Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (11)
- Оригинално заглавие
- Металл и воля, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Кръв и злато
Руска, първо издание
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: 954-9395-07-3
История
- — Добавяне
42.
Белов не сгреши. На летището в Махачкала наистина ги очакваха. Погледна през илюминатора. До трапа си говореха трима младежи в познатата униформа — черни якета, изпод които се очертаваха пистолети, и плетени шапки със същия цвят. Встрани от тях беше спрян черен мерцедес със запален двигател, готов да приеме завързаните пленници.
След като самолетът спря, пътниците започнаха да се приготвят за излизане, но Белов даде заповед на приятелите си да останат по местата си. Само това им липсваше — да подтикнат бандитите да стрелят по невинни хора. Когато повечето от пасажерите излязоха, Белов стана и тръгна пръв към изхода. Обмисляше как да неутрализира посрещачите си. И по възможност — с минимално количество кръв.
Неведнъж бе участвал в такъв тип срещи, а когато се налагаше, умееше да баламосва противника си и да вкарва „разговора“ в нужното русло. Трябваше да се сети за кого работят браточките в Махачкала и да се разбере с тях. Може би познаваше някой от техните босове. Саша напрегна паметта си, но се сети само за едно име…
Едва ли момчетата от групата по посрещанията и изпращанията щяха да вкарат в действие оръжието си на територията на летището, което беше оградена и охранявана зона. По-скоро щяха да се опитат просто да ги изхващат и да ги завлекат в колата. Белов се огледа — нищо неподозиращите мъже вървяха след него, шегуваха се и се смееха. Той стъпи на трапа, спря се, демонстративно се полюбува на живописната околност и вдиша дълбоко от освежителния студен въздух. Ех, че хубаво! Върховете приличаха на джигити с бели калпаци и тъмни ямурлуци. Нетърпеливият Витя го побутна отзад.
Бандитите стояха долу и търпеливо чакаха Белов да благоволи да слезе по трапа.
— Ей, пич, имаш ли огънче? — Най-високият от посрещачите сложи крак на трапа и извади смачкана цигара от малкия си джоб. Дясната му ръка стискаше пистолета под дрехата.
В същия миг двамата придружители на пушача се разделиха и със заплашителен вид застанаха от двете страни на трапа. Бяха смугли и яки момчета с вид на истински бандити. Върху такива екземпляри ченгетата в Москва много обичаха да упражняват тормоз. Но тук не беше Москва!
— Тук не се пуши — отвърна му спокойно Саша. Тръгна надолу и попита: — Вие не сте ли момчетата на Аслан Абалаев?
Посрещачите видимо се смутиха. Грот им беше казал, че трябва да заловят московския баровец, но пристигналият веднага им заговори за местния престъпен бос в Махачкала, и то с такъв тон, сякаш го познаваше лично.
Белов се направи, че не забелязва подложения крак на единия посрещач, настъпи с цялата си тежест върха на обувката му и слезе на гостоприемната дагестанска земя. Местната мутра разкриви лице от болка и понечи да се престори, че нищо не е усетил, но Витя, който вървеше втори, повтори маневрата на Саша. Дангалакът зави и заподскача на един крак. Обърканите му колеги гледаха ту към него, ту към Уотсън и Федя, които слизаха по трапа.
— Предайте поздрави на Аслан от Саша Белов от Москва — каза им Белия и тежко въздъхна: — Жалко, че не мога сам да посетя браточката, но имам спешна работа, продължавам нататък. А вие какво правите тук, да не би да посрещате някого?
Бандитите се смутиха още повече и изобщо не се сещаха какво да отговорят. Грот ги бе излъгал — пратил ги бе да хванат някакъв баровец, а то се оказа онзи бос, за когото се носеха легенди.
— Тебе посрещаме — премина все пак към решителни действия дангалакът.
В ръката му се появи пистолет „Макаров“, асистентите му също извадиха оръжие изпод якетата си.
В този миг военната газка се понесе с пълна газ от сградата на летището към трапа и спря в толкова опасна близост до посрещачите, че те бяха принудени да отскочат на различни страни. От колата изскокна рошав като Тарас Булба здравеняк с униформа на десантчик, а след него излязоха още трима точно толкова яки момчета. Всички до един стискаха автомати.
— Ей, пичове, какъв купон сте си спретнали до трапа? — попита здравенякът, поклащайки автомата. — Я веднага напуснете района! Кой изобщо е пуснал този мерцедес на пистата?
Махачкаланските бандити нерешително се спогледаха и прибраха оръжието си под якетата. Разпределението на силите очевидно не беше в тяхна полза. По лицето на десантчика се четеше желание спешно да гръмне по жива мишена.
В този момент Белов разпозна здравеняка! Позна го, макар че бяха минали повече от десет години, когато се видяха за последен път на заставата. Беше неговият бивш старшина — офицерът Антон Ковалчук. Сънят се сбъдваше!
— Другарю офицер, всичко е наред — каза зарадвано Белов, — ситуацията е под контрол. Също като на границата!
Той се взря във физиономията на Саша и се ухили:
— Белов, проклетнико, откъде се взе? Кой дявол те доведе в Кавказ?
— И аз не знам дали дяволът или господът ме доведе тук.
— Има ли някакви проблеми? — кимна Ковалчук към мутрите, които го гледаха мрачно.
— Не, просто момчетата ми предадоха поздрави от един наш общ познат — каза Саша, — дошли да посрещнат някого, но той не пристигнал.
Бандитите се спогледаха, тръгнаха към мерцедеса, без да се обръщат към десантчиците, бързо влязоха в колата и се понесоха по пистата със свръхзвукова скорост.
— Ние дойдохме да посрещнем попълнението си — обясни Ковалчук причината за появата си, — а от вашия самолет съобщиха в кулата, че до трапа някакви въоръжени мутри чакат някого. Диспечерите се обадиха на ченгетата. Те тук се стараят да не се карат с бандитите и ни помолиха ние да разберем какво става, защото не рискуват сами да направят това. А пък на мене, нали знаеш, само ми дай повод да размахам юмруци.
— Точно така — разсмя се Саша, направи крачка към него и те силно се прегърнаха.
— Спечелена битка е онази, която си успял да избегнеш — рече Федя и вдигна нагоре показалеца си.
— Това са моите приятели — представи му Доктора, Витя и Федя. — А това е моят набор от казармата, граничар! — Белов посочи Ковалчук.
Антон се радваше на Белов, сякаш бе срещнал родния си брат! И то си беше точно така, всички граничари бяха братя. Защото трудната, изпълнена с опасности служба на границата сродяваше и сближаваше хората.
— Елате с нас — предложи той. — Ще ударим по едно, ще си спомним за заставата и за момчетата. Нашето подразделение се намира в Калиновка. Наблизо е, на два часа път оттук.
„Като по поръчка!“ — зарадва се Белов. Без помощта на Антон щяха да се влачат до Махачкала най-малко два-три дни. Че на това отгоре мутрите бяха по дирите им и нямаше да ги оставят на мира току-така.
Беше опасно да се придвижват по пограничните райони на Чечня и Дагестан без придружители. Навсякъде имаше постове, проверки по пътищата, засади… Тук се водеше истинска война. А в някое планинско селце Ярослава чакаше помощ и се надяваше на скорошното си освобождаване! Компанията на десантчиците беше най-сигурната, почти стопроцентова гаранция срещу безбройните меко казано неприятности.
— Идваме! — съгласи се охотно Саша.