкохолик щеше да впрегне в работа. Винаги имаше нужда от роби. Лекарят щеше да лекува бунтовниците и жителите на селото. За освобождаването на Белов можеше да получи доста голям откуп от жена му — не по-малко от един милион долара. Омар благодари наум на Аллах, че му изпрати този враг в ръцете!

Бунтовниците разделиха пленниците. Омар им нареди да заведат Белов в неговата къща. Там той се отпусна на застлания на пода килим и остави автомата до себе си, за да му бъде под ръка в случай на необходимост. Никой не покани пленника да седне.

— Радвам се да те видя — каза съвсем искрено той и освободи с жест охраната. — Ако не се лъжа, с теб вече сме се срещали… В Москва, на гарата. И в Свободни…

Белов не му отговори, отиде до грубо скованата пейка край стената и седна. Омар се стегна, но не възрази…

— Зная защо си дошъл тук! За Ярослава, нали? — попита Омар. — Няма да ти я дам, набий си го в главата! Тя е мой трофей… Знаеш ли как се котират такива момичета в емирствата? Струват страшно много пари…

Белов си представи нисък, обрасъл в космалаци арабски шейх с провиснали бели дрехи и бяла кърпа на главата, който гледа с въжделение русата Ярослава и я кара да му изиграе един кючек. Ама че гадост… Това никога нямаше да се случи! Нямаше да го допусне! Още не можеше да каже как ще предотврати събитията, но бе сигурен, че никакви зандани и бунтовници на Омар няма да му попречат! Той наведе напред глава като бик и мрачно го погледна изпод вежди.

— Както и да е, да оставим тази тема — сведе поглед Омар. — По-добре помисли за себе си! Събрах някои сведения за теб. Ако искаш да си върнеш свободата, трябва да се обадиш в твоя фонд, за да платят откуп за теб. Цената е един милион долара. Знам, че съм смъкнал цената и че ти струваш много повече, но щом вече съм казал, значи съм казал — един милион! Не те съветвам да се пазариш. Сега ще полежиш в мазето и ще си помислиш. А утре вечер ще ми дадеш отговор…