Александър Белов
Метал и воля (26)

25.

Според уговорката с Базан, компанията на Белов се премести в една къща в покрайнините на староверското селце. Нейният собственик — същият онзи пъргав младолик старец на име Анастас Григориевич, който пръв бе видял Саша, посрещна квартирантите си с уважение. И как нямаше да ги уважава, когато по настояване на Белов мутрите му върнаха дойната крава, абата му, подплатена с вълча кожа, и разни други домашни дреболии. Взеха си за спомен само старата му пушка.

Анастас Григориевич чевръсто запали пещта в сауната, която се намираше в зеленчуковата му градина, и сложи няколко свежи брезови метлички на полиците й. Първа се нагря Ярослава. И докато, охкайки и стенейки, мъжете се подгряваха един другиго с горещите метлички, тя подреди заедно с домакина изобилната трапеза. Старецът донесе от мазето и мариновани гъби, и кисели краставички и домати, и заешко и козе месо, и сланина. А за венец тържествено сложи в средата на масата една трилитрова бутилка домашна ракия.

Уморените и отпуснати след банята квартиранти отдадоха дължимото на гостоприемството на стареца. Анастас Григориевич предостави на гостите хубавите си стаи: голямата — на мъжете, страничната — на момичето, а самият той се настани в килера. На заранта гласовитият петел ги събуди, както тръбач — пионери.

През целия ден мутрите се подготвяха за експедицията си. Те конфискуваха конете от жителите на селото, ала Белов изтръгна от тях обещанието, че ще върнат всички кранти на притежателите им цели и невредими. И тръгнаха привечер, като се надяваха да стигнат до находището не по-късно от четири часа сутринта. Ако не спяха, по това време пазачите на лагера щяха да са изгубили бдителност. Лесно и без шум и пукотевица можеха да бъдат спипани и изтрепани.

Армията на Базан се състоеше от десетина мрачни мутри, които явно не бяха доволни, че ги откъсват от ситото им лентяйство. И не само ги откъсваха, ами и ги изпращаха в бой. Те нито пееха, нито се смееха, само се поклащаха на саморъчно направените седла и се споглеждаха. Сякаш се чудеха сега ли да си плюят на петите, или малко по-късно.

Белов и приятелите му се движеха малко встрани от другите. Към тях се присъедини и Анастас Григориевич. След като стигнеха до находището, той трябваше да върне взетите под аренда коне в селото. На гърба на стареца висеше с дулото надолу пушка. Той хвърляше боязливи погледи към навъсените момчета и се стараеше да се движи близо до Белов. Сополивото момиче нямаше да го спаси, защото бог му бе отредил да ражда деца и да теши мъжа си, а не да влиза в бой. Куцият злобар също не ставаше за защитник, тъй като в случай на нападение щеше да се наложи да спасяват самия него. Плешивият мустакат доктор нямаше вид на воин… Излизаше, че въпросният Белов е най-надеждният човек тук.

Да яздиш не беше като да креташ пеша. Не се налагаше да се провираш между клонаците на бодливите храсти и да се спъваш в излезлите навън корени. Без подсещане и подръчкване, умните кончета сами намираха безопасния път или пътечка и доволно поклащаха дългите си опашки. И как нямаше да се радват — омръзнало им бе да стоят в яхърите, пък и предпочитаха да носят на гърба си далеч по-леките ездачи, отколкото да влачат през кишата натоварените талиги.

Белов нежно потупа своята кобила по гривата и хвърли едно око към момичето, което яздеше до него. Дали не се бе уморило? Ярослава улови загрижения му поглед и му отвърна с мила усмивка. И двамата разбираха, че обяснението им в любов е неизбежно. Момичето се страхуваше от това и се опитваше да се защити, а Саша, тъкмо обратното — искаше час по-скоро моментът да настъпи…

Стигнаха до находището точно както бяха предвидили — около четири часа сутринта. На километър от селището мутрите слязоха от конете, завързаха ги и се отправиха в превърнатото в концлагер находище, стараеха се да не вдигат шум.

— Ярослава и Федя заедно с дядо Анастас остават тук да пазят конете — заповяда шепнешком Белов. — Уотсън и Витя идват с мен.

Ярослава не се впусна да спори. Тя бе свикнала, че мъжете винаги имат последната дума. Преди това важеше за дядо Афоня, сега го смени Белов.

Федя също реши да не влиза в спор, разбираше, че в неминуемата схватка ще бъде само в тежест. А за старовереца дори нямаше какво да се говори — Анастас Григориевич доволно се подсмихваше под мустак. Той отговаряше за безопасността на конете, затова се смяташе длъжен да стои до тях. Разните му там смъртоносни сблъсъци изобщо не го засягаха…

Белов, Уотсън и Витя се присъединиха към мутрите, приближиха се до оградата, направена от омотана в два ката бодлива тел. Бойците я бяха довършили. Сега на територията на лагера можеше да се проникне само по реката, но на браточките не им се щеше да влизат в ледената вода. Никой не се въодушевяваше от перспективата да пипне бронхопневмония.

Оставаше им вторият вариант — да влязат през вратата, изрязана в прътите и също оградена с бодлива тел. Вярно, там се виждаха двама на пост, но ако действаха предпазливо, можеха и да успеят.

— Книш, Зубилин, напред! — заповяда водачът. — Не стреляйте, използвайте ножовете.

Фактически изпрати на сигурна смърт най-опитните мутри. Застаналите на пост не спяха, а оглеждаха подходите, стиснали автоматите. Обречените си размениха няколко думи шепнешком и се разделиха: единия запълзя към отвора от дясната страна, а другия — от лявата. Ако усетеха единия, другият щеше да влезе в атака.

И стана! Ножът, който първият метна, прониза гърлото на бунтовника и той безмълвно се свлече на земята, облян в кръв.

Но първият успех се оказа и последен. Вторият нож не уцели гърлото, а рамото на другия часовой. Той падна по гръб и от легнало положение отпрати два дълги откоса по оградата — повали един подир друг и Книш, и Зубилин. Ефектът на изненадата премина… Базан дръпна предпазителя на гранатата и я хвърли по посока на бунтовника. След няколко секунди взривът го разкъса на парчета…

Започна хаотична стрелба. Още при първия изстрел Омар сграбчи раницата със златния пясък и парчетата злато, строши стената на бараката и хукна към тайната пролука под бодливата ограда. Муса и Шамил го последваха…

Още през деня Муса успя да се свърже с Первомайск и да предаде информацията за събитията, които ставаха край находището. И сега, докато се промъкваше заедно с Шамил към тъмната тайга, той с нетърпение очакваше повята на вертолетите с антитерористите, които за миг щяха да заловят и мутрите, нападнали лагера, и отвръщащите им с къси откоси бунтовници.

Мутрите се стараеха да не стрелят по бараките и колибите, но направиха на решето селището на Омар и го подпалиха.

Натикаха бунтовниците, които бяха останали живи, в дерето и ги засипаха с гранати. Към осем часа сутринта всичко беше свършило. И победителите — трима, заедно с Базан, без да се брои компанията на Белов — се захванаха да търсят златото.

Саша огледа бойното поле. Работата беше свършена, бунтовниците бяха разбити, а мутрите бяха понесли видими, дори невъзстановими загуби. Трябваше да изчезват, докато Базан не бе започнал да го разпитва къде се е дянало златото на уахабитите.

Белов заедно със Злия и Доктора хукна към мястото, където Федя и Ярослава пазеха оседланите коне под надзора на дядо Анастас.

Щом изскокнаха на познатата полянка, пред тях се разкри страховита картина: дядо Анастас плуваше в локва кръв, а Федя стоеше на колене до него и плачеше. Оказа се, че преди десетина минути трима кавказци връхлетели отгоре им от храстите. Федя толкова се изплашил, че се свлякъл на земята още преди да стрелят по него. А докато падал, чул как куршумът изсвистява на сантиметър от слепоочието му. Старецът вдигнал пушката си, за да защити момичето, но не успял да стреля, защото краткият откос на автомата го изпреварил. Ярослава хукнала да бяга, но бунтовниците я настигнали, съборили я на земята, завързали я, метнали я напряко на седлото, яхнали конете и изчезнали.

Белов ядосано ритна един изгнил пън. Господи, защо вечно не му вървеше? Ето че сега бяха отвлекли Ярослава! Гневът му веднага се смени с неукротимото желание да намери и освободи обитателката на тайгата. И да накаже похитителите й!