Александър Белов
Метал и воля (23)

22.

След два часа селището край златното находище „Свободни“ опустя. Изплашените от възможната поява на антитерористите бунтовници бързешком прогонваха жителите от къщите им. Бившите златотърсачи, ловци и пчелари познаваха пътеките в тайгата и, естествено, не бяха пропуснали да проучат и златоносната река. Можеха да подскажат на ченгетата как най-лесно да стигнат до находището, как да ги обкръжат и как да прикрият всички входове и изходи. И тогава — край! Щяха да изпозастрелят бандитите като яребици или, още по-лошо, да ги пратят в затвора…

Когато привечер от тайгата по посока на реката се зададе тълпа жители на Свободни, заобиколена от конвой, Белов веднага се досети, че нещо не е наред. Да речем, че бяха подбрали мъжете, за да увеличат добива на злато, това беше обяснимо. Но защо водеха жени, старци и деца? За да ги накарат също да работят ли? Не, тук нещата бяха по-сериозни. Ако се съдеше по всичко това, те щяха да имат нужда от заложници.

И сега за него най-важното бе да разбере какви събития са станали в селището и да си изясни причините за странното масово преселение под дулата на автоматите. Приятелите му разсеяха неговото недоумение. Слава богу, бяха живи и невредими.

Ярослава хукна да разпитва новопристигналите за Афанасий Никитович. Никой не можеше да й каже нещо определено. Тя не се съмняваше, че Омар се е опитал да се разправи с дядо й и сега съжаляваше, че не стреля, когато дойдоха неканени в дома им. Ако в момента й се изпречеше пред очите, както бе ядосана, щеше моментално да го убие.

Тъй като познаваше всяка пътечка в гората, Ярослава помогна на Белов, Уотсън, Витя и Фьодор да се отделят незабелязано встрани и да се скрият в горските покрайнини. Кавказците откриха, че са изчезнали, но не хукнаха да ги търсят.

Уахабитите искаха да накарат четиримата яки мъже и момичето да забиват стълбове и да опъват по тях бодливата тел, която бяха открили в Свободни. Сега с това се заеха всички доведени тук мъже. Жените и децата също не останаха без работа — строяха навеси и колиби, влачеха сухи клони и приготвяха храна на запалените огньове. Кавказците ги наблюдаваха и им подвикваха.

Трябваше да бягат… Но накъде, в каква посока? Нямаше да се скитат дълго из тайгата, тя беше пълна с диви зверове, като нищо можеха да се озоват и в лапите на някоя мечка. Преди да изчезнат от този концентрационен лагер, трябваше да поразпита хората, които познаваха тайгата. Нямаше смисъл да разговаря с жените, защото кръгът на техните интереси се изчерпваше с домакинската работа и децата. До мъжете не можеше да се приближи, защото те работеха под бдителното наблюдение на конвоя. Оставаха само старците.

Много предпазливо, тъй че кавказците да не го забележат, докато се промъква към лагера, Белов избра един прегърбен дядо, който непрекъснато кашляше. Старецът беше на не по-малко от осемдесет години.

— Деденце, знаеш ли всички пътеки в тайгата?

— Че как да не ги знам, знам ги наизуст — отвърна му гордо старецът, надмогвайки кашлицата, която раздираше гърдите му. — На младини бях ловец на катерици. И самури съм хващал, и хермелини. Сетне, когато се разболях, станах пчелар… Познавам тайгата като собствената си къща…

— Кажи ми, моля те, как да стигна до някое населено място?

Старецът се подсмихна с разбиране и погали болните си гърди, сякаш ги приканваше да го оставят за малко на мира.

— На около четирийсет версти се намира селището на староверците. Слушай, младежо, и запомняй. Ако, не дай си боже, се заблудиш, ще умреш. Тайгата на е само майка-кърмилница, тя е лют враг за неопитните хора…

Белов се опита да запомни безбройните знаци по пътя.

— Ще вървиш надолу по реката, докато стигнеш до ловджийската колиба. След това ще завиеш надясно. Ще вървиш до поляната, в средата на която расте един много висок кедър. Оттам ще продължиш до сечището, което е заобиколено с бодливи храсти. Там на земята има две кръстосани брези, едната е почти изгнила, а другата е по-свежа, нея внукът ми я отсякъл. Каза ми го, когато си идва последния път. Тя показва накъде трябва да се върви… — Старецът се закашля и започна да чеше болните си гърди.

Белов обсъди създалата се ситуация с Ярослава. Оказа се, че тя знае пътя за селото на староверците. Сега щяха да се измъкнат от находището в тайгата и да минат през нея като по релси. Стъмни се. Жените нахраниха децата, сложиха ги да спят, седнаха край огньовете и продължиха да бъркат неизменната рядка чорбица със сланина в котлите и тенджерите. Чакаха мъжете. Повечето от пазачите им се скриха под твърде големия за тях навес, а останалите се пръснаха покрай недостроената ограда. Само трийсетина метра бяха останали неоградени с бодлива тел. Да тръгнеш из тайгата без оръжие, означаваше да се обречеш на смърт. Саша беше принуден да отмъкне автомати от бандитите.

Приближи се заедно с Витя до двама от бойците, които се разхождаха покрай неограденото все още място. Не можеше да стреля, защото изстрелът щеше да вдигне на крак бандитите, които си почиваха. Налагаше му се да приложи силови хватки.

— Къде си тръгнал? — Двамата вдигнаха автоматите. — Стойте на място, чакали!

— Извинявай, друже — изобрази робско покорство Саша, — ама носех една торбичка със злато на твоя началник, обаче взех, че я изгубих някъде. Разреши ми, моля те, да я потърся…

Сметката му да погъделичка алчността им излезе вярна. Бандитите метнаха оръжието си на гръб.

— Покажи къде я изгуби? Ние ще я намерим и…

Не успя да довърши, защото Злия ловко заби ножа си в гърлото му. Белов заби тока на обувката си в черния дроб на другия бандит, а сетне тресна с всичка сила главата му в забития в земята стълб. Не го уби, но го остави задълго в безсъзнание. Бегълците замъкнаха в храстите безжизнените тела, грабнаха автоматите им и потънаха в тъмата. След минута Фьодор, Уотсън и Ярослава се присъединиха към тях. Белов се опита да й помогне, но момичето го отблъсна.

— Няма нужда, Саша — прошепна тя. — Аз съм жителка на тайгата, свикнала съм с нея. Дядо ме е научил да не се страхувам от нищо…

Когато дотичаха надолу покрай реката до ловджийската колиба, те решиха да си починат. Бяха изминали не по-малко от десет версти и краката им отекоха. Бойците едва ли бяха дръзнали да влязат в тайгата през нощта, най-вероятно щяха да изчакат да се съмне.

Те се скриха под пробития покрив, легнаха и се притиснаха един до друг, за да се спасят от пронизващия студ. Снегът спря, облаците се разпръснаха и на небето затрептяха звезди…