Александър Белов
Метал и воля (21)

20.

Когато бойците напуснаха къщата, дядо Афоня въздъхна с облекчение и мушна ръка в брадата си — жест, с който изразяваше силно вълнение. Излизаше, че е подмамил туристите в деветия кръг на ада и ги е изложил под дулата на автоматите. И сега момчетата щяха да му се разсърдят, понеже той им бе обещал земен рай, а ги бе хвърлил в пъкъла. Но той не можеше да сложи ред в селището, нужни бяха яки и силни духом хора, а Белов му се беше сторил точно такъв. Е, имаше и още едно обстоятелство, но за него още бе рано да се говори. Току-виж объркал нещо!

— Какво ще правим, момчета? — попита Злобин и прибра в ножницата своето малко мачете, което бе извадил под масата, докато траеше нашествието. — Мразя тези кретени още от времето, когато бях в плен. Само като ги видя и започвам да се треса от яд!

— Щом се ядосваш, значи не си прав — рече тихо Федя. — Щом ти се ще да убиваш, с какво си по-добър от тях?

Той като че ли не се боеше от неизбежното кръвопролитие. Понеже всичко се случваше по божия воля. Никой не бе в състояние да промени съдбата на човек освен Господ. Подобно на всички слаби хора, Федя или призоваваше Бога или предпочиташе да следва примера на смелия си приятел. Той погледна с надежда Белов.

— Трябва да се ориентираме в обстановката — каза Саша, след като помисли малко. — Ще поживеем малко тук и ще решим какво да правим.

— Засега ще се наложи да им се подчиним — избоботи старецът. — Не можеш да убиеш слон с прашка. Те имат автомати, а ние — и той презрително посочи с глава двуцевката — едно пушкало. Ако разполагахме поне с два калашника, тогава можехме да си поговорим с тях както трябва…

— Съгласен съм — каза Белов, — засега не можем да им се противопоставим открито. Самият аз имам нужда да се поогледам. Тъй че ще вършим онова, което ни заповяда арабинът. А довечера ще се съберем и ще обсъдим какво да правим по-нататък.

— Виж какво, Яра, ти няма да ходиш да береш див лук — каза Афанасий Никитович. — Че току-виж арабинът ти направи нещо лошо в тайгата. Ще идеш заедно с Белов да промиваш злато. Той е сериозен мъж и няма да позволи да те обидят.

Момичето кимна. „Какво приятно и мило име — Ярослава — мярна се в ума на Саша. — Сигурно жената на половецкия пленник княз Игор — Ярослава, е приличала на нея…“

Саша си спомни с каква самоотверженост момичето го защити от изстрела на Омар. Представи си Ярослава с оръжие в ръка и тя му заприлича на истински воин, който презира опасностите! Нима Олга би постъпила така? Не, тя щеше да се скрие зад гърба на мъжа си, да се разплаче и да моли за пощада.

Белов усети, че все повече и повече се влияе от обаянието на момичето и с удоволствие се поддава на това разпалващо чувство. През нощта дълго не можа да заспи и се въртя в леглото. И безуспешно се опитваше да пропъди мислите си за Ярослава…

Рано на другата сутрин дядо Афоня отиде в кошарата, за да избере овцата, която ще заколи. Дълбоко в себе си бе решил, че засега една овчица им стига на бандитите, да им приседне дано. По-нататък щеше да мисли как да постъпи.

Федя, Злия и Уотсън отидоха да берат див лук. Призори се затопли и заваля сняг. Не беше лесна работа да изравят грудките изпод него. Витя отчаяно сипеше злобни псувни по адрес и на времето, и на уахабитите, които го бяха осакатили, и на своята съдба на инвалид. Докторът търсеше не толкова див лук, колкото лечебни треви и корени от сорта на безсмъртниче, змийско мляко и женшен. Федя разсеяно чоплеше още незамръзналата пръст с една клечка и се молеше, призовавайки бог да прати милост на приятелите му и възмездие — на нечестивците.

Белов и Ярослава се присъединиха към малобройната група от златотърсачи, които се връщаха при находището след кратка почивка. Вървяха по горската пътечка, съпроводени от двама въоръжени бойци.

— Не ви ли писна? — тихо попита той съседа си и посочи изразително с глава към караула. — Движите се като затворници в лагер.

Прегърбеният възрастен златотърсач се почеса по врата.

— Какво да се прави? Ние имаме кирки и лопати, а те — автомати. Само с пръст да помръднеш и веднага ще те застрелят… Виждаш ли изсъхналата ми ръка? Тия зверове намериха в джоба ми парче злато и ме пребиха, слава богу, че поне оцелях. Но сина ми Степан им изтърси нещо обидно, понеже беше още сополанко, и те го убиха с палки.

— А мутрите не ви ли защитават? Все пак те са руснаци…

— От същия дол дренки са. И те ни ограбват. Кавказците ни отнемат една трета от добива, а мутрите си искат тяхната трета. Като дойде участъковият, и той протяга ръка. Разните му там проверяващи и упълномощени също бъркат в продрания ни джоб… Какво му остава на бачкатора? Само едните горчиви сълзи!

Белов не подозираше, че това е цената, която плащат златотърсачите за златния прах, който добиват. От книгите на Мамин-Сибиряк бе останал с убеждението, че те са богати гуляйджии, облечени в кадифени панталони и копринени ризи. Че хвърлят небрежно наляво и надясно хилядарки, пият скъпо уиски и бренди, къпят се в медовина и тънат в охолство!

Страшната действителност го стъписа. Май щеше да му се наложи за известно време да загърби обещанието, което бе дал пред себе си — да забрави престъпния начин на живот и да се откаже от насилието.

През целия ден Белов усърдно се труди. Невинаги успяваше да се справи, но постепенно свикна с работата. Ярослава му помагаше — подаваше му златоносната почва, събираше от дъното на ситото златните люспи и с всички сили се стараеше да му бъде полезна. В един момент се наведоха едновременно към ситото и докоснаха бузите си. Момичето отскочи и се изчерви.

„Значи тя изобщо не е чак толкова равнодушна към мен, колкото се старае да изглежда.“ — зарадва се Белов.

Наистина ли между тях щеше да се случи нещо хубаво? Какво пък, след всички лишения и опасности, през които му се наложи да премине, той имаше право на истинска любов…

Привечер пазачите им отидоха да се стоплят в близкото селище, където живееха две вдовици. Мъжът на едната беше убит от мечка, а на другата беше влязъл в затвора за убийство. Нещастните работници нямаше къде да се дянат с голи ръце, страх ги беше да избягат в тайгата, а още повече — да се върнат в находището, където ги очакваше поредния побой.

Уморените златотърсачи запалиха огньове пред входовете на колибите и започнаха да приготвят мизерната си вечеря. Настаниха новаците в землянка, изоставена от някакъв мъж, не издържал тегобите на живота, избягал заедно със семейството си в града.

Стените на новото жилище бяха покрити с пръти и кори на дървета. В средата му имаше печка, направена от железен варел, а по края — нарове с чували, натъпкани с шума и слама…

Белов не заспа цяла нощ. Вслушваше се в спокойното дишане на момичето и въздишаше. Чак призори задряма…