Александър Белов
Метал и воля (46)

45.

Потеглиха от Калиновка със зила, легнаха на пода на ремаркето, та информаторите на Хатаб, каквито имаше във всеки населен пункт, да не могат да определят колко души са тръгнали и в каква посока се движат. След десетина километра спряха в подножието на едно плато, слязоха и продължиха пеш по скалите…

Вървяха бавно, по края на пътеката. Отпред крачеше руският казак Пернебай Иванов — най-добрият следотърсач в групата. След него се движеше широкоплещестият дългуч сержант Коливанов. След него — офицерът Ковалчук заедно с гостите. Сетне — Григориев от Архангелск и Кручьоних от Сибир. Останалите разузнавачи завършваха шествието. Внимателно опипваха с поглед всеки камък и храст пред себе си и до един си имаха свой сектор от отговорности.

Слава богу, още не бе настъпил сезонът на раззеленяването и заснежените храсти, дървета и вдлъбнати в скалите се виждаха много добре. Колкото повече се приближаваха до тях, толкова по-опасно ставаше положението. Налагаше се да се движат изключително внимателно, защото зад всеки по-голям камък можеха да се крият снайперисти. Разузнавачите прекараха първата нощ в една падина сред канарите. Накладоха малък огън, стоплиха консервите с храна, вечеряха и запалиха по цигара.

— Наскоро в Москва сънувах странен сън — каза Белов на Антон. — Уж ние с теб се бием с мюсюлманите. И то не с афганистанските, не с нашите в Памир, а в Кавказ. И сме само десет души, а те са три пъти повече от нас. Крещят „Аллах акбар“ и ни засипват с куршуми. А нашите патрони се броят на пръсти. Представи си го като плачевно положение.

— Не си го представям и не искам да си го представям! Нямам никакво желание да присъствам на собственото си погребение, дори ако става в чужд сън. Само едно ще ти кажа: с теб няма да загинем в скоро време. За по-нататък е по-добре да не мислим. Както се казва, щом сме живи, значи не сме умрели — пошегува се старшината, сякаш надникна в бъдещето.

Десантчиците слушаха разговора им, без да се усмихват. Смъртта беше сериозно нещо и по-добре бе изобщо да не я споменаваш, че току-виж те застигнала. Белов съжали, че започна този разговор. Но той не спираше да мисли за това съвпадение.

— Хайде, казаци, отбой! — по-скоро добродушно помоли, отколкото заповяда командирът. — Смяната на часовоите е на всеки три часа. Първи е Коливанов, след него — Иванов…

Десантчиците послушно се заеха да подготвят нощувката си. Белов и компанията му не влязоха в спор с тях. Кой знаеше какво ще се случи утре? Под въпрос бе и дали изобщо ще го има това утре.

Коливанов залегна зад канарата, която ги скриваше от околния свят… Останалите се разположиха край тлеещия огън, стиснали автоматите си… Заваля сняг, който до сутринта здравата ги затрупа. Призори се измъкнаха изпод бялото покривало като хъски.

Когато Ковалчук събуди Белов, снеговалежът вече беше спрял, облаците се бяха разпръснали, а по небето премигваха последните едва забележими звезди. Наоколо цареше изумителна тишина. На човек му се струваше, че е достатъчно да издаде само лек звук и тя ще се натроши с кристален звън. Направо не беше за вярване, че наблизо се води война, загиват хора, страдат жени и деца. По командата на Ковалчук разузнавачите бързо се приготвиха и поеха на път един подир друг по невидимата под снега пътека…

Вечният покой на природата, който ги заобикаляше, високото безкрайно небе, могъщите планини, появили се милиони години преди Белов да се роди и които щяха да съществуват безконечно дълго след неговата смърт, всичко наоколо караше Саша да се отдава на размишления. Той вървеше по следите на крачещия пред него Ковалчук и си мислеше за своя живот и за смисъла на живота изобщо.

Изведнъж на Белов му се стори, че след тях вървят мъртвите му братя. Той се извърна и вместо куция Витя видя недоволния Космос. Вместо мустакатия Уотсън — съвестта на Бригадата, винаги сериозният и разбиращ Фил. Вместо блажения Федя — съсредоточения Пчела. Толкова ясно видя мъртвите си братя, че се изплаши. Сигурно бе мръднал, сигурно просто бе откачил! Белов тръсна глава и всичко си дойде на мястото.

И все пак неговата одисея беше странна. След като излезе от казармата, съдбата го възнесе на върха на успеха и властта… Сякаш за да му покаже, че там действат същите вълчи закони като в престъпния свят. И че там се ръководят от същите бесни амбиции, алчност и стремеж за забогатяване. Само срещите за изясняване на отношенията се наричат съвещания, гущерите — долари, разчистването на сметки с помощта на прокуратурата — справедливост, взаимното самоунищожаване — честна конкурентна борба.

След несполучливото покушение срещу него на естакадата на летище „Шереметиево“ последва ново салтомортале и той се оказа на бунището, на самото дъно на живота. В началото му се струваше, че там, на най-ниското стъпало на човешката джунгла е видял други хора — по-свободни, по-честни, които цивилизацията, бизнесът и политиката не бяха успели да развалят. И наистина — там намери Уотсън, Витя, Федя Лукин… Лена… Те бяха нормални хора! И въпреки всичко не бяха изключение от правилото…

На дъното на живота действаше същият закон на борбата за съществуване и естественият подбор в полза на по-силните, които си присвояваха правото да потискат по-слабите. Всеки се бореше за своето място под слънцето и оцеляваше както можеше предимно за сметка на другите. И там риеха — вторачени в дребните си пари и в дребното си парче власт, същите вампири, които се подвизаваха по най-горните етажи на обществото. Мащабът беше друг, но смисълът — същият!

Последва поредното преобръщане и той се озова в тайгата. Че къде другаде би могъл да намери толкова истинска доброта и душевна щедрост, каквато би трябвало да имат „обикновените хора“ и местните бачкатори в златната мина? Но и в находището царяха алчност, насилие и жестокост. И там се водеше неспирна война, имаше безкрайно противопоставяне между златотърсачите и грабителите.

Нима нямаше никакво значение какво място заемаш на обществената стълба? Нима излизаше, че бедността не е непременно признак за честност, а богатството не означава задължително подлост? Просто всичко зависеше само от едно — от личната почтеност на човека!

Трябваше да преразгледа отношението си към живота. Неговото бездействие и отказът му от бизнеса бяха грешка. От днес нататък той щеше да помага на хората, които също като него бяха преминали или можеха да преминат на страната на почтеността. Почтени хора от всички страни, обединявайте се! Това щеше да е неговият девиз оттук нататък.

Но за тази цел му трябваха пари. Да, парите бяха просто инструмент като лопатата, брадвата или ножа. С тях можеше да убиеш и да заровиш човек, но можеше и да спасиш някого и да построиш къща. Ето — Уотсън, например, колко живота беше спасил с хирургическия си нож?

И все пак, човек нямаше как да отрече факта, че доброто непрекъснато поражда зло и обратното — злото поражда добро. Понякога се налагаше да разрежеш човека, за да го спасиш. Или да разрежеш един, за да спасиш десет. На доброто трябваше да се помага със сила, както сега, когато отиваха да освободят Ярослава.

— Саша, искаш ли да пробвам да поговоря с украинеца? — прошепна Злобин, ускори крачка и посочи с глава крачещия пред тях невъзмутим Ковалчук. — Той много добре знае, че ние няма да устискаме дълго с нашите три калашника. Чеченците за нула време или ще ни изпозастрелят, или ще ни пленят…

— Няма да стане, Витя, знаеш, че той има заповед. Няма да мръдне и на крачка от утвърдения маршрут.

— А пък аз мисля, че ние ще победим — намеси се иззад гърбовете им Фьодор. — И знаете ли защо? Защото нашето дело е справедливо… В крайна сметка справедливостта винаги побеждава…

— Но най-важното е да доживееш победата й — тросна му се Витя. — Аз, естествено, разбирам, че царството небесно принадлежи на такива малоумници като теб. Мен то не ме застрашава… Само че така хем няма да спасим момичето, хем и ние ще се затрием…

— Господ се е разпоредил да си помагаме един на друг, а да се отказва помощ на нуждаещ се е грях… — възрази му Федя и се прекръсти.

Докторът, който вървеше след тях, продължаваше да си мълчи. Той както никой друг разбираше обречеността на начинанието да се освободи момичето. Дори ако успееха да убедят командира на разузнавачите да им помогне, това нямаше да промени нищо. Какво значение имаше дали са с два или десет автомата, при положение че ще ги посрещнат стотици дула? Планинският Кавказ бе неразбиваемата крепост на сепаратистите, тук те се чувстваха като пчели в кошер…

— Вижте какво, момчета, предлагам ви да изхвърлите от главите си всякакви вредни глупости — посъветва ги бодро Белов. — Горе главите и набийте крачката! Че като гледам, Витя вече взе да куца и с двата си крака, а Федя пуфти като парен локомотив. Когато стигнем до Хасанюрт, ще мислим какво да правим по-нататък. Ще действаме съобразно обстановката.

Бодростта му бе преструвка, тъй като самият Белов също не знаеше как ще освободят Ярослава с три автомата. Но нямаше право да се връща назад и да се отказва от плана си. Нямаше навика да отстъпва гърбом като рак. Трябваше да върви с главата напред, тогава можеше да постигне нещо…

Както и вчера групата разузнавачи продължи да се движи мълчешком и предпазливо. От време на време старшината отваряше планшета си, сверяваше нещо с картата и кимаше одобрително. Един вид, всичко върви по плана, не сме се отклонили от маршрута.

Последва още една нощувка в снега и нов поход през кънтящата в ушите мъртва тишина. На третия ден Ковалчук спря на една избрана от него точка.

— Ние бяхме дотук, сега ще се разделим — каза той на Белов. — Ние сме надясно, вие сте направо. До селото остават не повече от пет версти по тази пътека… Успех, друже…